Господарят на дъжда

18.

Фийлд нямаше търпение да продължат с разследването, но за съжаление Капризи и Чен имаха и други задачи. Докато ги чакаше, секретарката на Грейнджър се обади в отдела, за да го повика. Той бе забравил, че трябваше да придружи началника си до квартал „Хонкю“.

Грейнджър бе в лошо настроение.

— Добро утро — поздрави, когато Фийлд се качи в новия му жълто-сив шевролет.

Имаше меки кожени седалки и полирана орехова облицовка. Когато се наведе да извади едно камъче, забило се в дупка на подметката му, младият мъж забеляза колко скъпи дрехи носи началникът му.

Когато минаваха по „Бънд“, покрай хонконгско-шанхайската банка, Грейнджър извади малка бутилка уиски от барчето, вградено в преградата зад шофьора. Фийлд отказа.

Минаха по Гардън Бридж, водата под стоманената конструкция гъмжеше от лодки. Мъглата се беше вдигнала, но още бе горещо, облачно и задушно.

При съветското консулство шофьорът изсвири силно на една друга кола, след това навлязоха в тесните улички около пазара на Хонкю. Тук надписите бяха на японски, макар че европеец не би забелязал разликата.

Фийлд никога не беше идвал в участъка на Хонкю — сградата бе претъпкана, но добре организирана. Полицаите бяха предимно японци и китайци и всички прекратиха разговорите си при влизането на Грейнджър.

Инструктажът премина като онзи, на който Фийлд бе присъствал предния ден, и нямаше въпроси. След това пиха саке с японеца, представляващ Специалния отдел в участъка. Грейнджър говори още за Бородин, сипеше обиди по негов адрес и беснееше, че дипломатическият имунитет на руснака му позволява да изпрати децата си в американския колеж и да има любовници в няколко апартамента из целия град.

На връщане с колата Грейнджър отбеляза:

— Чарлс ми каза, че снощи е имало неприятности в „Маджестик“.

— Беше случайно.

— Слушай, не прави повече глупости — усмихна се началникът. — Не можем да си позволим да пострадаш преди мача този следобед.

Фийлд съвсем беше забравил за това.

— Вие не играете ли вече? — попита.

— Не.

— Но сте играли?

— Можех да вляза в националния отбор на Ирландия. — Грейнджър понижи глас. — Ако не беше тази война.

— Световната или…

— Войната за независимост. Ирландската война. Въстанието, както го наричате в Англия. Сега ставам само за треньор…

— Бяхте ли приятели с Майкъл Колинс?

Началникът го изгледа изпитателно:

— Да.

— Как се озовахте тук, ако сте се били против англичаните?

— Отидох в Ню Йорк за оръжие, после срещнах едно момиче.

— Жена ви ли?

Грейнджър се усмихна:

— Не.

— Говори се, че комисарят щял да се пенсионира.

— След месец.

— Мислите ли…

— Ако Маклауд заеме мястото му, с нас е свършено.

— Градският съвет, изглежда, е на ваша страна.

— Не бъди толкова сигурен.

Колата спря пред хотел „Катей“ и Грейнджър погледна изпитателно Фийлд:

— Имам среща.

— Ще сляза с вас.

— Шофьорът може…

— Не, няма нужда. С Капризи се разбрахме да се срещнем в библиотеката.

Грейнджър присви очи и той добави:

— Нищо особено.

Слязоха и Грейнджър оправи костюма си. Фийлд се почуди кога ще е готов неговият.

— Не подценявай Маклауд — предупреди го началникът, докато палеше цигара. — Не се движи сред висшите кръгове, но умее да убеждава. Сигурен съм, че вече е говорил с теб…

— Да.

— Полицаите не са мисионери. До гуша ми е дошло от поученията му.

— Изглежда убеден в онова, което говори.

— Така ли мислиш? Да не си се хванал на въдицата му?

— Не, просто ми се стори, че искрено вярва в онова, което казва.

Грейнджър се оживи. Хвърли цигарата на земята, стъпка я и разпалено заговори:

— Не харесвам Маклауд. Ако стане комисар, това ще е катастрофа за полицията, за града и за мен лично. Ще бъдем изправени пред открита конфронтация, при която не можем да спечелим. Замисли се. Огледай се. Да се правят опити за ограничаване на влиянието на Лу в Селището? Абсурд. — Той размаха пръст. — Това е Китай. Трябва да приемем, че за навлизане на цивилизацията в тази страна е нужно повече време, отколкото ни се иска. Дотегнало ми е да ме карат да се чувствам като престъпник, задето не споделям нечии консервативни виждания. Време е да си избереш приятели.

Фийлд си спомни срещата с Лу, неудобството и гнева, които бе изпитал.

— Лоялността е едно от малкото ми качества.

— Това ми харесва Фийлд. — Грейнджър постави ръка на рамото му. — Ти си добър и способен младеж, убеден съм в това. — Обърна се към хотела. — Всички сме в една игра.

