Господарят на дъжда

54.

Фийлд ритна с всички сили вратата малко под дръжката.

— Наташа!

Продължи да рита, докато вратата не поддаде.

— Наташа!

Вътре настъпи тишина.

Вратата се разби с трясък като от изстрел. Той нахълта с вдигнат револвер, Чен го последва. Завесите бяха спуснати, Фийлд примигна, за да свикне с полумрака.

В апартамента цареше тишина.

През притворената врата на спалнята се виждаше трептящото сияние на свещ и Фийлд бавно се приближи.

Първо видя ръцете й, заключени с белезници над главата. Беше почти гола. Джефри бе коленичил до нея, допрял нож до гърлото й.

— Не мърдай, Ричард.

Фийлд влезе.

— Не мърдай!

Гласът на вуйчо му трепереше от едва сдържан гняв.

Фийлд спря. Бавно вдигна ръце и се втренчи в ужасените очи на Наташа.

— Остави револвера.

Фийлд пристъпи към тях.

— И двамата хвърлете оръжието.

Фийлд се наведе и остави револвера до леглото. Чен плъзна своя по пода.

Пулсът кънтеше в ушите на Фийлд. Той направи още една крачка напред.

Джефри мълчаливо вдигна ножа от гърлото на Наташа и бързо поряза дясната й гърда. Младата жена се сгърчи и изстена приглушено. Струйка кръв потече по кожата й и върху смъкнатата й камизола се появи червено петно. Тя затвори очи и тихо заплака със стиснати устни.

Джефри отново допря острието до гърлото й.

— Тя вече е мъртва, Ричард.

— Приемах те като баща. Ти беше моят герой.

— Вече няма герои, Ричард. Не си ли извади поука от самоубийството на баща си?

— Той беше в безизходица.

— Точно заради прехвалената му почтеност не го взеха на фронта.

— Искаше да отиде, но са го обявили за негоден.

— Така ли ти каза?

Той не отговори.

— Толкова приличаш на баща си, че сега сякаш виждам него. Същите наивни морални разбирания, които искате да наложите на целия свят.

— Израснал съм с разказите за саможертвата ти. Твоят пример ме научи, че има каузи, за които си струва да се бориш.

Фийлд отчаяно търсеше искрица човечност в очите на вуйчо си, но виждаше само бремето на годините.

— Вече за нищо не си струва да се бориш. Отвори си очите, Ричард. Огледай се…

Фийлд пристъпи още една крачка напред и Джефри отново поряза гърдите на Наташа. Тя застена, сгърчи се и от очите й потекоха сълзи. Този път Джефри дори не я погледна.

Младият мъж също се опитваше да не я гледа.

— Заради нещо, което си преживял във войната, ли го правиш?

Вуйчо му застина.

— Знаеш ли колко души влязохме в делвилския лес през онзи ден?

— Да, знам.

— Знаеш ли колко се върнаха живи?

— Разбирам.

— Не, не разбираш. Не можеш да разбереш. През онзи ден никой не оцеля. Всички се върнахме мъртви.

— Съжалявам.

— Животът продължава, разбира се. Продължава безспир. Но хората забравят, Ричард, бъркат безсмислената саможертва с благородството. Световната война ли? О, да. Тя трябваше да сложи край на всички войни. Делвил? Той е просто едно име на картата.

— Казах, че съжалявам.

— Спести ми съжалението си. Виждал съм как ме гледаш, когато се влача между останалите хубави хора. По същия начин ме гледа Пенелъпи, когато някой току-що я е изчукал.

— Какво са ти сторили тези момичета?

Лицето на Джефри се изкриви.

— Презират ме. Позволяват си да ме съдят. Всички имате наглостта да ме съдите.

