Господарят на дъжда

1.

Фийлд се чувстваше така, все едно го варят на бавен огън. За миг стисна очи — влагата и горещината бяха непоносими, неподвижният въздух — натежал. Само тракането на пишещи машини загатваше за някакво движение. Фийлд изтри челото си с ръкав, отвори очи и погледна двата силуета, оживено жестикулиращи зад матовото стъкло. Все още спореха и той имаше неприятното усещане, че говорят за него.

Секретарката на Маклауд вдигна глава от машината и го изгледа изпитателно.

— Нов си, а? — попита и повдигна очилата си с полукръгли лещи.

— Да.

Тя с нищо не издаваше, че й е горещо, макар че беше три пъти по-едра от него и носеше вълнена жилетка.

— Свали си сакото, ако ти е горещо.

Той се усмихна и погледна вентилатора, който се въртеше вяло и без особен ефект. Пъхна ръце в джобовете си. На стъклото на кабинета беше гравиран надпис: „Главен инспектор Маклауд, началник Криминален отдел“, свидетелстващ за високо самочувствие. Макар че беше рано за заключения, Фийлд виждаше в това потвърждение на всичко, което бе слушал за Маклауд.

Той отново погледна вентилатора и обелената боя на тавана. За миг слънцето проби плътната облачна пелена, която висеше над града от дни, и освети бюрата в другия край на помещението. Въпреки тъмната дървена ламперия високите прозорци придаваха на отдела по-приветлив вид от централата на Специален отдел, Специалното разузнаване на британската полиция, намираща се на горния етаж. Фийлд подръпна яката и избърса врата си. Никога не си беше представял такава жега.

Секретарката още го гледаше.

— Как намираш Шанхай?

— Добре, благодаря.

Тя отново се наведе над машината и дебелите й пръсти затракаха по големите метални клавиши. След малко спря и отново го погледна:

— Спа ли вече с рускиня? Купи ли си принцеса?

Вратата на Маклауд се отвори и отвътре излезе дребен, слаб мъж с черна, пригладена назад коса.

— Вие ли сте Капризи? — попита Фийлд, но другият мъж явно не беше в настроение за разговори.

Отиде при бюрото си, взе сакото си от облегалката на стола, отвори едно чекмедже, извади револвера си, пъхна го в раменния си кобур и тръгна към асансьора.

Фийлд се обърна към главния инспектор, който бе застанал на вратата на кабинета и разсеяно подръпваше верижката около врата си. Беше едър, пооплешивял мъж, с тънък ореол от прошарена коса.

— Ти ли си Фийлд? — попита с гърлен глас и изразен шотландски акцент.

— Да, сър.

— Тръгвай с него.

Младият мъж се подвоуми.

— Хайде, бе, човек, какво чакаш?

Фийлд се качи в асансьора след Капризи и натисна копчето за партера. Със силно тракане и клатене кабината започна да се спуска. Беше толкова бавна, че слизането по стълбите щеше да е далеч по-бързо. На никого обаче не му минаваше през ум да използва стълбите в този задух.

— Нов ли си? — попита американецът.

— Да.

— Още си на обучение, а?

— Официално съм го завършил.

Капризи погледна обувките си. Бяха безупречно лъснати — също като тези на Фийлд. Откакто бе дошъл в Далечния изток не се налагаше сам да се грижи за тях. Спомни си натякванията на баща си, че му липсва военна дисциплина, и се усмихна.

Слязоха и Капризи бързо прекоси фоайето; кожените му подметки шляпаха тихо по каменния под. Когато излязоха, младият мъж присви очи под яркото слънце, но то скоро се скри зад облак. Пред сградата чакаше голям кафяв буик с включен двигател. Когато се качи, Фийлд забеляза три дупки от куршуми при вратата.

— Къде е Чен? — обърна се Капризи към шофьора, възрастен мъж с тънка бяла риза, който поклати глава.

Американецът погледна през прозореца, като с мъка сдържаше нетърпението си, и потропа по стъклото с пръсти. На показалеца на дясната му ръка имаше голям златен пръстен.

— Какво прави? — попита отново, въпреки че шофьорът явно не говореше английски.

В този момент от главния вход на Централното полицейско управление излезе висок китаец с дълъг кафяв шлифер и автомат „Томсън“. Качи се на външното стъпало на колата и пъхна глава през смъкнатия прозорец.

— Подарък от Грейнджър — обясни Капризи и кимна към Фийлд. — Новак — добави въпреки обяснението на младежа, че е завършил обучението си.

