Господарят на дъжда

23.

Фийлд поиска от шофьора да го закара на Митницата. Още беше облачно и ръмеше. Краката му бяха мокри и той се качи на седмия етаж по стълбите, за да изцеди част от водата. Докато се качваше, погледна през един прозорец към добре поддържаната градска градина край Гардън Бридж.

Чакалнята на емиграционния отдел беше малка и претъпкана. Миришеше на влажни шлифери и чадъри. Фийлд се приближи до гишето в дъното и показа служебната си карта на чиновничката.

— Имам нужда от съдействието ви.

До решетката се приближи по-възрастна жена с черен пуловер, погледна документите му и го пусна да влезе зад преградата. Покани го в една странична стаичка.

— Правилно ли предполагам, че всеки новопристигнал в града трябва да се регистрира при вас?

— На теория, да, но както знаете, не всички го правят.

— На руснаците обаче никога не отказвате убежище, затова няма причина да пребивават нелегално.

— Само ако искат да избегнат бюрократичните процедури.

— Без документи обаче животът е доста тежък — настоя Фийлд, като си мислеше за часовете, които беше изгубил, попълвайки безсмислените формуляри.

— Вярно е.

— Ако някой руснак, който не е тукашен гражданин, промени адреса си, трябва да ви уведоми, нали?

— На теория, да.

— Повечето го правят, нали?

— Нямат причина да не го правят.

— Добре, ще ви дам две имена. Имам нужда спешно да ми намерите адресите им.

Жената сложи очилата си и погледна в бележника му.

— Знаете ли кога са пристигнали тези жени?

— Не.

— Не знаете дори през коя година?

— Съжалявам, но нямам информация.

Тя въздъхна:

— Търсенето ще отнеме два-три дни, господин Фийлд.

— Три дни?

— Знаете ли колко хора идват тук всяка година?

— Хиляди.

— Някои години над сто хиляди. — Тя отново погледна имената. — Да предположим ли, че са дошли след 1918?

— Да. Вероятно след 1920, но да предположим осемнайсета, за да се презастраховаме.

— Може ли да взема страницата. — Тя откъсна листа с имената. — Оставете ми телефонния си номер.

Фийлд й го написа и попита:

— Не може ли да стане по-бързо? Тези жени са били убити и информацията ми е крайно необходима за изясняването на друг подобен случай.

— Ще се постарая. Все пак не мога да обещая, че ще стане за по-малко от три дни.

Той излезе от чакалнята, хвана се за дървения парапет на стълбището и опря глава на стъклото на прозореца; загледа се в колите, пълзящи като мравки по „Бънд“. Беше изпълнен с ярост.

Даде израз на гнева си след двайсет минути на улица „Жофр“, когато Сергей Станиславович открехна вратата и се опита да я затвори, когато го видя.

Фийлд блъсна вратата с все сила и руснакът се строполи на леглото. Кърпата, която бе увил около кръста си, падна.

Една гола китайка изпищя, скочи от кревата и се опита да се прикрие. Не изглеждаше на повече от петнайсет.

Фийлд се извърна и ги погледна едва когато се облякоха. Момичето избяга от стаята.

— Така, Сергей — каза полицаят, когато затвори вратата след нея. — Ще ти задам още няколко въпроса и ако се опиташ да ме излъжеш, горчиво ще съжаляваш. Ясно ли е?

Адамовата ябълка на руснака се размърда силно. Фийлд вдигна цигулката на Сергей, постави я внимателно на пода, седна на облегалката на дивана и кръстоса крака. Наблизо имаше пепелник, спринцовка с две дълги игли и проста лула за пушене на опиум.

— Ирина Игнатиева и Наталия Симоновна.

Очевидно имената бяха познати на Сергей.

— Разкажи ми за тях — подкани го.

— Не ги познавах.

— Напротив.

— Не… не.

Фийлд се изправи и пристъпи към руснака.

— Наталия… втората, не, но Ирина…

— Познавахте ли се?

— Не, но…

— Но какво?

— Лена я спомена веднъж.

Сергей отиде при леглото и се наведе, за да си вземе цигара.

— В каква връзка? — попита Фийлд.

— В какво…

— За какво говорехте?

Сергей го изгледа объркано.

— Защо Лена спомена името й?

— Била е от момичетата на Лу.

— Ирина ли?

— Да.

— Ирина Игнатиева?

— Да.

Младият англичанин се замисли, после попита:

— Какво каза Лена за нея?

— Каза, че чула за нея, че живеела във Френската концесия… Искаше да види какви други момичета има Лу и се интересуваше дали я познавам.

— Познаваше ли я?

— Не.

— Къде живееше Ирина?

— Не знам. Дотогава не я бях чувал.

— Какво друго каза Лена за нея?

— Това беше. Искаше информация, но аз не можах да й дам.