— Грешиш, Джефри. Баща ми съсипа живота си, защото се опитваше да докаже, че е достоен за теб, за целия ти род. Майка ми също. Тя не можеше да понесе неодобрението ти. Искаше да се скрие от теб. И двамата се срамуваха. Чувстваха, че не могат да се мерят с теб. За нас ти беше герой. Баща ми се чувстваше още по-виновен, че е съсипал живота ни. Мразеше ме, защото ти се възхищавах.

— Значи и твоите очаквания не съм оправдал, а? — Очите на Джефри засвяткаха гневно. — Не съм оправдал доверието ти. Разочаровал съм те също като майка ти, че не съм същият като преди, че съм се върнал някак си осакатен от седемте кръга на ада. Майната ти, Ричард. Надменността ти ме отвращава. В този град си от броени дни, а си въобразяваш, че можеш да командваш всички ни.

— Никога не съм мислил…

— Изчезвай сега от очите ми. Ти си едно нищожество. Това е моят град, Фийлд. Всички играят по моята свирка.

— Остави ме да взема момичето.

Джефри учудено го изгледа.

— Това е една рускиня.

— Значи няма значение за теб.

— Ще й направя една услуга.

— Тя трябва да се грижи за едно дете. За сина на Наталия.

— Омитай се, Фийлд.

— Още не е късно.

— Не ме обиждай повече.

— Няма…

— Махай се! Няма да ти позволя да ме поучаваш. Не можеш да спасиш тази жена.

— Защо?

— Заради погледа й! — избухна Джефри. — Заради обещанията, които не може да изпълни!

Наташа рязко се сгърчи и го изкара от равновесие, Фийлд се хвърли върху него и стисна ръката, в която държеше ножа. Двамата се изтърколиха на пода.

Джефри успя да се извърти и Фийлд падна по гръб. Почувства остра болка в рамото. Вуйчо му се оказа удивително як. Острието се спускаше безмилостно към гърлото на Фийлд, с другата си ръка Джефри дереше лицето му, опитваше се да докопа очите му.

Фийлд освободи дясната си ръка и го удари с всички сили по брадичката. Когато главата на вуйчо му се изви назад, младежът извъртя ножа и го заби в корема му. В този момент куршумът, изстрелян от Чен, прониза Джефри в гърдите.

Джефри застина, очите му се разшириха от изненада, той си даде сметка, че умира, и по лицето му се изписа ужас.

Фийлд се освободи от тежестта му и скочи на крака. В този момент Джефри се сгърчи в предсмъртна агония. Фийлд коленичи и пред погледа му гневът в очите на вуйчо му бавно се смени с тъга, по-дълбока от всяка друга, която бе виждал. Мъжът, който се беше жертвал при битката край Делвил, стисна ръката му и прошепна:

— Не ме запомняй така.

Стисна го още по-силно, ръката му бе хлъзгава от собствената му кръв. Сякаш онзи Джефри, когото Фийлд винаги беше познавал, се опитваше да се върне от миналото, преди да е станало твърде късно. Отвори уста, понечи да каже нещо, но от гърлото му не излезе нито звук.

Фийлд се наведе по-ниско. Накрая усети дъха на умиращия и чу последните му думи:

— Не ме… запомняй… така.

Лицето на Джефри се изкриви от болка и той отпусна ръката на Фийлд. Дъхът му едва се чуваше в смълчаната стая.

Тишината бе нарушена от тежки стъпки по стълбите. Чен беше коленичил до вратата. В първия момент телохранителите на Лу не ги забелязаха. Чен стреля два пъти в Григориев и той падна върху мъжа зад него.

Китаецът се изправи и стреля по втория, който се опитваше да се освободи. Първият куршум проби дупка в челото му, вторият разкъса гърлото му и нападателят падна в коридора.

Чен се приближи, за да провери дали са мъртви.

Фийлд остана загледан още малко в лицето на вуйчо си, после се изправи.

