Господарят на дъжда

17.

Когато американецът дойде на работа, Фийлд го чакаше при бюрото му. Капризи остави коженото си куфарче и закачи шлифера си на закачалката в ъгъла.

— Виж ти. Мислех си, че идвам рано, но това… Откога ме чакаш?

— Не можах да спя.

— Стига, бе. Виждам, че не си могъл и да се обръснеш.

— Забравих.

— Искаш ли малко работа?

— Мислех си…

— Успокой топката. — Капризи вдигна пръст. — Първо ме изслушай. В духа на славещия се с прекалено голяма натовареност и прекалено малки заплати Криминален отдел, за разлика от твоя, двамата с Чен сега трябва да водим и разследването на въоръжения обир от вчера. Освен това…

— Работата е спешна.

— Кой казва? Ще се върнем на случая „Орлова“, но…

— Не можем да чакаме толкова.

— Ние ли не можем?

Капризи се обърна и си наля чаша преварена вода от каната в ъгъла.

Фийлд извади ръцете си от джобовете.

— Лена не е първата и няма да е последната.

— Така ли било?

— Според Марецки това не е първият случай и убиецът ще търси нови жертви.

— Стига да се ограничава с руски проститутки, няма проблеми.

— Говориш като Соренсън и Прокопиев.

Капризи стисна зъби:

— Внимавай, полярна мечко. Претоварени сме и този случай може да почака.

— Не може.

— Слушай…

— Видях те в апартамента на Лена Орлова и в китайския град. Защо се наложи Чен да те удържа?

— Не се меси, полярна мечко.

— Какво стана със Слъгър?

— Казах да не се месиш.

— Хомосексуалист ли беше?

Фийлд погледна Капризи в очите. Американецът се приближи към него и изсъска:

— Слъгър беше два пъти повече мъж, отколкото ти можеш да бъдеш някога.

— Лу има пръст в смъртта му, нали?

— Слъгър си падаше по мъже, тук си прав. Добре, щом се интересуваш, ще ти кажа. Никой не подозираше, аз, жена му, децата му, но Лу беше научил по някакъв начин. Както ти казах, започнахме акция срещу пушалните на „Фучоу“. Лу беше бесен, конспираторите се бяха уплашили, а Слъгър не позволяваше да го купят, затова го удариха под пояса. Бяха му направили снимки. Слъгър не се поддаваше на изнудване и реши да напусне. Изпрати жена си и сина си за Англия, но когато слизали в Хонконг, някакви мъже с черни шлифери ги пресрещнали и дали на момчето снимка, на която баща му прави секс с друг мъж. Слъгър се застреля в главата.

— Съжалявам.

— Не, не ти пука. Изобщо не си го познавал.

— Това не ми пречи да съжалявам.

Капризи се обърна да напълни чашата си и едва тогава Фийлд забеляза, че Чен е влязъл в стаята.

— Фийлд иска да продължим разследването по случая „Орлова“ — каза му американецът.

Чен вдигна рамене.

Капризи се обърна към Фийлд:

— Какво стана с отпечатъците?

— Сега ще сляза да проверя.

— Какво друго?

— Според Марецки тук не е имало такива случаи, но какво ли е положението във Френската концесия?

— Нали ги пита.

— Да, но ако са корумпирани, както се говори, сигурно са го излъгали и са скрили някои подробности.

Капризи се намръщи.

— Убийствата винаги се отразяват в пресата — обясни Фийлд. — Жандармерията може да скрие някои подробности, но все трябва да даде някаква информация.

Колегата му не изглеждаше убеден.

— Ако намерим информация за убийства, дори малко напомнящи на това, след кратко разследване може да открием връзката. Вероятността не е голяма, но ако попаднем дори на един подобен случай, вече ще можем да твърдим, че има зависимост.

Капризи извади бележника и молива си и записа: „отпечатъци“. Погледна Фийлд:

— Ами фабриката и пратките с шевни машини?

Фийлд се обърна към Чен:

— Да не е за прах в очите? Сигурни ли сме, че има връзка между убийството и бележника?

— Защо е криела бележника? — попита Капризи.

Китаецът се приближи и обясни:

— Лена е била момиче на Лу. Фабриката е свързана с негова престъпна дейност. Отидох вчера там и всички бяха изплашени… директорът отсъстваше.

