Господарят на дъжда

26.

В стола имаше голяма опашка и Фийлд би се отказал да чака, ако коремът му не къркореше от глад. Сипа си месо, за което го увериха, че е телешко, картофи, боб и разварени моркови. Имаше чувството, че отново е в училище.

Докато отиваха към масата, един едър шотландец с прошарена коса, който бе играл в противниковия отбор, потупа Фийлд по гърба и се засмя:

— Браво. Научи този янки на това-онова.

Когато седнаха, младият мъж се усмихна на Капризи:

— Приятел ли ти е?

— Британска му работа.

Фийлд си наля чаша вода и обилно поръси храната си със сол и пипер опитвайки се да й придаде някакъв вкус.

— Смяташ ли някога да се върнеш в Америка? — попита; не желаеше да разговарят за жената в подземието.

Капризи не отговори. Седеше с опрени на масата лакти и насочена надолу вилица и бавно дъвчеше.

— В Чикаго горещо ли е през този сезон? — настоя Фийлд.

— Горещо е.

— Но не колкото тук?

— Никъде не е толкова горещо.

— Сигурно в пустинята Гоби.

Капризи леко се усмихна:

— В Гоби не вали.

— Познаваш ли Капоне?

— Не.

— Харесва ли ти Чикаго?

— Да.

— Даваш ли понякога многосрични отговори?

Американецът отново се усмихна:

— Не.

Фийлд лапна парче картоф и продължи да говори с пълна уста:

— Добре, да се състезаваме. Да видим кой ще започне тема, която няма да се изчерпи само с три изречения.

— Откъде си?

— А, това не става. Ако не искаш да говориш за миналото си, моето също ще е тайна. Аз съм от Йоркшир, а ти си от Чикаго. Ще спрем дотук.

Капризи бутна чинията си встрани и взе купичка с яйчен крем и някакъв пудинг.

— Ходил си в някое от онези училища за вундеркинди, това го знам.

— Не бяхме чак такива вундеркинди. Ти къде си учил?

Капризи продължи с пълна уста, без да отговаря на въпроса:

— Вуйчо ти е от каймака на обществото.

— Да, така е.

— Жена му също.

Фийлд се втренчи в пудинга си:

— Да знаеш, това в купичката може да ми развали настроението.

— На кого му пука?

Двамата се ухилиха. Младият мъж отново погледна купичката си.

— Боже мой, каква гадост!

— Зарежи го — посъветва го колегата му. — Не искам да се отровиш. Нали сега аз се грижа за теб.

— Приличаш на майка ми.

— По косматите гърди ли?

— Гледаш ме, сякаш не мога сам да се грижа за себе си.

— Може би не е мислела за теб, когато те е гледала така.

— Как така?

— Мислела си е, че е посветила целия си живот на теб, а ти я изоставяш, значи й е било тъжно за себе си, не за теб.

— Откъде знаеш? — тихо попита Фийлд.

— Стига толкова празни приказки.

— Не можеш да твърдиш, че сме приятели, а да не знаем нищо един за друг.

— Това, което харесвам в теб, Фийлд, е, че си взел най-хубавите черти на британците, стабилен и непосредствен си, затова недей…

— Само си мислиш, че съм такъв. Стабилен може би, иска ми се да мисля, че съм такъв. Но непосредствен? Не съм сигурен.

Последва дълго мълчание. Капризи се втренчи в храната си, сякаш изведнъж се беше превърнала в най-интересното нещо на света. Когато вдигна глава, Фийлд видя огромна тъга в очите му. Този поглед му беше познат.

— Жена ми се казваше Джейн и е първата ми любов, баща ми беше железар и семейството на Джейн живееше в отсрещната къща. Като деца вечер си махахме през прозореца. После започнахме да излизаме. — Потърка брадичката си. — Оженихме се. Всичко беше идеално и в същото време съвсем объркано. Роди ни се момче… — Той понечи да каже името, но не можа да го изрече. — Хубаво хлапе. — Стисна устни, за да овладее обзелите го чувства. — Страхотно хлапе. Мило… Тя искаше голямо семейство, но не можехме… нали се сещаш, това беше всичко и… какво от това, нали бяхме заедно? Винаги сме си го казвали, дори преди да се оженим — че ако не можем да имаме деца, всичко ще е наред, защото бяхме заедно. Май много сълзливо стана. Трябваше да измисля по-забавна история.