Пиколото излезе да го посрещне и Фийлд отново се почуди какво ли е да си един от най-богатите хора в Шанхай. Представяше си стаите в „Катей“ като по-модерни от тези в шанхайския клуб, обзаведени с кожа и стъкло. Беше чувал, че там крановете на чешмите били златни. Знаеше се, че вътре човек може да получи всичко в стаята си.

Той погледна тесния коничен покрив и терасата около него. Някои от гостите стояха облегнати на парапета и гледаха към реката. Зад колата на Грейнджър спря друга и от нея слезе жена с кремава пола. Тръгна към хотела и шофьорът я последва с кутия за шапки в ръка.

Фийлд реши да влезе и да разгледа. Кимна на пиколото, като почти очакваше, че ще го спре. Не беше свикнал с такова обкръжение. Вътре беше прохладно, мраморният под — безупречно чист. Той бавно мина по дългия коридор между саксии с декоративни растения и влезе във фоайето.

Както очакваше, беше модерно, с балконче над летящата врата към стаите и таван с позлатени орнаменти. На стената зад рецепцията висяха цял ред часовници, показващи часа в различни градове.

Вниманието на Фийлд бе привлечено от привлекателна руса жена, седнала в един фотьойл. Смееше се заразително и му напомни за Лена Орлова. Кавалерът до нея беше Грейнджър.

— Мога ли да ви помогна? — попита едно пиколо.

— Ами… — Младият детектив отстъпи няколко крачки, за да не бъде забелязан. — Не. Просто търсех един човек, но го няма. Благодаря.

— Искате ли да оставите съобщение?

— Не, благодаря.

Фийлд излезе, пресече улицата и мина покрай сградата на митницата.

Момичето в хотела сигурно бе от любовниците на Грейнджър.

Фийлд се нуждаеше от пари, но в хонконгско-шанхайската банка имаше много хора. Таванът на главния салон бе с пищни витражи. Покрай стените бяха наредени статуи в древноримски стил. Три от тях носеха надписи: „Сапиенция“, „Фидес“ и „Пруденция“ — мъдрост, доверие и предпазливост.

Отляво мъже и жени се бутаха пред две големи черни дъски. Върху едната бяха написани цените на ценните книжа при затварянето на борсата на Уолстрийт. На водещо място бяха „Бодуин Локъмотив“ и „Ридинг“. Малки плюсове показваха, че акциите на двете фирми са имали леко покачване през деня. На другата бяха представени цените на шанхайската фондова борса. До всяка от дъските стоеше по един служител, който изтриваше цифрите и записваше нови стойности, диктувани им от друг колега в дъното на помещението.

Фийлд погледна часовника си. За срещата с Капризи и Чен в Централната библиотека беше рано.

Редът му наближаваше. Дребен китаец, чиято глава едва се показваше над гишето, спореше с касиерката. Фийлд заразглежда таблото с валутните курсовете, закачено зад решетката на гишетата.

Когато обслужваха човека пред него, младежът взе бележка и я попълни за теглене на трийсет шанхайски долара. Отново погледна таблото с курсовете и се опита да изчисли заплатата си в британски лири.

Щом му дойде редът, Фийлд се усмихна на чиновничката и й подаде бележката.

— Дайте ми и извлечение от сметката, моля.

Момичето взе формуляра, стана и отиде при шкафовете покрай стената зад решетката. Провери номера и се скри в някаква стаичка.

Върна се с бежова делова книга и прокара пръст по редовете, после взе листче, написа му сумата, която имаше на сметка, и му го подаде. Започна да брои парите за тегленето. Фийлд погледна числото на листчето.

— Сигурна ли сте, че това е моята сметка?

Тя погледна ведомостта.

— Господин Фийлд, нали?

— Да.

Тя кимна.

— Имало ли е постъпления?

Тя провери:

— Днес има две вноски. По двеста долара.

— Две вноски?

— Да.

— И двете са по двеста долара, така ли?

— Да.

— Общо четиристотин?

— Да.

Тя го изгледа, сякаш беше най-глупавият човек, когото виждаше.

— Първата… трябва да е заплатата ми. Какъв е източникът?

— Превод от полицейското управление.

— Добре. А втората вноска…

— В брой.

— Пари в брой?

— Да, внесени на ваше име.

Фийлд едва сдържаше вълнението си. Навън леко ръмеше. Допълнението, за което му беше говорил Грейнджър (по всяка вероятност парите бяха дошли от него), всъщност удвояваше заплатата му. За пръв път в живота си младежът можеше да харчи, без да се замисля. Можеше да си купи нови обувки, да почерпи някого в ресторант… и да пие нещо в „Маджестик“. Можеше да спести, да изпрати пари на майка си. Да й осигури въглища за тази зима.

Помисли си, че това допълнение е твърде щедро и може би със съмнителен произход, но побърза да потисне скрупулите си. Заплатата му беше мизерна и ако Грейнджър ценеше хората си, логично бе да ги подпомага.

След няколко минути вече изкачваше тичешком широкото каменно стълбище на библиотеката на нанкинското шосе. Влезе във фоайето, което бе просторно почти колкото банковия салон, от който идваше. Един библиотекар се беше покачил на висока стълба и сваляше някаква книга от последния рафт. Каталогът беше срещу входа и над него висеше надпис на английски и китайски.