Ключовете от белезниците на Наташа бяха до свещта върху масата. Той избърса ръцете си от кръвта, взе ги и седна на леглото. Когато я освободи, тя го прегърна силно и притисна глава до гърдите му. Захлипа тихичко и кръвта й бавно напои ризата му.

Фийлд нежно я отдели от себе си и огледа раните на гърдите й. Изправи се и се огледа. Отиде при гардероба, отвори го, прокара ръце по дрехите и издърпа бяла памучна риза и една рокля. Накъса ги на ивици и нежно повдигна брадичката на Наташа. Устата й беше подута, а едното й око започваше да посинява.

Фийлд сгъна едно парче плат.

— Облегни се назад.

Тя отпусна глава на възглавницата, затвори очи и той започна да я превързва. Когато коленичи да стегне ивиците плат зад гърба й, тя забеляза кръвта, капеща от раната на рамото му. Погали го по бузата и се вгледа в очите му, но той отмести ръката й и продължи да я превързва.

Когато свърши, тя отново се притисна до него. Прегърна го и косата й погъделичка лицето му.

— Всичко е наред — успокои я той. — Всичко е наред…

Останаха прегърнати, докато дишането й се успокои.

Чен стоеше на вратата. Наташа го забеляза едва сега.

Стана и отиде в ъгъла, където шлиферът й бе преметнат на един стол. Загърна се, бръкна в джоба и хвърли няколко листа върху леглото.

— Казаха, че ме търсят. Телефонираха. Имах само няколко минути… Взех каквото можах. — Тя замълча и на лицето й отново се изписа страх. — Къде е Алексей?

— В колата. Трябва да вървим.

Фийлд прегледа листовете и видя последния запис: „Саратога“, днешна дата и сумата от 750 000 шанхайски долара.

Отдолу имаше списък от имена с числа срещу всяко от тях. Фийлд прокара пръст по йероглифите и се опита да ги разчете.

Тя се надвеси над рамото му.

— Маклауд?

— Да.

— Пет хиляди долара.

— Да.

— Джефри Доналдсън, двайсет и пет хиляди.

— Да.

— Комисар Биърс, десет хиляди?

Тя кимна.

— Люис не се споменава.

Фийлд подаде листовете на Чен, китаецът ги прегледа и отбеляза:

— Лу няма да миряса, докато не си ги върне. Трябва да тръгваме веднага.

Фийлд не помръдна.

— Хората му ще преобърнат града.

На улицата се чу свирене на гуми, после викове и тропот на крака. Чен изтича до прозореца, Фийлд погледна зад него. Соренсън изскочи от задницата на специалния микробус, носеше пълно защитно облекло, шлем и автомат.

Зад него спря черен буик и Маклауд слезе. По средата на улицата спря трета кола и от нея изскочиха четирима от хората на Лу, също с автомати.

Чен отвори вратата на балкона, излезе и стреля два пъти по Маклауд. Мъжете на улицата побягнаха в търсене на прикритие. Китаецът отново влезе, стреля два пъти надолу по стълбите и презареди револвера.

— На покрива?

Наташа го изгледа неразбиращо.

— Горе на покрива! — изкрещя Чен. — Как?

— През… фоайето.

В един ъгъл имаше вратичка за малък килер. Чен опита катинара, после го разби с един изстрел.

В килера имаше метла, кофа, парцал и бамбукова стълба. Чен взе стълбата и я подаде на Фийлд.

— Бягай.

— Не мога.

— Иначе всички ще загинем. Всички, Фийлд.

Отдолу се чуха крясъци. Чен изтича към стълбището и стреля още два пъти надолу.

— Ако ни хванат, ще ни избият — настоя той. — Ако се измъкнете, Лу няма да знае какво е станало с листовете. Така всички ще имаме шанс.

— Детето, не мога…

— Нямаме време.

По стълбите се чуха гласове.

Фийлд пъхна револвера под колана си, взе стълбата, подпря я на стената под капака за покрива и се заизкачва. Наташа го гледаше напрегнато.