Фийлд не знаеше какво да каже.

— Бил ли си влюбен, Фийлд?

— Не знам.

— Значи не си. — Капризи въздъхна. — С Джейн имахме всичко, за което можехме да си мечтаем… прекрасно дете… Сякаш Господ ни го беше изпратил. Вярваш ли в Господ, Фийлд?

— Не.

— Смяташ, че там няма нищо, само мрак?

— Не знам какво има там, но не мисля, че е Господ.

— Джейн би сторила всичко, за да те направи вярващ. Малкото ни момченце беше толкова прекрасно, че изпълваше целия ни живот. Нямахме нищо против, че ще е единственото. Трябваше да приемем, че ще си останем само с него. Бяхме щастливо семейство.

Той се беше втренчил в една точка над рамото на Фийлд. Мълчанието се проточи.

— Отидохме на едно тържество. Кръщене. Имаше, разбира се, контрабанден алкохол и аз винаги посягах към чашката. Джейн не одобряваше, но предполагам, че уискито ми помагаше… Помагаше ми да не мисля много за… Бях осъзнал, че Чикаго не е единственото място на света, където правосъдието не достига… — Замълча, събра сили и продължи: — Тя не ми даваше да шофирам пиян, но аз настоях. Спорихме и тя отстъпи. Каза, че не искала да се кара с мен. Не си струвало. — Погледна Фийлд с изкривено от мъка лице. — Измъкнах се без драскотина.

— Много съжалявам.

— Всички съжаляват.

— Знам, но…

— Доволен ли си сега?

Младият мъж не отговори и колегата му продължи:

— Не беше справедливо. Аз съм този, който трябва да съжалява. Струва ми се, че всички, които съм обичал, ми бяха отнети.

— Няма нужда да се грижиш за мен, Капризи.

Американецът го изгледа продължително, после се усмихна:

— Напротив, има. — Изражението му стана по-сурово. — Бъди строг с нея, Фийлд, сигурен съм, че ще направиш каквото трябва. Тя не е дете и несъмнено умее да манипулира хората. Заловихме я в престъпление, за което може да остане за дълго в затвора. Ако знае нещо, направи всичко, за да го измъкнеш.

— Разбирам.

— Нима?

Фийлд сведе очи:

— Не е престъпление да се стремиш към по-добър живот, нали?

— В какъв смисъл?

— Никога не съм имал това, което си имал ти. Съчувствам ти за нещастието — искрено ти съчувствам — аз никога не съм имал нещо подобно. Не мога да си спомня дори един щастлив ден от детството си. Живял съм винаги… под такова напрежение. Баща ми ни потискаше и за пръв път се почувствах свободен тук, когато корабът спря на пристанището. Слязох, поех си дълбоко от замърсения въздух, погледнах високите сгради на брега и ми се прииска да забравя цялото си минало и да започна начисто.

— Няма нищо лошо в това да се стремиш към по-добър живот, просто внимавай да не го търсиш на неподходящо място. Бъди търпелив. Щастието само ще те намери.

Фийлд се изправи.

— Разбери как се е продала на Лу — заръча американецът. — Не й позволявай да шикалкави.

Килиите бяха мизерни като повечето неща в Шанхай. Вонята на помия, влага и разложение, неповлияна от слабото течение, го блъсна в носа още щом отвори голямата стоманена врата и заслиза по каменните стълби.

Чувството за вина и разкаянието на Капризи още го измъчваха. Беше искал да говорят за любов, за чувствата му, но знаеше, че онова, което смяташе да каже, би прозвучало смешно на всеки друг, освен на него.

Как щеше да реагира тя?

— Искам да говоря с Наташа Медведева — обърна се към дежурния. — Докараха я преди четирийсетина минути.

Китаецът взе писалката си и го погледна:

— Фийлд, Специален отдел.

— Регистрирана е от Криминалния. Чен.

Униформеният посочи името на Чен, служебния му номер и подписа му срещу името на Наташа.

— Така е. Арестувахме я заедно, но сега разследването се води от Специалния.

Полицаят го изгледа подозрително. Фийлд се замисли колко абсурдна беше тази игра на котка и мишка между две елитни полицейски подразделения, при която дори униформените полицаи се отнасяха с подозрение към колегите си.

— Разследването е общо на Криминалния и Специалния отдел — обясни той. — Работя с Капризи.