Чен не изглеждаше толкова недоволен от назначението на младежа и му подаде ръка. После заповяда нещо на шофьора и удари по покрива. Остана на стъпалото и автоматът се разклати, удряйки го по хълбока. Фийлд опипа револвера си с разтуптяно сърце.

Потеглиха по улица „Фучоу“. Той наблюдаваше тълпата. След стотина метра спряха. Капризи проточи врат, за да види какво пречи на движението, после въздъхна и се отпусна на седалката.

— Грейнджър ми каза, че си от Чикаго — обади се Фийлд.

Капризи иронично се усмихна:

— Грейнджър е шеф на разузнаването, няма начин да не знае.

— Как попадна тук?

— Откога си в Шанхай, Фийлд? — попита Капризи с безизразно лице.

— От около три месеца.

— Още ли не си научил златното правило?

Той се усмихна и на Фийлд му се стори, че до него седи близнак на Чен, но с европейски черти — гъста черна коса, рунтави вежди, малък нос и лукава усмивка. Ръкавите на тъмното му сако бяха запретнати над лактите на яките му ръце, през разкопчаната риза се показваха рунтави косми.

— Ще ти дам един съвет. Никога не питай хората в Шанхай за миналото им. Особено жените.

Една просякиня размаха някакъв вързоп покрай прозореца и Фийлд се обърна да я види. Чен я удари с приклада си и младежът видя, че във вързопа има бебе.

— По-спокойно, Чен — измърмори Капризи; наведе се нервно напред и изкрещя: — Какво става, бе? — Тъй като Чен не отговори, отново се обърна към Фийлд: — Как ти е малкото име?

— Ричард, но ме наричат Фийлд.

— Дик?

Младият мъж се намръщи.

— Не ти ли харесва да ти казват Дик?

— Никой не ме нарича така.

— Защо?

— Няма причина, Капризи. Просто никой не ме нарича така. Ако искаш, можеш да си първият.

— Духовит си — усмихна се одобрително американецът. — Ще ти е полезно тук.

— А твоето име?

— Капризи.

Отново спряха. Многобройна тълпа запречваше улицата. Капризи отвори вратата си и слезе. Започна да си проправя път сред навалицата; Чен и Фийлд го последваха. Хората неохотно се отдръпваха. На паважа в локва съсирена кръв лежеше някакъв мъж. Беше гол до кръста и кожата му още блестеше от пот. Рикшата, с която си бе изкарвал прехраната, лежеше смачкана като кибритена кутийка. Всички го наблюдаваха безмълвно. Фийлд познаваше града и знаеше, че след този случаен инцидент едно цяло семейство може би ще бъде обречено на глад и мизерия.

Капризи провери пулса на пострадалия.

— Какво е станало? — попита, после заговори на китайски.

Фийлд разбра само последното му нареждане:

— Разпръснете се.

На връщане към колата американецът попита:

— Как си с китайския?

— Уча го.

— Браво. — Продължи кисело: — Блъснала го кола. Олдсмобил. Европейци, които дори не си направили труда да спрат.

Продължиха по улица „Фучоу“ до висока жилищна сграда срещу хиподрума. Отпред имаше друга полицейска кола и двама униформени стояха на пост до врата с надпис „Щастливи времена“. Двамата кимнаха на новодошлите. Капризи и Чен влязоха в луксозното фоайе. Вътре зад мраморно бюро седеше възрастен китаец с червено-златиста брокатена униформа.

— На последния етаж — извика един от полицаите, докато тримата се качваха в асансьора.

Капризи натисна копчето и кабината потегли. Този асансьор се движеше по-плавно от онзи в полицейското и имаше гладка дървена ламперия и огледала. Фийлд се стараеше да не гледа отражението си, но американецът без стеснение започна да си чисти зъбите. Чен погледна младия детектив и се усмихна. Държеше автомата за пълнителя, с дулото надолу.

На последния етаж имаше просторно фоайе с две врати от двете страни на огледало със златна рамка. До дясната стоеше друг полицай.

Влязоха. Апартаментът не беше толкова голям, колкото очакваше Фийлд, но бе далеч по-луксозен от тясната му квартира. Паркетът бе лъснат. До едната стена имаше дълъг диван с бяла памучна покривка и копринени възглавнички с пъстри шарки. Отстрани стоеше красива китайска ракла с грамофон. До остъклената плъзгаща се врата на малкия балкон имаше плетен стол. На етажерката в един ъгъл бяха подредени книги с кожени подвързии и снимки в рамки. Фийлд отново подръпна яката си и последва Капризи в коридорчето към спалнята.