— Снощи видях Лу и Чарлс Люис заедно. Изглеждат добри приятели.

— Къде? — поинтересува се Капризи.

— В „Маджестик“.

— Какво правеше там?

Фийлд се изчерви.

— Опипване на терена, ясно. Люис е най-едрата риба, която можем да хванем, нали, Чен?

Китаецът поклати глава.

— Люис няма никаква връзка с Лу, нали? — попита Фийлд.

— Поне доколкото знаем.

— Възможно ли е Люис да е замесен… с онова, което става във фабриката?

— Всичко е възможно — отвърна Чен, — но ако тези пратки са толкова важни, зад тях най-вероятно стои някой по-нисш служител на „Фрейзърс“.

— Лена е била собственост на Лу — повтори Капризи. — Трябва да е бил той.

Китаецът отново вдигна рамене:

— Той обича момичета. Несъмнено е била негова, но ако не му е била фаворитка, значи я е използвал за друго. Може да е била шпионка, част от информационната му мрежа или пък да я е давал на други.

— Не съм специалист по недвижима собственост, но апартамент в „Щастливи времена“ с балкон към хиподрума сигурно струва доста — отбеляза Фийлд. — Предполагам, че има много по-евтини начини за шпиониране на Бородин.

Колегите му се съгласиха.

— Освен това убиецът със сигурност е знаел, че това момиче е от контингента на Лу. За да го убие, трябва да е бил абсолютно сигурен, че няма да има последствия.

Капризи изцъка с език:

— Чен, Лу наистина ли би оставил някоя от жените си да спи с друг? Искам да кажа, не тълкуваме ли погрешно всичко? Човек като него би ли давал изобщо момичетата си на други мъже?

— Възможно е. Ако беше наложница, в никакъв случай, но случаят не е такъв, затова нещата не са толкова ясни. Той… Той е китаец. Лесно го разбирам, но не мога да го обясня.

— Опитай.

Чен въздъхна:

— Рускините… Вижте, Лу е китаец. Ако има наложница китайка, някой само да я погледне, може да се смята за мъртъв. Няма спор по това. Китайците се закрилят взаимно. С рускините обаче е различно… Нещата са по-сложни. Рускините спадат в отделна категория. Той ги държи, спи с тях, но няма толкова… условности. Не ги държи така изкъсо. Използва ги и за други цели. Може да ги отпуска като подарък на един или друг мъж. Понякога, ако са много красиви, ги използва за представителност. За него парите са нищо. Може да ги посещава в апартаментите им, но по-вероятно да ги кара да ходят при него, когато поиска. При фаворитките е различно. Ако го унижат пред обществото, ако му изневеряват, ако шпионират за врага или не могат да изпълнят онова, което иска от тях, тогава ги екзекутира.

Чен изглеждаше убеден, че е разтълкувал правилно положението на Лена.

— Лу обаче в никакъв случай не би позволил някой да спи безплатно с момичетата му, нали? Този руснак, приятелят на Лена например, какво е неговото положение? Тази връзка е много опасна за тях. Лу може да си затвори очите — какво му пука? Това са руснаци. А може би ще се ядоса. Ако жената е хубава, негова любимка, става опасно. Може веднага да я убие. Ако не е толкова важна за него, може да се направи, че не е видял… няма смисъл да си хаби стоката. Всеки случай е различен. Но, разбира се, може да реши и да я убие. Винаги може да я замени с друга. Рускините са евтини.

— Може би Краус е сгрешил — продължи Капризи. — Съседът отсреща казва, че Лу пристигнал в четири часа… може би я е убил тогава. Смъртта е настъпила в четири часа.

Фийлд си спомни разговора с Наташа от предната вечер и изказа предположението, че тя е била в сградата по време на убийството. Замисли се за прибързаното отричане от нейна страна.

— Миналата година Краус сбърка за онова китайче — съгласи се Капризи, Фийлд се намръщи, но американецът махна в знак, че не му се обяснява сега, — но ако Лу е убиецът, трябва да е действал твърде бързо.

— Не му е било нужно толкова много време — възрази Чен.

— Да я завърже?

— Минута-две.

— Значи е бил ядосан. Научил е за връзката й със Сергей, така ли?