Подписа се, остави писалката и оправи сакото си. Дежурният го пусна в подземието и му даде ключа от килията. Фийлд влезе в мрачния коридор и желязната решетка зад него се затвори с трясък. Тук бе с няколко градуса по-хладно, но той съблече сакото и разхлаби вратовръзката си.

Един мъж в близката килия се закашля хрипливо.

Жената бе затворена в дъното на коридора. Седеше на леглото със свити крака и опряна на коленете глава. Фийлд спря пред решетката и когато рускинята не реагира, отключи и влезе.

Застана с ръце в джобовете. В ъгъла имаше открит канал, а до него — тенекиена кофа, служеща за тоалетна. Тук вонеше по-ужасно отколкото навън.

Наташа вдигна глава и отметна косата си назад. В очите и се четеше страх. Фийлд издърпа един стол.

— Може ли да седна?

— Тук можете да правите каквото искате.

Той остави сакото си на края на матрака. Лъснатите му обувки изглеждаха съвсем неподходящи за това място.

Наташа още носеше шлифера, но беше събула обувките си и той неволно се загледа в краката й. Палците й бяха необичайно дълги, ноктите — лакирани в тъмнокафяво или може би зелено.

— Какво ще правите с мен? — попита тя.

— Не съм решил. Какво правехте там?

— Видяхте.

— Защо го правехте?

Тя не отговори.

— Баща ви е бил царски офицер. Човек с достойнство, ако съдя по вида му на снимката. Как е възможно вие…

Наташа заплака.

— Съжалявам — прошепна той.

Тя притисна ръце до гърдите си както през първия ден, когато я беше срещнал, и престана да трепери. Избърса очи с ръкава си.

— Вие англичаните… сте толкова учтиви.

— Трябва да ни помогнете.

— Да ви помогна ли? Как мога да ви помогна? Не знаете ли всичко?

— Ако отказвате, ще ви пратим в затвора.

— Мислите си, че можете да ме пратите в затвора? — попита тя и на лицето й се изписа гняв.

— Извършихте престъпление.

— И си мислите, че ще намерите свидетели, които…

— Аз съм свидетел. Колегите ми също. Заплахите на Лу не могат да ни впечатлят.

Тя бързо се отказа от агресивното поведение и наведе глава.

— Ще бъдете изправена пред смесен съд, ще ви обявят за виновна в болшевишка пропаганда и… предполагам, ще ви лепнат петнайсет-двайсет години. Ще се постараем да ви пратят в някой от нашите затвори, където Лу не може да подкупи надзирателите и да ви измъкне.

Наташа вдигна ръце и докосна слепоочията си, сякаш искаше да попречи на думите му да стигнат до съзнанието й. Втренчи се мълчаливо напред, после бавно се отпусна на леглото. Опря тила си на стената и заплака; Фийлд не беше виждал такава мъка.

— С кого се виждаше Лена?

Тя отново избърса очи.

— Не знам.

— Лу ли я уби, или някой от приятелите му?

— Не знам.

— А Наталия Симоновна?

В очите й пролича ужас.

— Познавахте ли Наталия Симоновна?

Тя енергично поклати глава.

— Познавахте ли Ирина Игнатиева?

— Не, аз…

Отново опря глава на коленете си.

— Още веднъж ще ви попитам — настоя раздразнено Фийлд. — Познавахте ли Наталия Симоновна?

— Не.

— Познавахте ли Ирина Игнатиева?

— Не.

— За бога! — Той се изправи. — Всички сте от Казан. За глупак ли ме мислите? — Направи една крачка към нея. — Страхувате ли се от нещо, Наташа?

Тя отново заплака. Този път Фийлд инстинктивно се приближи. Прегърна я и тя се притисна до него, облегна главата на гърдите му. Той я притисна по-силно.

Леко разхлаби прегръдката си, вдигна ръка и отметна косата й от челото. Остана така, докато тя се успокои и престана да плаче, като наблюдаваше вратата.

— Така е по-добре — каза накрая.

Тя вече не плачеше и не трепереше, но Фийлд не искаше да я пусне. Тя притисна по-силно глава до гърдите му и стисна ръкава му, сякаш беше спасителна лодка.

— Всичко ще се оправи — успокои я той.

— Не. Никога не може да се оправи.

