Господарят на дъжда

5.

Слязоха в мазето, където беше Отделът по патоанатомия. В помещението имаше една-единствена ярка лампа и миришеше силно на формалин. Краус, с дълга бяла престилка, стоеше до Марецки.

Лена Орлова лежеше върху метална маса пред тях. От гърдите до под коленете бе покрита с бял чаршаф. Изглеждаше като заспала.

— Няма следи от насилие — каза руснакът.

— Няма сексуално насилие — поправи го Капризи.

— Смъртта е настъпила около един часа през нощта — заговори Краус с едва забележим немски акцент. — Когато съседката я намерила в един часа на обяд, са минали близо дванайсет часа.

— Няма ли следи от полово сношение? — попита американецът.

— Доколкото мога да определя, не.

— Защо е тогава това еротично бельо и белезниците?

Краус вдигна рамене. Кожата на Лена Орлова изглеждаше още по-бяла отколкото в апартамента.

— Било е някаква перверзна игра — измърмори Марецки. — Проституирала ли е?

— Още не сме сигурни с какво се е занимавала — обясни Капризи и се обърна към Фийлд.

На младежа му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че се очаква да каже нещо.

— Досието й е много кратко.

— Нищо чудно — измърмори колегата му.

— Била е танцьорка — продължи Фийлд. — Срещала се е с болшевики, но Капризи е прав, че имаме нужда от допълнителни разследвания, защото изглежда, че е от аристократично семейство.

— Добре — отсече Марецки, сякаш не му се занимаваше с това. — Както обикновено почти нищо не знаем. Танцьорката се уговаря с някой мъж за сексуален сеанс, или чрез Лу, или по друга линия. Кани го в апартамента… Някой не го ли е видял да влиза?

— Изпратих Чен да разпита — отвърна Капризи, — но сградата е на Лу и вероятно никой няма да признае, че е видял или чул нещо.

Руснакът продължи:

— Мъжът влиза. Тя се съблича по тези парцалки… — Втренчи се в Лена Орлова през очилата си. — Мисля, че всичко е било уточнено. Правилата на играта са известни. Всичко трябва да е по сценарий. Той я кара да облече точно тези дрехи. Може би са имали връзка или… уговорка и тя знае добре предпочитанията му. Той я заключва с белезници за леглото.

Колкото по-разпалено говореше Марецки, толкова по-силен ставаше акцентът му.

— После… Това е основното в тази извратена игра. Тя не е в състояние да се съпротивлява. Той запушва устата й. Сигурно има още. Основното обаче е, че тя е беззащитна. Напълно в негова власт.

— Значи са се познавали, така ли? — попита Капризи. — Който и да е убиецът, това не е бил първият им сеанс.

— Възможно е. Предполагам, че винаги са разигравали една и съща сцена с това бельо и белезниците, но навярно оргазмът е идвал с някакъв друг вид насилие.

Фийлд погледна лицето на Лена Орлова. По врата и раменете й не се виждаха синини, но той предполагаше, че е позволявала да я бият. Отново си представи Наташа Медведева, силните й ръце с побелели от стискане кокалчета. Тя би ли позволила някой да издевателства така над нея?

— Значи изключваме възможността за скарване, така ли? — попита Капризи. — Ревност? Свада между любовници?

— Възможно е, но да започнем с най-вероятните версии.

Тонът на Марецки беше трогателен. Фийлд подозираше, че руснакът нарочно използва този маниер, за да предразположи слушателите си.

— Все пак не вярваш да е било спор, нали? — настоя американецът.

Марецки кимна на патоанатома.

— Тежки прободни рани. Осемнайсет — каза Краус и вдигна пожълтелите си от никотин пръсти към устата си.

Дръпна чаршафа от трупа на Лена. Кръвта бе почистена и моравите петна около раните личаха ясно. На някои места имаше толкова много дупки, че кожата приличаше на дантела. Други — около половите органи — бяха разширени от много удари и приличаха на малки кратери.

Младият детектив се извърна. Капризи го погледна изненадано.

— Виждате ли? — продължи Краус и Фийлд се принуди отново да погледне трупа. — Убиецът е удрял като обезумял. Направил е корема и слабините на решето. — Пресегна се и пъхна дългия си хилав пръст в космите между краката на Лена. — Ето тук и в гърдите.

— Това не е моментен гняв — намеси се Марецки, — не е породен от несъгласие или ревност. Ако беше, щеше да има само една-две рани. Престъпникът щеше да се опомни, да си даде сметка, че е прекалил, и да спре. Не, това е заслепяваща ярост. Може да е на сексуална основа. Натрупвала се е дълго време. Връзката неизбежно е водела към този край, но бедната Лена не е подозирала. Това е кулминацията на насилието.

— Правил ли го е и преди? — попита Капризи.

— Може би.

— Може би или сигурно?

— Правил го е, почти съм убеден.

— Тук обаче не сме се сблъсквали с подобен случай.