Стълбището утихна, Фийлд се качи на покрива и се обърна.

— Издърпай стълбата — прошепна Чен.

Тя бе лека като перце, Фийлд я хвърли встрани. Хвана капака. Наташа го гледаше втренчено. Сигурно си мислеше, че никога вече няма да го види.

— Бягай — изсъска Чен.

Наташа се обърна. Чен отново започна да стреля и Фийлд чу вик. Постави капака и се изправи. Покривът беше плосък и покрит с дребен чакъл. Дим от три високи комина бавно се носеше към часовниковата кула на хиподрума. В далечината се открояваше куполът на хонконгско-шанхайската банка.

Фийлд се завъртя, прескочи няколко телеграфни жици и отиде при ръба на покрива. Нямаше защитна стеничка или парапет. Той спря на края на покрива, като се стараеше да не поглежда надолу. Съседната постройка бе с няколко педи по-ниска, но разстоянието беше голямо.

Съседният покрив също нямаше парапет. Металните комини в средата му бълваха дим към Фийлд. Разстоянието беше около три метра.

Той погледна надолу към задната уличка, от която бяха влезли с Чен. Падането щеше да е кратко и смъртоносно. Зад контейнера при задния вход бяха приклекнали трима униформени полицаи. Други двама стояха опрени до стената зад тях. Фийлд се отдръпна, преди някой да погледне нагоре. Заради жиците имаше само около два метра за засилване.

Беше достатъчно.

Отдолу се чуха изстрели, после тракане на автомат.

Фийлд се съсредоточи върху отсрещния покрив. Отстъпи колкото можеше по-назад, жиците опряха в петите му. Затвори очи за момент. Зави му се свят.

Отдолу се чуха още крясъци. Фийлд извади револвера от колана си, отвори очи и се затича. Скочи, мярна за миг уличката отдолу, приземи се на другия покрив и се претърколи през здравото си рамо, за да предпази оръжието си и да не изкрещи от болка.

Изправи се, по ризата му бяха полепнали камъчета. От сградата зад него се чуха още изстрели, отново последва тракане на автомат.

В другия край на покрива имаше издигната платформа с ръждясала желязна стълба. Фийлд се качи. Куличката на Клуба по езда още се виждаше от едната му страна.

Той прескочи още няколко кабела и отиде до ръба.

Следващата сграда беше по-висока и не можеше да се прехвърли на покрива й. Под неговото ниво обаче имаше тесен корниз, обикалящ два комина. Бе широк не повече от петдесет сантиметра. Беше почти невъзможно да се приземи на него, но нямаше друг избор.

Втренчи се към пролуката между двата комина. По края на перваза имаше издигнат ръб, не по-висок от една тухла, но достатъчен, за да се хване.

Фийлд застана на самия край на покрива, приклекна, но се поколеба. Стомахът му се сви както веднъж, преди да скочи в басейн от висок трамплин.

Разстоянието бе твърде голямо.

Той се огледа. На отсрещната сграда имаше отворен прозорец, дантелената му завеса трептеше леко от вятъра. Уличката отдолу бе задънена от едната страна и имаше изход към „Фучоу“. Между двете постройки бяха опънати простори с пъстро пране. Вече не се чуваха изстрели.

Фийлд стисна клепачи, после ги отвори и скочи.

Уцели перваза с тялото си, заби пръсти в чакъла, но се хлъзна назад. В последния момент се хвана за парапета. Краката му увиснаха; закрепи се с едната си ръка и рамото на ръба на покрива.

Постепенно се повдигна, но пак се подхлъзна, раненото рамо силно го болеше.

Стараеше се да не гледа надолу.

Отново успя да се повдигне, дращейки чакъла с нокти и стържейки с крака по стената. Подметката му се спря на лека грапавина. Опита се да я използва за опора, но мазилката поддаде и той отново увисна, този път на двете си ръце.