Пусна я внимателно. Наташа се наведе напред, облегна лакти на коленете си и остана така, като от време на време бършеше сълзите си. Изглеждаше крехка, почти като дете, далеч от циничната превзетост от първата им среща.

— Какво ще правите с мен?

— Говорих с една жена, която ви познава добре. Тя ми каза, че от всички руски момичета тук вашето положение е най-тежко.

— Госпожа Орлова от „Маджестик“.

— Какво имаше предвид?

Наташа сведе очи:

— Не знам.

— Не мога да ви помогна, ако вие не ми помогнете.

— Никой не може да ми помогне, Ричард.

— Грешите.

— Не, не греша.

— В какъв смисъл е тежко положението ви?

— Правете каквото искате с мен, но моля ви, не ми задавайте повече такива въпроси.

— Как станахте собственост на Лу?

— Не мога да говоря за него.

Последва дълго мълчание, докато Наташа се колебаеше дали да говори.

— Лена… — започна неуверено и спря.

— Продължавайте.

— Ами… Имаше нов мъж. Питахте ме дали е започнала нова връзка. Да, имаше. Той… Лена не говореше за това, но този път беше различно.

— От колко време преди…

— Около два месеца. Тя изглеждаше по-щастлива, сякаш най-после вижда някаква надежда.

— Лу ли я накара да обслужва този мъж?

Наташа кимна.

— Имате ли представа кой може да е бил? Тя подсказа ли ви с нещо? Националността му например или работата му? Причината, поради която Лу я караше да спи с него?

Жената поклати глава.

— Той често ли кара момичетата си да спят с други мъже?

— Той има много жени и ги използва за различни неща.

Фийлд изпита силно желание — по-силно от всяко друго преди — да разбере дали Лу е спал с Наташа, дали е била принудена да легне и да целува това отвратително пъпчиво лице. Представи си ги голи, дебелите пръсти на Лу върху нежната й кожа.

Стана, отиде до вратата и погледна през решетката. След малко се върна и седна на стола. Тя седеше неподвижно, обхванала краката си с ръце, и го гледаше.

— Наталия Симоновна, Лена Орлова, Ирина Игнатиева… били са наръгани многократно, пищяли са, виели са от болка и ужас, но никой не ги е чул. — Той я погледна. — Дори сега никой не иска да знае за тях.

Тя сведе поглед.

— И трите са били собственост на Лу. Питам се коя е следващата.

Тя мълчеше.

— Може би вие. Имате ли цигари?

Наташа бръкна в джоба си и му подаде един пакет.

— Искате ли?

— Не.

Фийлд запали и вдиша дима, вече не усещаше толкова силно вонята.

— Искам да ви измъкна оттук.

Капризи стоеше на вратата, допрял лице до решетката. Фийлд се почуди колко време ги е наблюдавал.

— Маклауд иска да говори с теб, полярна мечко.

Фийлд излезе от килията. Американецът го дръпна встрани от вратата, за да не може да ги чуе Наташа.

— Маклауд е научил, че сме я арестували, и я иска.

— Как така я иска? — попита младият детектив и сърцето му се разтуптя по-силно.

— Иска да я осъдим като предупреждение за Лу. Ще получи петнайсет години и Сипаничавия ще се изяде от яд. Така ще му дадем да разбере кой командва в града.

— Не.

— Спокойно, полярна мечко.

Фийлд тръгна с американеца, умът му работеше трескаво.

Маклауд стоеше до прозореца и разговаряше по телефона, но когато Фийлд влезе, затвори и се върна при бюрото си.

— Браво, Фийлд. Сядай.

— Можем да извлечем по-голяма полза от момичето.

— Не се съмнявам, но това решение…

— Никой не ме е уведомил за никакво решение.

Маклауд се намръщи. Изражението на Капризи бе жално, сякаш умоляваше Фийлд да смекчи тона.

— Никой не е длъжен да те уведомява за нищо, Фийлд. — Шотландецът седна. — Свърши добра работа, проявил си находчивост. Комисарят е доволен.

— Можем да извлечем по-голяма полза.

— Ако искаш да играеш по свирката на Грейнджър, моля — процеди през зъби Маклауд.

Фийлд си пое дълбоко въздух и се опита да се успокои. Заговори с по-умерен тон, за да спечели време:

— Знам, че никой не се интересува от мнението ми, но това няма да впечатли много Лу, нали?

