Господарят на дъжда

47.

— Мамка му. — Грейнджър бе коленичил до него и се опитваше да съблече сакото му. — Спокойно, ще се оправиш.

Фийлд присви очи от болка и се опита да се отдръпне от грубите ръце на Грейнджър.

— Не се движи. Спокойно, не е сериозно.

Грейнджър смъкна сакото от рамото му и разкъса ризата му. Откри раната и я притисна с пръсти, за да спре кръвотечението.

Каролайн стоеше на прага. Пенелъпи и двамата мъже надничаха зад нея.

— Донеси бинт или някакъв плат — извика Грейнджър на жена си, — нещо чисто.

Каролайн влезе в къщата. Пенелъпи изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Джефри и Люис излязоха на улицата. Джефри се надвеси над Фийлд. Люис свали ризата си и започна да я разкъсва.

— Добре ли си? — попита загрижено вуйчо му.

— Ще се оправи — отвърна Грейнджър. — Дръж ръката му така, Джефри… по-високо. Артерията не е засегната.

Взе няколко ивици плат от Люис и започна стегнато да превързва ръката на Фийлд, като повтаряше:

— Всичко е наред. Няма засегнати кръвоносни съдове. Имаш голям късмет.

— Кой го нападна? — попита Люис, но другите мъже бяха заети с превързването на Фийлд и никой не отговори.

— Джефри, би ли извикал линейка?

Грейнджър се изправи. Подхвана Фийлд под мишниците, за да му помогне да стане. Чарлс Люис, гол до кръста, чакаше в основата на стълбището при Пенелъпи. Каролайн се появи на вратата, държеше бинт, от който съпругът й вече не се нуждаеше. Трупът на нападателя лежеше пред тях с разбит череп и ръка, облегната на колелото на колата.

Чу се свирене на гуми и сякаш на забавен каданс черният автомобил отново се приближи към тях. Миг преди да чуе изстрелите, Фийлд усети, че Грейнджър го изпуска. Залитна и отново падна, като се блъсна в колата му. Удари главата си на паважа и се претърколи върху трупа на нападателя.

Черният автомобил се отдалечи с бясна скорост и в нощта прозвуча сърцераздирателен писък.

Фийлд вдигна глава. Патрик Грейнджър лежеше на земята, главата му бе облегната на най-долното стъпало. Жена му бе коленичила до него и шепнеше:

— Патрик, Патрик!

Чарлс Люис се приближи, издърпа безжизнения мъж и провери пулса му. Джефри изтича по стъпалата, наведе се над Грейнджър и доближи ухо до устата му.

Младият детектив се изправи въпреки изгарящата болка в рамото. Грейнджър бе прострелян шест пъти в гърдите, кървавите дупки личаха ясно на фона на бялата му риза.

Джефри се изправи и постави ръка върху рамото на Каролайн, за да й покаже, че нищо не може да се направи, но тя не искаше да се отдели от мъжа си. Притискаше главата му до гърдите си, хлипаше и с треперещи устни шепнеше името му. После се разтърси цялата и издаде най-сърцераздирателния стон, който Фийлд бе чувал.

Тя продължи да хлипа тихичко и да шепне името на Грейнджър. Накрая Фийлд не издържа да я слуша повече. Опита се да се отдалечи и в този момент земята сякаш се вдигна и го удари в лицето.

Свести се на дивана в антрето. Джефри се бе навел над него със загрижено лице.

— Колко? — попита младият мъж.

Вуйчо му го изгледа неразбиращо.

— Колко дълго бях в безсъзнание?

— Припадна може би преди две-три минути… не знам.

Фийлд се опита да седне.

— Чакай… не се движи.

— Не. — Той отблъсна ръката му и седна. — Къде е телефонът?

— Трябва да лежиш.

— Налага се да телефонирам.

Фийлд се изправи, зави му се свят. Събра сили и прекоси антрето. Ръката и рамото му се разкъсваха от болка. Пенелъпи седеше на пода до вратата. Каролайн още прегръщаше съпруга си на улицата, а Чарлс Люис се опитваше да я накара да се изправи.

Младият мъж намери телефона и се опита да си спомни номера на полицейското управление.

След няколко позвънявания телефонистът най-после вдигна слушалката.

— Обажда се Фийлд. Дайте ми телефонния номер на детектив Капризи от Криминалния отдел.

Мъжът се подвоуми.

— Съжалявам, но не ни е разрешено…

— Аз съм Ричард Фийлд от Специалния отдел. Намирам се в дома на Патрик Грейнджър, началника на Специалния отдел. Той току-що бе убит. Трябва ми номерът на детектив Капризи от Криминалния.

— Съжалявам, господине, но нямам право…

— Действайте, за бога!

— Съжалявам, господине…

— Слушайте, чуйте ме добре. — Той се опита да се успокои. — Пак ще повторя. Аз съм Ричард Фийлд от Специалния отдел. Намирам се в къщата на Патрик Грейнджър, който беше застрелян преди няколко минути. Спешно ми трябва номерът на детектив Капризи.

Телефонистът отново се подвоуми.

— Бихте ли ми казали малкото име на детектив Капризи, господине?

Фийлд се замисли.

— Не си го спомням. Хайде, намерете ми номера. — Изчака няколко секунди. — По-бързо!

— Съжалявам, господине, но го търся в момента.

Фийлд се обърна; старият прислужник на Грейнджър дотича от кухнята.

— Добре, господине, ето го.

Телефонистът продиктува адреса и телефонния номер на Капризи.

Фийлд затвори и набра. Телефонът на Капризи даваше заето. Той опита още веднъж, но сигналът беше същият.

— Хайде, Капризи — измърмори, но при третия опит отново даваше заето.

Прислужникът гледаше ужасено сцената навън. Обърна се и едва тогава забеляза Фийлд.