— Ще проверя архивите. Свързахме се и с френската жандармерия. Дори с китайската полиция, макар че не очакваме особено съдействие.

Оставиха Краус и Марецки в моргата — и двамата бяха в известен смисъл създания на мрака, размишляваше Фийлд.

Качиха се в асансьора и Капризи дръпна металната решетка с безсилна ярост.

— Извинявам се за невежеството си, но всички ли танцьорки тук проституират? — попита Фийлд.

— Иди в някой бар и провери.

Американецът натисна копчетата за третия и четвъртия етаж. Облегна се на стената и изражението му се смекчи, придоби по-малко враждебен вид.

— Виж — продължи, — говори се, че средно на седмица по една рускиня се самоубива. Когато дойдат тук, те нямат нищо. Представи си да си израснал в огромна къща, с много слуги и с убеждението, че целият свят се върти около теб, и изведнъж… — Щракна с пръсти. — Всичко изчезва. Следват месеци, да не кажа години, изпълнени с ужас, докато бягаш през една огромна страна. После се озоваваш тук без пукната пара, без родители, които да те издържат. Как ще храниш братята и сестрите си? Как ще оцелееш? Ако не работиш нищо, ще останеш на улицата и ще умреш от глад.

Асансьорът сякаш едва се движеше, Фийлд се замисли за голямата къща, където бе израснала майка му, и срама след фалита на баща му.

— Някои преподават английски, музика, френски, руски. Много обикалят по кабаретата и си търсят кавалери за по долар на танц. Дали прекрачват границата? Може би. Зависи от настроението, от човека, от парите.

Спряха на третия етаж. Капризи затисна вратата с крак.

— Това са те. Французите ги наричат „лез антреньоз“. Момичета за забавление. Красиви тъжни жени, изпаднали в мизерия, която не са очаквали и може би няма да преживеят.

Капризи изгледа младия си колега.

— Опитай с някоя, Фийлд, и ще намразиш себе си.

След тези думи слезе и се отдалечи.

Фийлд запъна вратата с крак.

— Не знаех, че си женен.

Американецът спря и се обърна:

— Защо реши така?

— Видях снимката… помислих си…

— Не си навирай носа в чужди работи, Фийлд. Предупредих те.

— Защо трябваше Чен да те обуздава?

— Казах ти да не любопитстваш.

Двамата останаха втренчени един в друг.

— Какво искаш от мен? — попита Фийлд.

— Да вършиш онова, за което са те пратили. Води си записки. Докладвай на Грейнджър.

— Изпратен съм, за да помагам.

Американецът мрачно се усмихна:

— Кажи на Грейнджър, че си помогнал.

— Ами Лена Орлова?

— Какво за нея?

— Не трябва ли да разберем къде е работила, как е живяла, с кого е поддържала връзки, дали някой е видял убиеца?

— Това е моя работа.

— Не трябва ли да изоставим враждите между отделите в този случай?

— Питай Грейнджър.

По челото на Фийлд отново бе избила пот.

— Нямаш ми доверие, нали?

— Да.

— Защо?

— Нямам доверие на никого от бандата на Грейнджър.

— Това е глупаво. Нали сме колеги.

— Така ли мислиш? В такъв случай ти желая късмет, Дики.

— Не се дръж толкова надменно.

— От какъв зор?

— Може да съм новак, но не съм глупак.

— Ще го приема на честна дума, Дики.

Фийлд погледна Капризи в очите и се помъчи да прочете мислите му. Изведнъж осъзна, че за всички в този град той е чужденец и винаги ще остане такъв.

— Добре, Фийлд. Добре. Имам малко работа, но след два часа можеш да дойдеш и ще продължим този разговор.

Младият мъж смутено погледна часовника си.

— Да нямаш ангажимент? Важна среща в шанхайския клуб?

— Той ми е вуйчо.

Капризи понечи да коментира, но се разколеба и каза:

— Добре, утре сутрин. В девет часа, ако не ти е рано. Ще поговорим преди инструктажа в десет.

— Ами Лу?

Американецът се усмихна:

— По-полека, полярна мечко. Както казах, тук е Шанхай. Бързай бавно.

Когато Фийлд почука на вратата на шефа си, Грейнджър говореше по телефона, но извика:

— Влез.

Младежът застана смутено пред него и се постара да си придаде вид, че не подслушва. Инспекторът се уговаряше със съпругата си да отидат на кино. Предложи й да гледат „Паднали жени“ и се усмихна на Фийлд.

Кабинетът беше малък. Зад стола на началника имаше етажерка с книги с кожени подвързии. Видя и черно-бяла снимка на привлекателна тъмнокоса жена.

— Довиждане, любов моя — завърши Грейнджър и затвори телефона.

Извади цигара от сребърната си табакера и кибрит от джоба на сакото си. Посочи едно кожено кресло в ъгъла:

— Седни.

— Не искам да ви притеснявам, сър. Само ако може да взема досието на Лу Хуан.

Инспекторът се намръщи:

— Защо го искаш от мен?