— Сергей е жив. — Чен се усмихна и вдигна вежди. — Освен това Марецки е прав. Толкова много рани… — Той се престори, че нанася удари с нож. — Толкова гняв.

— Той изпитва удоволствие от това.

— Добре, защо тогава го е направил тук? Защо не във Френската концесия? — попита Фийлд.

Капризи и Чен го изгледаха. Настъпи продължително мълчание. След известно време американецът каза:

— Не споменавай за това пред никого, Фийлд. Ако се получат веществени доказателства, съвпадения на отпечатъци или други документи, няма да ги държим тук. Ще ми даваш всичко и ще го пазя в апартамента си. Ясно ли е?

Чен гледаше Фийлд, сякаш беше идиот.

Асансьорът спря на етажа. Маклауд дръпна металната решетка и бавно влезе в стаята. Носеше дълъг сив шлифер, кафява шапка и черно кожено куфарче с потъмнели месингови закопчалки. Отиде в ъгъла и си наля чаша вода.

— Така е по-добре — отбеляза, когато свали шапката и избърса потта от темето си. — Добро утро, господа.

Капризи седеше на бюрото си. Издърпа един стол и качи краката си на него.

— Фийлд иска да се съсредоточим върху издирването на убиеца на рускинята — обясни на Маклауд.

Началникът го изгледа мрачно:

— Когато стане шеф на отдела си, да прави каквото иска.

— Според Марецки ще има още.

Маклауд влезе в кабинета си, свали шлифера, остави го на закачалката и отново се появи на вратата.

— Още какво?

— Жертви. Убийства.

— Какво го кара да мисли така?

— Смята, че има цяла поредица от случаи. Вероятно във Френската концесия. И че ще последват още убийства.

Маклауд въздъхна. Отпи глътка вода и каза:

— Добре, дайте предимство на случая, но да знаете, че имаме прекалено много работа.

— Може да има връзка с Лу. Може би е изпуснал нервите си.

Шотландецът се замисли:

— Добре, потърсете няколко дни, да видим какво ще излезе. Фийлд, имаш ли минутка?

Фийлд влезе в кабинета на началника. Маклауд затвори вратата и на лицето му веднага се появи усмивка. Младият мъж седна срещу него.

— Как е? Ричард, нали?

— Да.

— Справяш се доста добре за новак.

— Е, не знам…

— Самоуверен си и това ми харесва.

Фийлд не се сещаше какво да каже.

— Според Капризи си надежден.

— Това…

— Той умее да преценява хората — прекъсна го Маклауд, като избягваше да го поглежда в очите. — Навремето се занимавах с обучение на млади полицаи. Беше преди да постъпя в Криминалния.

— Доста по-безинтересно е.

— Да. — Маклауд се загледа зад Фийлд, сякаш виждаше през него. — Знам, че има чудесни преподаватели, но не съм сигурен… — Началникът кихна и издуха носа си. — Не съм сигурен, че подготвят новобранците за съществените неща, ако ме разбираш правилно.

— Мисля, че да — излъга Фийлд.

— Ти си способен младеж. От добро семейство и така нататък.

Фийлд не беше сигурен, че се очаква да отговори нещо.

— Искам да знаеш какво става тук, за да си подготвен.

— Да, сър.

— С Грейнджър невинаги се разбираме, но сме колеги и може би не е добре да говоря така, но мисля, че е важно… Чувствам се задължен да споделя разбиранията си с надежден човек като теб.

Фийлд кимна.

— Грейнджър приема Лу за даденост и смята, че трябва да се отнасяме разумно към него, тоест да го приемаме, дори да правим компромиси. Всеки има право на мнение. Аз обаче смятам Лу Хуан за зло, което трябва да бъде изкоренено. Докато той действа безнаказано, нямаме шанс да се справим с престъпността. — Маклауд го погледна. — Лу има дълги пипала.

— Да.

— Пуснал ги е дори в тази сграда.

— Капризи ми каза.

— Обясни ли ти?

— Да.

— Сигурно не е лесно да разбереш.

— Мисля, че вече разбирам.

— Добре.

Маклауд нервно подръпна златното си кръстче. Явно не се сещаше какво друго да каже. Отново напомни на Фийлд за баща му — макар че му внушаваше уважение.

— Добре — повтори началникът. — Струва ми се, че поне на теория си разпределен към моя отдел. Затова реших да си изясним нещата.