— Зависи какви чувства има към момичето. Зависи колко е добра в леглото.

Фийлд отново си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Маклауд седеше зад бюрото си и подмяташе една каменна тежест за документи. В рязкото му държане личеше силно раздразнение.

— Лу Хуан остава главният ни заподозрян — изтъкна младият детектив, като погледна Капризи. — Защо да не продължим в тази насока? Това момиче може да ни помогне.

Изражението на Маклауд се посмекчи.

— Дори да не успеем да докажем, че Лу е убил Лена, можем да намерим друг начин да го изправим на съд.

Маклауд го изгледа.

Фийлд въздъхна и отново погледна за подкрепа Капризи.

— Лу Хуан си води подробна документация — заяви в отчаян опит да измисли нещо ново; в главата му неясно се оформяше план.

Шотландецът го изгледа, сякаш беше полудял.

— Вадя си този извод от бележките на Лена Орлова. Тя пише, че плащанията са във втората ведомост. Лу е бизнесмен. Води отчет за всяко свое начинание.

— Има известна логика — измърмори Маклауд.

— Отчита всяко начинание, законно или не — продължи Фийлд. — Какви са пратките, които се споменават в бележките на Лена Орлова? Ако са незаконни, както подозираме, кой ще получи парите, как и къде? Доставките се извършват от фабрика на „Фрейзърс“.

Маклауд вече слушаше внимателно:

— Откъде знаеш за тази ведомост? Имате ли информация в отдела?

Фийлд се подвоуми, накрая излъга:

— Да.

— Грейнджър води досие. При теб ли е?

— Не.

— Можеш ли да го вземеш?

— Съмнявам се.

— Защо?

— Изчезна.

— Ти обаче си го виждал?

— Да.

— И в него се споменава, че Лу води отчет на престъпните си сделки?

— На всички сделки. — Фийлд се постара да е по-убедителен. — Сигурно във ведомостите му не е отбелязано, че сделките са незаконни, но може би ще успеем да докажем връзката между някое престъпление и плащанията, свързани с него.

Маклауд се върна до прозореца и започна да подръпва верижката си.

— Така ще осигурим преки улики…

— Не съм малоумен, Фийлд. — Шотландецът се загледа в гъст облак дим, носещ се над покривите. — Възможно ли е наистина да записва всички престъпни сделки черно на бяло?

— Повечето му сделки са незаконни. Във всеки бизнес има нужда от отчетност…

— Това е гаранция за успеха.

— Лу е в безопасност при французите и домът му е истинска крепост.

— Жената трябва да отиде в затвора — настоя Маклауд и се обърна. — Медведева или както там се казва. Трябва да дадем не само на Лу, а и на съучастниците му да разберат, че когато хванем някого, го пращаме в затвора и никой не може да им помогне.

— Наташа има достъп до дома му. Той я води винаги със себе си.

Маклауд се замисли.

— Къде се пазят тези ведомости?

— Предполагаме, че в спалнята му.

— Разследването на убийството е от първостепенна важност. Ако Лу остава главен заподозрян…

— Всичките ни усилия са насочени към него — намеси се Капризи. — Фийлд смята, че можем да използваме ведомостите по два начина. Могат да ни помогнат не само с информацията за пратките и останалите замесени в престъпните сделки, но и ще открият нова насока в разследването. Ако е достатъчно уплашена, че ще отиде в затвора, и е склонна да ни съдейства, рускинята може да ни бъде полезна в много отношения.

Маклауд изсумтя:

— Тя е една от държанките му. Няма начин да ни съдейства.

— Фийлд мисли, че е склонна.

Маклауд прибра корема си и повдигна панталоните си.

— Добре — склони накрая, — но й дайте добре да разбере положението. Тази курветина е само за затвор.

Фийлд се опита да скрие облекчението си. Понечи да излезе преди Капризи, но Маклауд му нареди да остане.

— Не мисли, че съм прекалено строг — каза, когато затвори вратата след американеца. — Оценявам работата, която вършиш.

Младият мъж кимна.

— Знам, че е трудно да работиш в чужд отдел, но наистина ценим усилията ти.

— Благодаря, сър.

— Сега срещаме трудности, но си струва да се понапънем. Нали не ми се сърдиш.

Фийлд се усмихна:

— Не.

— Добре. Добро момче си ти.

Маклауд отвори вратата и потупа Фийлд по рамото.