Скромна китайка се приближи и Фийлд извади служебната си карта:

— Специален отдел.

Тя пребледня, сякаш щеше да припадне, и той й се усмихна окуражително:

— Бих искал броевете от последните шест месеца на… Имате ли писалка? — Тя изтича при главното гише и донесе писалка и лист хартия. — … „Норт Чайна Дейли Нюз“, „Шанхай Таймс“, „Ивнинг Поуст енд Екоу“, „Ивнинг Меркюри“ и „Журнал дьо Шанхай“.

Той седна при една от дългите дървени маси и зачака.

След двайсетина минути, придружена от носач с мръсна сива риза, библиотекарката докара вестниците с малка количка. Фийлд й благодари и погледна кожените подвързии с гравирани златисти надписи.

Започна с последните броеве на „Норт Чайна Дейли Нюз“, които още не бяха подвързани и стояха в картонена кутия. Взе броевете от седмицата преди убийството на Орлова.

Повечето от заглавните страници бяха пълни с реклами за всичко, от мухоловки до сапуни за бръснене. „Не се тревожете от пълчищата комари — гласеше една. — Те няма да ви безпокоят, ако използвате «Ексекс». Само по 4$ за флаконче в луксозните дрогерии.“ Само за богатите, помисли си той.

Вниманието му бе привлечено от малко съобщение в лявата колона: „Прохладна и удобна, добре обзаведена къща с три спални се дава под наем за три месеца. Градина, тенис корт, гараж, централно разположение във Френската концесия, близо до Френския клуб.“ Фийлд се облегна назад. Не се споменаваше цена, но колко ли беше наемът за такова жилище? Ако месечното допълнение към заплатата му се увеличи още малко, щеше да си го позволи и пак да му останат пари, за да изпраща на майка си. Щеше да има за кола, шофьор и двама прислужници.

Фийлд се опита да не мисли за новото постъпление в сметката си.

Продължи да преглежда заглавията: „Война в Хунан“ и „Червените настъпват на север“. Зачете една статия по-надолу — „Гоминдан и комунизъм“. „Кантон, 17 юни. Генерал Чан Кайши заяви, че не симпатизира на «червените». Най-влиятелният от лидерите на Гоминдана открито и енергично обяви, че не поддържа комунистите.“

Вестникът обаче не отразяваше връщането на Бородин.

Фийлд преглеждаше статиите последователно, но имаше толкова много малки съобщения, че му беше необходимо доста време. Пръстите му почти веднага се изцапаха с мастило и оставяха размазани отпечатъци по всяка нова страница.

Попадна на заглавие „Спад при самоубийствата сред руснаците“. „Главният съдебен лекар съобщи за спад при самоубийствата сред руснаците в Селището през първата половина на тази година от 12 на 9. Във Френската концесия се наблюдава подобна тенденция: от 25 на 22.“ Фийлд прочете статията. После продължи с по-старите броеве и скоро забрави за какво прави всичко това. Когато Капризи и Чен дойдоха, гледаше снимка на херцогинята на Йорк с новородената й дъщеричка Елизабет. Двамата полицаи седнаха срещу него.

— Нещо интересно? — попита Капризи.

— Мисля, че ако е имало подобни случаи, са ги писали като самоубийства.

— Ако стилът е същият, другите момичета също би трябвало да са наръгани с нож. Дори френската полиция не би представила такова нещо като самоубийство.

— Защо?

— Какъв смисъл има? Така рискуват да попаднат на недоволен роднина, който ще им докара неприятности. По-добре да оставят разследването в задънена улица. — Капризи се залюля на задните крака на стола си. — Ако има други случаи, би трябвало да са споменати като убийства, но с неясни или недостатъчно подробности. Взе ли китайските вестници?

Фийлд поклати глава и Капризи кимна на Чен.

— Знаеш ли френски? — попита Фийлд.

— Само италиански.

Фийлд стана и взе купчинка вестници. Остави ги на масата и от тях се вдигна прах.

— Заеми се с „Меркюри“.

Зачетоха се мълчаливо.

Фийлд попадна на друга статия за Лу Хуан. Имаше негова снимка непосредствено над друга — на новия ирански шах със сина му. За разлика от тази на иранеца обаче, фотографията на Лу бе тъмна и неясна. Статията отразяваше „поредното дарение на изтъкнатия общественик“, Фийлд се ядоса. Дарението беше за сиропиталището „Сестри на милосърдието“ и го правел, защото обичал децата и искал да осигури на сирачетата онова, което той не бил получил. Журналистката явно се възхищаваше от богатството и влиятелността на Лу. Фийлд смяташе да не се задълбочава в съдържанието, когато попадна на заключителните думи: „Аз съм китаец! — казал Лу. — Винаги си водя подробно счетоводство. Имам записки за всичко. Пазя ги на най-сигурното място — у дома. Винаги знам кой ми е длъжен! И кой вече е платил!“

Фийлд погледна за миг Капризи, но продължи да преглежда вестниците. В съзнанието му се оформяше подозрение, но не достатъчно ясно, за да го изкаже.