Господарят на дъжда

32.

След пет минути Капризи и Фийлд седяха сами в стола и пиеха кафе.

— Как е Чен? — попита Фийлд.

— Добре е. Тази сутрин можем да му отидем на свиждане.

— Имахме късмет.

Капризи мълчеше.

— Сигурно Грейнджър се е обадил на Лу — каза Фийлд.

— Вече се досетихме.

Фийлд извади писмото от банката и го сложи на масата. Американецът го прочете и отбеляза:

— Опитват се да те купят.

— Конспираторите внасят пари в сметката ми, за да свикна с идеята, така ли?

— Точно така.

— Значи първо ме изкушават с парите, а после ще се опитат да ме вербуват.

— Не знам, но бих казал, че отчаяно искат да те купят, навярно заради социалните ти връзки. Затова са тези тлъсти суми.

— Какво да направя?

— Нищо.

— Не трябва ли да върна парите?

— На кого? — Капризи се облегна на лакът върху масата. — Фийлд, кажи ми, наистина ли вярваш, че тази жена не се чука с покровителя си?

Младият мъж погледна партньора си и видя загриженост в очите му.

— Моментът не е подходящ, за да се самозабравяш — добави американецът.

— Не е. Ясно ми е.

— В този град има хиляди хубави руски курветини, затова не прави глупости, разбрано?

— Наистина ли мислиш, че е невъзможно някой да се освободи от пипалата му?

— Да.

Продължиха да пушат мълчаливо. Капризи изпускаше кръгчета дим и ги наблюдаваше как се издигат към тавана, Фийлд изведнъж се почувства като пребито псе. Хвърли цигарата си и я смачка.

— Започваме да разпитваме живеещите по улица „Жофр“, за да разберем къде са живели първите две жертви, така ли?

— По всяка вероятност.

— Между тях би трябвало да има връзка, нали?

Капризи кимна:

— Така мисля.

— Поисках емиграционните да проверят в архивите си. Трябва да имат адресите на момичетата. Дори информацията им да е стара, пак е някакво начало. Можем да ги накараме да побързат.

— Мислех си за руската църква. Ако не друго, двете жени би трябвало да са погребани според обичая, нали?

Фийлд изпита облекчение.

— Би трябвало да имат данни за последния адрес — добави американецът.

— Лена Орлова е от Казан, Наташа — също. Знаем, че и Ирина е от същия град. И трите са посещавали сбирки на „Нов шанхайски живот“. Съвпадение ли е? И защо няма досие за Наталия Симоновна? Сергей твърди, че не е познавал добре нито една от тях, но съм сигурен, че лъже. Мисля, че и Наташа лъже.

— Ще ми се добре да подредя този Сергей.

Фийлд се усмихна:

— Аз съм пръв.

— Виждал ли си Грейнджър тази сутрин?

— Още не.

— Отсега нататък внимавай да не му издаваш ходовете ни — предупреди Капризи; стана и потупа Фийлд по гърба. — Виждам, че костюмът е преживял вече едно изпитание.

— О… да. Дъждът ме намокри. Съжалявам.

— Костюмът си е твой, Фийлд.

Младият детектив пръв излезе от стола; вратите се затръшнаха зад тях. Капризи го настигна по стълбите.

— Гледай твоето момиче да ни сътрудничи.

— Защо го казваш?

— Казвам го, защото е по-добре да ни сътрудничи.

— Иначе какво?

— Иначе не бих искал да съм на твое място.

— Защо?

Американецът въздъхна:

— Маклауд е решил този път той да излезе победител. Не искам аз да съм причината за провала му.

Продължиха до следващата площадка мълчаливо.

Капризи спря.

— Знам как е, Фийлд.

— Кое?

— Нали ти казах, че където отиваш, аз от там се връщам. Веднага познавам, когато някой мъж е влюбен. Имай предвид обаче, че си избрал неподходяща жена. Ще срещнеш друга.

— Ти срещна ли?

— При мен е различно — отвърна той и Фийлд видя болка в очите му.

В Специалния отдел беше само Ян и Фийлд й кимна за поздрав, преди да вземе бележника си от бюрото. Може би си въобразяваше, но тя го гледаше с нещо повече от обичайното любопитство.

След малко прозвуча гласът на Грейнджър:

— Фийлд. Идвай бързо.

Телефонът иззвъня и Грейнджър вдигна. Когато го видя да държи слушалката, на Фийлд му хрумна нещо. Стана и му даде знак, че ще се върне. Прокопиев леко се изненада, когато го видя в общото помещение.

Фийлд забърза надолу по стълбите и се втурна почти тичешком в главното фоайе, стъпките му проехтяха в един страничен коридор. Ако Грейнджър се беше обадил на Лу преди засадата във фабриката, в телефонната централа трябваше да е записано.

В централата имаше двама души: дебела китайка с кафява жилетка и хилав мъж. Жената стоеше с гръб към вратата и говореше на мъжа:

— Опитвам се да ви свържа.

Фийлд погледна дебелата тетрадка пред нея. Мъжът отбелязваше подробности за обаждането. Жената се намръщи и свали слушалките си.

— Всички телефонни разговори, проведени през централата, се регистрират тук, нали? — попита детективът. — Бих искал да видя данните от вчера, ако обичате.

— Съжалявам, но…

— Фийлд, С1.

Той показа картата си.

— Това е вътрешен проблем. Трябва ви разрешение.

— Съжалявам, но нямам време за това. — Той взе червената тетрадка и я разлисти. — Тази е нова, къде е онази от вчера?

Жената се засуети, отмести стола си и дръпна едно чекмедже. Мъжът ги гледаше нервно, Фийлд взе тетрадката.

— Така, сега искам да знам телефонния номер на Лу Хуан от „Вагнер“ три. Ако не го знаете, обадете се на справки.

Жената се двоумеше.

— Побързайте или ще се наложи да повикам Грейнджър, а това никак няма да му хареса.

Дебеланата отново си сложи слушалките, а той разлисти тетрадката. През деня имаше хиляди разговори, но вечерта намаляваха. Телефонистката написа един номер на бележника си и Фийлд започна да проверява обажданията от периода между пет и шест часа вечерта.

Постави регистъра пред жената и посочи един запис; пулсът му кънтеше в ушите.

— Вие ли сте писали това?

Тя кимна. Изглеждаше уплашена.

— Пише Капризи, нали?

— Вътрешен 2082. Детектив Капризи, да.

— Капризи ли?

— Да, детектив Капризи.

— Сигурно е грешка.

Тя не отговори.

— Трябва да е грешка. — Той си пое дълбоко въздух. — Свързали сте го с Лу Хуан?

Тя кимна.

— Познахте ли гласа на Капризи?

Тя се подвоуми:

— Така мисля, да.

— Да или само мислите?

— Да, познах го.

— Познавате ли гласовете на всички?

— Работя тук от десет години, сър. Да, познавам ги.

— Значи е бил Капризи.

— Така каза.

— Попитахте го за името му и той се представи.

— Да, сър.

— Капризи е англичанин, нали?

— Да.

— Не, не е. Американец е.

Тя се размърда нервно.

— Да, американец е.

— Капризи ли беше, или не?

— Така се представи.

— И акцентът му беше американски?

— Да, сър.

Жената изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— Сигурно сте сбъркали.

— Не, сър… не. Чух първите няколко секунди от разговора. Един руски господин вдигна от другата страна и каза: „Капризи, да“. Добре си спомням.

— Добре — измърмори тихо Фийлд. — Добре.