— Къде живееше Ирина?

— Не знам.

— Живяла е на тази улица. На кой номер?

Руснакът се разтресе силно и на Фийлд му се стори, че ще припадне.

— Лу имаше ли други рускини?

— Сигурно.

— Кои?

— Не знам.

— Наташа Медведева?

— Да.

— Нея я познаваш.

— Покрай Лена.

— И от „Маджестик“.

— Да.

— Лена споменавала ли е други?

Сергей всмукна силно от цигарата и промълви:

— Не.

— Значи знаеш за Ирина, Лена и Наташа. Никога не си чувал за Наталия Симоновна, така ли?

Руснакът отново поклати глава и Фийлд реши, че този път казва истината.

— Лена и Ирина бяха убити. Наташа обаче е още жива.

Сергей се усмихна цинично:

— Сигурно е по-добра в леглото.

Фийлд вдигна юмрук, но по лицето на Сергей се изписа недоумение и той се овладя.

— Какво знаеш за Наташа?

— Нищо.

— Все нещо трябва да знаеш.

— Мисли се за много велика — изсумтя руснакът.

— Лена и Ирина са мъртви. Да предположим, че Наталия Симоновна също е била от момичетата на Лу. Кои са другите, освен Наташа?

Сергей бързо възвърна самообладанието си:

— Откъде да знам?

— Помисли.

— Знам само онова, което ми е казвала Лена, а с нея не разговаряхме много.

— И с Наташа ли не си разговарял много?

Сергей кръстоса крака и огледа стъпалата си, димът от цигарата му бавно се издигаше към тавана.

— Виждал ли си Лу в „Маджестик“?

Руснакът вдигна очи:

— Разбира се.

— Освен с Наташа с коя друга си го виждал?

— Виждал съм Наташа с вас.

Фийлд го изгледа заплашително:

— С коя си виждал Лу?

Руснакът вдигна рамене.

— С никоя или с твърде много? Наташа обикновено седи до него. Защо?

Сергей го изгледа и след малко подигравателно отвърна:

— Сам си ги видял.

Последва дълго мълчание.

Фийлд изпита непреодолимо желание да се махне от стаята. Пъхна ръце в джобовете си.

— Пак ще се върна, Сергей.

Фийлд се върна в общежитието на улица „Картър“.

Общото помещение беше празно. Той отиде при телефона, набра централата на участъка и поиска да го свържат с Марецки. Изчака десетина позвънявания и тъкмо смяташе да затвори, когато руснакът се обади.

— Фийлд на телефона.

Марецки беше задъхан.

— Трябва да ми помогнеш.

Руснакът пак не отговори.

— На първи май е била убита друга рускиня и още една на трийсет и първи март. И двете са живели на улица „Жофр“.

— Зает съм.

— Ирина Игнатиева и Наталия Симоновна. Мисля, че и двете са били собственост на Лу.

— Наистина нямам време.

— Марецки, не ме занасяй. В пълно затъмнение съм… Според Капризи имаш връзки в жандармерията. Трябват ми само адресите на двете жени, за да потърсим зависимостта в убийствата.

— Капризи знае процедурата за искане на информация от жандармерията.

Последва дълго мълчание.

— Ирина Игнатиева е била убита в края на март. Наталия Симоновна — на първи май. Лена Орлова — преди три дни. Както сам твърдеше, има зависимост.

— Благодаря за сведението, детектив.

— Ще има нова жертва.

— Да, ще има.

— С нищо ли не можеш да помогнеш? Сам каза, че ще има още много жертви.

Марецки въздъхна:

— Защо си толкова загрижен за това, Фийлд? Заради симпатия към рускините като цяло или заради определена жена.

— Марецки…

— Днес срещнах Капризи.

Фийлд мълчеше.

— Надявам се, че не е имала глупостта да те насърчи по някакъв начин.

— Не знам за какво…

— Не ме мисли за глупак.

— Искам да спра тези убийства.

— Преди тя да пострада.

— Моля те, Марецки.

— Наистина се надявам, че Наташа не те е насърчила, Фийлд, защото ако го е направила, и двамата сте глупаци. Ако не го е направила, значи си обсебен от маниакална идея и трябва да се върнеш в реалността, преди да пострадаш или да навредиш на другиго.

— Чуй се само.

— Виждал съм такива случаи и преди, Фийлд, и винаги свършват зле.

— Просто имам нужда от помощ.

— Трябва да се пазя, тя също. И ти внимавай. Послушай хората около теб и не упорствай.

В стаята му имаше бележка от Капризи:

Фийлд скъса бележката и хвърли парчетата в кошчето до кревата. Легна си, но не успя да заспи. Постоянно си представяше Наташа, гърчеща се в отчаяни опити да избяга от безмилостното острие.