Господарят на дъжда

12.

Когато се качиха в колата, Фийлд каза:

— Значи Лу е заел Лена на някого. Този човек я е убил и Лу е заличил следите.

Капризи се взираше в бележките си.

— Прибързани заключения, Фийлд. Да не изключваме възможността Лу или някой от хората му да я е убил.

— Марецки твърди, че убийството е на сексуална основа, мотивирано от дълбоко вкоренен гняв.

— Ако Лу прикрива някого, сигурно има дяволски основателна причина.

— Дали да не отидем да го разпитаме още сега?

— Не може. Маклауд още преговаря с французите. Ще си имаме сериозни неприятности, ако отидем при Лу в Концесията, без да поискаме разрешение по каналния ред. Митницата. — Капризи потупа облегалката на шофьора; обърна се към Фийлд: — Искам да видя и този Сергей.

На Фийлд му се гадеше от сутринта. Смъкна стъклото на прозореца и вдиша дълбоко, но въздухът бе тежък и вонеше.

Излязоха на „Бънд“ и Фийлд загледа сампаните, джонките и параходите, сновящи в мътните води. Спомни си възбудата си при първото излизане на булеварда — огромните сгради над морето от разноцветни платна.

Един кораб, приближаващ се към брега, изсвири силно и изпусна облак дим в небето.

— Трябва да говорим с Бородин — отбеляза младият мъж.

— Да.

Пред Митницата гъмжеше от народ, море от бели сламени и тъмни филцови шапки. Един презокеански кораб току-що бе пристигнал от Европа или от Америка. Пътниците бяха на групички на кея, разхлаждаха се с ветрила и бранеха багажа си от прекалено настойчивите хамали. Царяха хаос и шум и Фийлд леко се усмихна на забързаните, възбудени посрещачи и напрегнатите лица на пристигащите.

По земята се въргаляха гнили плодове и зеленчуци. Той се сблъска с една американка, която се хвърли в обятията на някакъв мъж, крещейки:

— Антъни!

Капризи го преведе през главния портал и по дългото желязно външно стълбище. На горната площадка стоеше дребен китаец с дълга плитка, висяща над зеленото му копринено сако. Той изобщо не им обърна внимание.

Влязоха в дървена сграда, която изглеждаше, сякаш няма да издържи дори лек бриз, камо ли мусонна буря. Двама китайци с дълги ризи разпалено спореха с едър европеец, седнал зад бюро. Той им махна повелително и сложи край на спора. След кратко колебание те се обърнаха и излязоха с безизразни лица.

— Полиция — обяви Капризи.

Изражението на шишкото се смекчи. Той вдигна бяла кърпа от бюрото и избърса лицето си. Явно много се потеше, също като Фийлд.

— Инспектор Дженкинс — представи се дебелакът и се ръкува с тях.

Въведе ги в задушен кабинет, където електрически настолен вентилатор повдигаше купчина листа, затиснати със стъклена тежест. Носеше мръсна бежова униформа с памучни къси панталони и кожен кобур на колана.

— Разследваме убийството на една рускиня — заяви Капризи и му подаде бележника на Лена.

— Рускиня значи — измърмори Дженкинс, сякаш убийството на такава жена бе най-естественото нещо на света.

Седна и заразглежда списъка, като от време на време прелистваше някоя страница.

— Този бележник бе намерен скрит в апартамента на момичето — обясни детективът. — Не можем да разтълкуваме значението на списъка.

Дженкинс се изправи с пухтене, отиде при един шкаф и го отвори. Вътре имаше четири-пет делови книги. Той взе най-горната и я стовари на бюрото си, при което се вдигна облак прах.

Седна, отново взе бележника и с пъшкане се зае да сравнява данните.

Беше досадно и Капризи забарабани с пръстите на едната си ръка по коляното, а с другата започна да си вее с бележника си.

— Всички са… Всички са еднакви. Кораби на завода за електроуреди.

— Какъв е този завод? — поинтересува се Капризи.

— Подразделение на „Фрейзърс“. Произвеждат електроуреди и ги карат в Европа. Всички тези… — Дженкинс отново се взря в бележника. — Пратките са предимно шевни машини. Има и други стоки, разбира се, но шевните машини са основното… Бих казал осемдесет процента от товара на корабите.

— Шевни машини ли?

— Да.

— Защо й е на руска кабаретна танцьорка да води таен списък на кораби, изнасящи шевни машини?