— Колата — каза младежът. — Ключове.

Прислужникът объркано го изгледа.

Фийлд имитира пъхане на ключ в стартера и запалване на двигател. Накрая китаецът разбра и взе ключовете от полицата за шапки.

Когато му ги подаваше, Джефри се появи от хола.

— За бога, човече, ранен си!

Фийлд грубо го изблъска и излезе.

— Чакай, за бога… — извика след него Люис.

Младият мъж се качи в колата и запали. Свали ръчната спирачка и потегли с пълна газ.

Караше твърде бързо и на ъгъла с Пекинското шосе едва не се сблъска с друг тъмен автомобил.

По предното стъкло паднаха първите дъждовни капки, Фийлд се стараеше да пази ранената си ръка, докато караше. Мина по улица „Ю Ячин“, после зави по „Бъблинг уел“.

Пред сградата, в която живееше Капризи, се тълпяха хора. Фийлд изтича по металното стълбище на първия етаж. Спря на входа на апартамента.

— Не — прошепна.

Коленичи въпреки изгарящата болка в рамото. Докосна врата на Капризи, но не напипа пулс. Стъклото на вратата бе разбито, американецът лежеше по гръб с револвер в ръка. Беше по бели шорти и потник и също като Грейнджър бе прострелян няколко пъти в гърдите.

— Не — повтори Фийлд.

Притисна с пръст врата на Капризи и се опита да намери някакъв признак на живот. Стисна китката на американеца. Допря ухо до гърдите му. Докосна страните на Капризи, загледа се в очите му и го побутна:

— Хайде. Хайде. — Хвана го за раменете и го разтърси. — Хайде, мамка му!

Капризи лежеше безжизнено.

— Хайде!

Устните на Капризи бяха здраво стиснати, очите му се взираха в тавана, черната му коса бе разрошена. Дланта на едната му ръка беше разперена и сочеше към вратата.

Фийлд седна на пода и опря гръб в стената. Отново докосна бузата на американеца.

— Спи спокойно, приятелю.

Очите му се насълзиха. Една сълза падна върху ръката му. Той неуверено се изправи.

— Мамка му! — изруга и избърса очите си.

Хвана един стол, вдигна го над главата си и го запрати през разбития прозорец. Свали тънък жълт шлифер от закачалката и зави Капризи. Изведнъж се почувства виновен.

По стълбите се чуха стъпки. Фийлд не помръдна, не го интересуваше дали не идват да убият и него.

Стъпките спряха. На вратата се появи Чен с превързана ръка и пребледнял от изкачването. Двамата се изгледаха един друг над тялото на Капризи.

— Дори не можах да му благодаря — промълви Фийлд.

Китаецът го гледаше настойчиво.

— Трябва да се махнеш оттук.

— Защо Капризи?

Чен въздъхна:

— Той нямаше място в техния свят.

— Защо тази нощ?

— Заради разследването. И наркотиците. „Саратога“ отплава утре. Пратката трябва тръгне.

— Люис?

Чен не отговори.

— Бях казал само на Капризи.

Фийлд пъхна ръце в джобовете си и отиде в кухничката. На една дъска бяха закачени няколко пощенски картички. Повечето бяха от Чикаго, но имаше и от други американски градове: Маями, Бостън, Ню Йорк, Лос Анджелис. Фийлд ги разгледа внимателно и ги обърна една по една. Всичките бяха подписани „От мама и татко“. Само една, с изглед от Холивуд, бе от Каръл. Малката сестричка на Капризи гордо му заявяваше, че ще направи голяма кариера в шоубизнеса.

Фийлд влезе в спалнята, където нямаше почти нищо, после в хола.

Върху камината имаше две снимки: една на Капризи със сестра му и родителите му — хубав белокос мъж и дебеличка тъмнокоса жена, и една на жената и детето, които бе видял на фотографията в портфейла на американеца. Взе втората и я разгледа внимателно. Зад снимките имаше малък албум с кожена подвързия. Фийлд го отвори и погледна снимката на първата страница. Беше на три-четиригодишно момченце с екип за бейзбол, бухалка в ръка и широка усмивка. На следващата страница имаше по-официална снимка и Фийлд забеляза общи черти на детето с Капризи. То имаше къса права черна коса и тъжни очи като баща си.

Видя и снимка на Капризи, застанал до сина си, с ръка върху рамото му. На друга, направена в някаква стая, бяха и тримата. Капризи и момчето бяха сериозни, но жената се усмихваше. Беше красива, с малък нос, тъмна коса и решителен поглед.

Останалите снимки бяха направени в някакъв двор. На една Капризи бе коленичил пред сина си и двамата носеха бейзболни екипи. На друга момченцето, още пеленаче, беше в ръцете на майка си. На последната снимка детето седеше в скута на майка си. Жената се усмихваше лъчезарно.

Фийлд остана загледан в снимката, докато очите му се напълниха със сълзи.

— Вече си при тях — прошепна. — Може би точно това си искал.

Затвори албума и го върна на полицата.

За пръв път в живот си Фийлд съжали, че не вярва в Бог. Искаше му се да има някаква надежда, но намираше само отчаяние. Чувстваше се парализиран, безсилен. Жената на снимката сякаш го наблюдаваше.

Той се върна в антрето. Коленичи до тялото на Капризи и след кратко колебание го погали по главата, както беше правил като дете с Едит. Чен не беше помръднал от мястото си.

— Убиха Грейнджър — каза Фийлд, когато се изправи.

— Конспираторите пазят добре тайните си. — Китаецът извади едно листче и написа телефонен номер. — Ако имаш нужда от помощ… — Сведе очи към трупа на Капризи. — Ако искаш да изразиш благодарността си към него, постарай се да оцелееш.