— Казаха ми, че е при вас.

— Дани ли ти каза?

— Да, мислеше, че вие сте го взели.

— Мамка му. Не помня такова нещо.

Грейнджър дръпна от цигарата си и бавно издиша дима, като облегна глава на етажерката отзад.

— Биърс е такъв педант.

Димът бавно се разсея около вентилатора на тавана. Фийлд си даде сметка, че Грейнджър е от хората, които няма начин да не харесваш. Когато не са пред теб, те обхващат съмнения, но видиш ли топлото им изражение, веднага си готов да направиш всичко за тях.

— Извинете за безпокойството, сър.

Началникът се изправи и хвърли цигарата в металното кошче в ъгъла. Заобиколи бюрото и постави тежката си ръка върху рамото му.

— Не се колебай да ме потърсиш, ако имаш нужда от помощ. — Изпрати го до вратата. — Трябва някой път да дойдеш у нас на вечеря. Каролайн обожава да е в компанията на млади мъже.

— Слушам, сър.

Грейнджър взе нова цигара и я запали. Издиша облак дим към тавана, после предложи на Фийлд, но той отказа.

— Как ти се струва градът?

— Вълнуващ. Понякога потискащ.

— Ще свикнеш. — Инспекторът разпери широко ръка. — Това е най-страхотният град на света.

— По-хубав от Дъблин?

— Мамка му! — ухили се Грейнджър; върна се на мястото си и седна. — Работата сигурно е скучна за теб, но ще ти намерим и нещо по-интересно… Готвят ли се за мача в сряда?

— Да.

Началникът размаха предупредително цигарата си:

— Слушай, трябва да внимаваш с онзи дребосък Капризи. Той е най-опасният им защитник. Беше некадърник, но бързо се научи и е добър.

— Ще го имам предвид.

— Добре. Ако друго не помогне, счупи му крака преди мача. Имаш ли свободно време? За вечерята имам предвид.

Грейнджър се усмихна и Фийлд му отвърна със същото.

— Непрекъснато съм зает, но ще намеря време, когато е удобно на жена ви.

Грейнджър кимна. Щом Фийлд пристъпи към вратата, началникът попита:

— За какво ти е досието на Лу?

— Ами… за информация.

Американецът присви очи:

— Ясно.

Фийлд безшумно затвори вратата и се върна на бюрото си в ъгъла. Наближаваше шест часът. Помещението беше празно; столът на Ян бе прибран под бюрото й. Той реши въпреки жегата да се разходи пеша до „Бънд“. Така щеше да убие петнайсет-двайсет минути преди срещата с Джефри. Смокингът му (смокингът на баща му) висеше на закачалката в ъгъла.

Седна зад бюрото си; все още стискаше под мишница кафявите папки, които беше взел от Архива, и писмото, което бе забравил да пусне. Върху горното досие с молив бе изписано името на Лу Хуан, буквите бяха избелели. Отпред имаше съдържание, напечатано на машина, а отгоре Грейнджър беше допълнил с молив:

Отдолу Грейнджър бе добавил с молив: „Комунистите настъпват. Обединение на Китай? Договор с дявола?“

В папката бяха събрани много изрезки от вестници с подробности за благотворителните и законните начинания на Лу. В една статия имаше негова снимка, на която даваше чек на възрастна жена на някакво благотворително събиране на шанхайското земеделско дружество. Беше шишко с дълго копринено сако и подаваше с дебелата си ръка чека към фотоапарата. На друга снимка се виждаше как прави дарение за сиропиталището „Сестри на милосърдието“.

Фийлд затвори папката и забарабани с пръсти по корицата й. Досието беше едва от началото на годината и той се почуди какво пише в онова, което е у Грейнджър.

Отвори досието на Наташа Медведева. Изпитваше смесица от тревога и възбуда. На единствения лист бе прикачена лоша паспортна снимка. Информацията беше оскъдна като в досието на Лена Орлова.

Отдолу имаше само списък с дати и часове на посещенията й в редакцията на „Нов шанхайски живот“. Сведенията явно идваха от информатор, защото до всяка дата някой (вероятно Прокопиев) бе записал: „няма съществени изказвания“. Бяха споменати и седем случая, когато посещавала съветското консулство, два пъти късно през нощта.

Фийлд взе молива си и потупа с него по листа. Наташа Медведева бе уязвима като Лена Орлова. Руснаците не се ползваха с правото да бъдат съдени по законите на собствената си страна, затова всички, които „разпалваха революция“, биваха изправяни пред смесените съдилища, после ги откарваха в китайския град, където местните главатари се разправяха безмилостно с тях. Това бе сполетяло само преди месец един унгарец. Съдиха го, обявиха го за виновен и го „изпратиха в затвора“, но близките му още не можеха да го открият.

Фийлд взе досието на Лена Орлова и го постави до другото. Двете жени бяха от един град и бяха посещавали едни и същи заседания на „Нов шанхайски живот“.

Той погледна часовника си, вече закъсняваше.