Дженкинс се намръщи, но нищо не каза.

— Нямате ли предположение?

— Не.

Митничарят очевидно недоумяваше.

— Какво ще ни кажете за последното име в списъка? — попита Фийлд. — „Саратога“ на двайсет и шести.

Дженкинс отново взе деловата книга и заби пръст в страниците й; накрая намери каквото търсеше.

— Аха, така си и мислех. „Саратога“. Пристигнал е вчера от Индия. Празен.

— Празен ли? — попита Капризи.

— Мислех, че корабите обикновено превозват стоки и в двете посоки — добави Фийлд.

— Обикновено е така. Може би е карал товар от Европа за Индия и е имал договор да товари тук… де да знам, за да не чака в Бомбай.

— Стоката сигурно ще е важна, за да оправдае този празен курс — отбеляза Капризи.

— „Фрейзърс“ са голяма фирма. Предполагам, че могат да си го позволят.

— Ако „Саратога“ е тук, можем ли да го огледаме?

— Разбира се.

Дженкинс отвори чекмеджето си, извади един револвер „Смит и Уесън“, пъхна го в кобура си и тръгна напред. Слязоха на долния етаж и си пробиха път през тълпата, която още прииждаше около изхода.

На кея беше по-спокойно, макар че пасажерите още чакаха на групички митническата проверка и хамалите разнасяха багажа с колички или на гръб.

Дженкинс закрачи бързо, докато пресичаха един огрян от слънцето участък. Фийлд присви очи. Стигнаха до метална барака. Тук имаше по-малко хора: няколко наклякали хамали и малка групичка, товареща един речен параход. Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-големи ставаха корабите, покрай които минаваха. „Саратога“ бе закотвен по средата на пристанището.

Беше бял, с два жълти комина. Мостчето на кораба бе с разкривен парапет и покрито с бял брезент.

Тримата се качиха на дървената палуба, покрита с навес. Пред тях, от двете страни на дървена врата имаше две кръгли амбразури. Дженкинс слезе на голямата товарна палуба пред каютите под мостика. Когато завиха зад един ъгъл, млад индиец, който лежеше на слънце, скочи и ги изгледа подозрително. Носеше измачкани шорти и кирлив потник.

— Къде е капитанът? — попита Дженкинс, но индиецът поклати глава.

Митничарят върна двамата си посетители при дървената врата. Влязоха през нея и се качиха по стръмни железни стълби на мостика. Вътре миришеше на грес и коридорите бяха тъмни като на долните палуби на плавателния съд, с който Фийлд бе пристигнал от Лондон.

На мостика нямаше никого.

— Току-що са пристигнали — отбеляза инспекторът. — Сигурно са отишли по курви.

— Да погледнем долната палуба и носа — предложи Фийлд.

Дженкинс отново ги поведе. Отвори дървен капак по средата на палубата и слезе в тъмния трюм. Индиецът ги наблюдаваше напрегнато, без да се опитва да им пречи или да им помага.

Тримата мъже огледаха огромния трюм, но нямаше почти нищо. Наоколо бяха разхвърляни въжета, ръждясали инструменти и обичайният боклук за един търговски кораб.

— Добро прикритие за контрабанда — отбеляза Капризи.

— Каква контрабанда? — попита Дженкинс.

— Какво по-безобидно от пратка шевни машини, изпратени от подразделение на „Фрейзърс“?

— Не ви разбирам — раздразнено измърмори Дженкинс.

— Ако искахте да пренесете нелегално нещо в Европа, щяхте да изберете кораб с товар, който митническите власти не биха тръгнали да проверяват прекалено внимателно. Какво по-малко подозрително от шевни машини?

На Фийлд му хрумна, както вероятно и на Капризи, че за такава операция организаторите не биха поели риска за неочаквани проверки.

— Най-добре да говорите с капитана — каза инспекторът. — Елате в кабинета ми и ми дайте номера си. Ще ви се обадя, когато капитанът се появи.

Фийлд слезе на брега и спря за малко. Небето още беше ясно и синьо. Голямото знаме на купола на хонконгско-шанхайската банка висеше отпуснато. Ято чайки кръжаха над „Големия Чинг“, часовниковата куличка на митницата, после нещо ги подплаши и полетяха над реката.

Фийлд погледна назад. Индиецът още ги наблюдаваше.