Затвори очи и се набра, искаше с волята си да даде сили на ръцете си.

Раната го болеше нетърпимо. Задъхваше се, стараеше се да опира крака на стената, за да не натоварва ръцете си.

Прехвърли здравата си ръка зад перваза и отново потърси опора за краката. С върха на обувката си намери друга грапавина, но този път пренесе по-малко тежест върху нея, бавно се надигна, докато прехвърли първо лактите, после раменете и накрая тялото си.

Фийлд прехвърли краката си и се просна по гръб на перваза.

Изправи се. Изчака, докато възвърне равновесието си, и се качи по комина на покрива. Горе имаше капак, но преди да го отвори, Фийлд надникна от всички страни на покрива, за да се ориентира. Тази сграда се намираше непосредствено срещу Клуба по езда и полицейските автомобили още чакаха на улицата. Група униформени стояха пред „Щастливи времена“, но от другата страна на сградата не се виждаше никого.

Фийлд се върна при капака, отмести го и надникна през дупката. Чу бебешки плач, но не видя никого. Изчака няколко минути, после се спусна по металната стълба, закрепена на стената. Плачът на детето кънтеше в спираловидното стълбище.

Той слезе на каменната площадка и отново се ослуша. Някаква жена се опитваше да успокои детето, но то се разплака още по-силно.

Фийлд се долепи до стената; стискаше револвера със здравата си ръка и се взираше в полумрака. Видя една китайка, която люлееше бебето и го галеше по челото. Той вдигна револвера и се приближи.

Детето утихна. Жената забеляза Фийлд, но остана неподвижно, втренчена в него. Той видя нещо в погледа й, може би съчувствие; после си даде сметка, че е предупреждение.

— Не мърдай, Фийлд. Свали оръжието.

Прокопиев се появи от полумрака, дулото на револвера му сочеше право в челото на Фийлд.

— Свали оръжието.

Изражението на руснака бе сурово и хладно. Фийлд си представяше, че точно така гледа момичетата, които биеше в стаята си в общежитието.

— Дай револвера.

Фийлд бавно отпусна ръка и за миг обмисли възможността да побегне.

Прокопиев поклати глава:

— Застрелян в гърба при опит за бягство, нелеп начин да умреш.

— Не се опитвам да бягам.

— Засега — усмихна се руснакът.

— Сигурно имаш опит в тези убийства.

Прокопиев кимна:

— Да. Още ли вярваш, че един полицай може да остане идеалист в този град?

— Някой трябва да опита.

— Е, сега имаш възможност. — Прокопиев кимна към стълбището. — Тук съм само аз.

Фийлд не разбра какво имаше предвид руснакът. Кръвта му още кипеше от възбуда.

— Ти си глупак, Ричард Фийлд, но по-добре глупак, отколкото лъжец. — Прокопиев махна с револвера си. — Пъхни оръжието в колана си. Ще ти потрябва.

Фийлд се намръщи.

— Този град превръща всички ни в лъжци, Фийлд. Лъжци и измамници. — Прокопиев се изправи и прибра револвера в кобура си, на лицето му изведнъж се изписа безпокойство. — Каква полза имам да те убивам? Може би все още имаш шанс да уредиш живота си. Просто трябва да се вразумиш. — Обърна се и заслиза пред Фийлд. — Оттук има страничен изход. Всички сгради са под наблюдение и отпред, и отзад, но само аз пазя тази уличка, затова побързай.

— Значи Грейнджър е бил прав — измърмори Фийлд по-скоро сам на себе си.

— Грейнджър беше достоен човек, но вече го няма. Затова бягай, докато още имаш възможност.

Руснакът хвана Фийлд за рамото и го избута навън, после затръшна металната врата зад него.

Фийлд вървеше като насън, с притворени очи заради яркото слънце. Очакваше да чуе изстрели зад гърба си и да почувства внезапната болка от куршум, но уличката беше тиха.