Миризмата и видът на кръвта по белите чаршафи го стреснаха, но той се постара да не издава отвращението си. Непознат цивилен детектив посипваше нощната масичка с прах за снемане на отпечатъци. Един фотограф се беше приготвил да снима и светкавицата му блесна ослепително.

— Мамка му — прошепна американецът.

Върху голямото месингово легло, което заемаше по-голямата част от стаята, лежеше мъртва жена. Ръцете и краката й бяха заключени с белезници за ъглите и тялото й бе извито настрани — беше се опитвала да се освободи. Беше само по копринено бельо, жартиери и чорапи. Беше наръгана няколко пъти в корема и слабините. Кръвта по леглото бе засъхнала.

Капризи отиде при гардероба в другия край на стаята и погледна в банята.

— Не пипайте нищо.

Фийлд кимна; не можеше да откъсне очи от лицето на жената. Беше руса и на устните й още имаше ярко червило. Устата й бе полуотворена, създавайки погрешното впечатление за гримаса на полов оргазъм.

— Боже мили! — измърмори Капризи. — Виждал ли си някога такова нещо?

Младият детектив поклати глава.

Американецът се наведе и заоглежда трупа.

— Хубаво момиче.

Седна на ръба на леглото. Хвана с два пръста ластика на гащите й и ги смъкна до коленете. Между краката й се показаха тъмни косми и Фийлд се опита да не ги гледа. Трупът беше вкочанен и Капризи намръщено отбеляза:

— Мъртва е отдавна.

Наведе се и разтвори с пръсти отвора между бедрата й. Фийлд преглътна тежко; гърлото му бе пресъхнало. Навсякъде имаше кръв, почти целите чаршафи бяха обагрени в тъмночервено.

Капризи избърса пръсти в крака й, после вдигна гащите й. Изправи се, погледна пак трупа и се намръщи.

— Трудно е да се каже — измърмори на себе си. — Не съм сигурен… ти какво мислиш?

— За какво? — попита Фийлд.

— Още е с бельо.

— Това не означава, че не е имало сношение.

— Да, но по дрехите не се виждат следи от сперма. — Той се върна при вратата; изглеждаше ядосан. — Трябва да повикаме Марецки. Чен, намери го и му кажи да побърза.

Отново се обърна към младия си колега:

— Разкажи ми за нея… Фийлд, нали така?

— Да.

— Добре ли си?

— Да.

— Стиснал си юмруци.

Фийлд отпусна ръце.

— Кажи ми за нея.

— Какво?

— Как се казва?

— Лена Орлова. Грейнджър провери адреса в архива и Дани веднага извади досието й. Снимката отговаря. Това със сигурност е тя.

Капризи се намръщи:

— Дай повече подробности.

— Не съм убеден, че мога да дам…

— Нали затова ни ощастливиха с компанията ти?

— Досието не е много подробно.

— Разкажи ми го накратко.

Фийлд си пое дълбоко въздух:

— Подозират я, че симпатизира на болшевиките. Посещавала е събрания на „Нов шанхайски живот“. Адресната й регистрация е тук. Друго не ни е известно.

Капризи погледна снимката до леглото. Взе я, разгледа я внимателно и я хвърли на Фийлд. Когато се ядосаше, американецът стискаше зъби и мускулите на лицето му се очертаваха. Тази реакция не убягна на Фийлд; Капризи сигурно подозираше, че Специалният отдел преследва тайни цели.

На снимката се виждаха членовете на голямо семейство, седнали на зелената трева пред голяма къща. Майката бе слабичка, елегантна жена; бащата носеше военна униформа. Имаше пет деца: три момчета с моряшки костюмчета и две русокоси момичета с хубави бели рокли. Лена беше по-голямото. Фийлд изпита тъга и захлупи снимката върху леглото. След този кратък поглед към миналото трупът пред него сякаш изведнъж се преобрази.

— Баща й е бил царски офицер, а вие я подозирате, че е комунистка. — Американецът изцъка с език. — Това ли ви е разузнаването?

Цивилният детектив още стоеше на колене и почистваше нощното шкафче с четчица. Капризи постави ръка на рамото му.

— Как е?

— Белезниците са чисти, но навсякъде другаде е пълно с отпечатъци.

— Белезниците са важна улика.

Високо на стената стаята имаше прозорче. Капризи стъпи върху нощното шкафче, за да го отвори, и надникна навън.

— Балконът й е общ с жената от съседния апартамент. Иди да я разпиташ, Фийлд. Както и всички съседи.