Господарят на дъжда

45.

Фийлд се събуди от първите слънчеви лъчи и за известно време остана неподвижен. Всяко мускулче го болеше. Нужни му бяха няколко секунди, за да си спомни къде се намира. Вдигна глава от студения мраморен под и разтърка очи. Беше опрял рамо във вратата й.

Наташа я нямаше.

Той извади бележника и бащината си писалка. Докато се чудеше какво да й напише, се запита дали това е изпитвал баща му към майка му. Любовта ли погубваше човека?

Фийлд написа: „Моля те, обади ми се. Ще бъда в управлението. Номер: 26522, вътрешен 79.“ Изкуши се да добави: „Знам за детето“, но се разколеба. Не написа и името си.

Бавно слезе на улицата. Беше рано, покривите изглеждаха сивкави и бе задушно. Той опипа брадясалото си лице. Още усещаше вкуса от устните на Пенелъпи и изпита отвращение. Дрехите му бяха измачкани.

Мина край група спящи хора покрай стената на Клуба по езда, спря пред входа му и се обърна за последен път. Забеляза дребен китаец с костюм и шапка, който спря на двайсетина метра зад него.

Фийлд се втренчи в непознатия, но той не направи опит да се скрие или да се престори, че не го следи.

Отново тръгна, заслуша се в стъпките си и тези на човека зад него. Опипа револвера си. Продължи спокойно, отмина Клуба по езда, изчака един трамвай и пресече улицата. Китаецът продължаваше да го следва на същата дистанция.

На улица „Картър“ реши да му се изплъзне, но когато отминаваше църквата, в чието гробище бе възнамерявал да „посее опашката си“, видя друг мъж, който четеше вестник на отсрещния тротоар, и трети на близкото кръстовище.

Пъхна ръка под сакото си и стисна револвера, после спря. Стъпките зад него също спряха, двамата мъже отпред не помръдваха. Беше на десетина метра от църквата. Сърцето му биеше лудо.

Замисли се: ако искаха да го убият, досега щяха да са го направили.

Отново тръгна. Мъжът на отсрещния тротоар продължаваше да чете; онзи на кръстовището се отдалечи по страничната улица.

Фийлд стигна до общежитието. Влезе и спря до кабинката на портиера. Извади револвера и се увери, че е зареден, после влезе в общата стая и дишането му стана по-равномерно.

Наля си кафе от каната, която винаги стоеше на една полица до стената, взе новия брой на „Норт Чайна Дейли Нюз“ и седна на една масичка в средата на помещението.

Един от помощниците в кухнята се показа на бялата летяща врата в другия край на стаята.

— Не искам нищо — каза Фийлд.

— Бекон?

Той поклати глава.

— Яйца. Много хубави. Полезни.

— Не, благодаря.

Младият китаец забърса ъгълчето на една маса, която изглеждаше безупречно чиста, и се оттегли. Фийлд отпи глътка кафе, после стана, отиде в дъното на помещението и седна на едно кожено кресло. Разгърна вестника и се опита да се съсредоточи върху текста под една снимка на Бийб Даниеле, рекламираща последния й филм: „Госпожица Синя брада“. Устата и носът й му напомняха за Наташа.

Остави вестника и се качи на горния етаж, за да се преоблече. Прокопиев беше в коридора и тъкмо си слагаше тирантите.

— Добро утро, Фийлд — поздрави го подигравателно.

— Добро утро.

— Рано сме станали, а?

— Да.

— И със задника нагоре?

Фийлд спря. Втренчи се в плешивата глава и бледите очи на руснака.

— Имаш ли много работа, Прокопиев?

Руснакът вдигна рамене.

— С какво се занимаваш?

— Много съм зает, човече.

— По задачи на Грейнджър.

Прокопиев го изгледа изпитателно.

— Не всички нареждания идват от Грейнджър.

Останаха втренчени един в друг за няколко секунди, после Фийлд отключи вратата си, влезе и я затръшна. Извади револвера си, остави го на леглото, взе чисти дрехи от гардероба и се преоблече. Ризата му бе грижливо изгладена от камериера на етажа, но миришеше на мухъл и беше още влажна.

Той седна, запали цигара и се почуди дали да не легне да поспи. Реши, че така Наташа няма да знае къде да го намери и че ако искаха да го убият, щяха да го направят по-рано, когато улиците бяха пусти.

Уверено излезе от общежитието. Държеше едната си ръка в джоба на сакото и стискаше револвера. Забеляза ги веднага — двама стояха облегнати на една ограда от другата страна на улицата, третият чакаше малко встрани.

Той тръгна бързо, като се правеше, че не ги забелязва.

Един от съмнителните типове го последва, но остана на достатъчна дистанция за целите на англичанина. Фийлд влезе в гробището. Вървеше бавно, сякаш беше дошъл на гроба на мъртъв роднина. Влезе в църквата.

Беше идвал само на една служба, но това бе достатъчно, за да знае разположението. Притича през главното помещение, покрай амвона и влезе във вестиария. Задната врата беше заключена, но той отвори едно прозорче и се измъкна през него. Прескочи стената зад църквата.

Канеше се да побегне, когато забеляза мъж с бяла шапка на отсрещния тротоар. Този беше нов. Една европейка, която разхождаше кучето си, го изгледа учудено. Беше се стреснала от внезапната му поява и навярно усети смущението му. Фийлд изтупа сакото си и тръгна. Мъжът с бялата шапка го последва. Фийлд се обърна след малко и видя другите двама, които бързо излизаха иззад ъгъла покрай гробището. Третият се прехвърли през стената.

Фийлд изчака един черен буик да мине по улицата и пресече. Преследвачите му бяха четирима или петима, ако не и повече.

Във фоайето на полицейското управление чакаха група униформени китайци, автоматите им бяха подпрени на стената. Фийлд се качи в Специалния отдел.

Грейнджър се виждаше през матовото стъкло на вратата си. Стоеше прав и с телефонна слушалка в ръка, полускрит в облаци дим. Прокопиев беше при бюрото си със свалени тиранти. Бе опрял краката си на едната стена на кабинката си, главата — на другата. Четеше вестник и държеше син молив, с който цензурираше. Вдигна глава и изпитателно изгледа Фийлд.

Ян стоеше права зад бюрото си. Подаде му бележка. Сърцето на Фийлд затуптя възбудено, докато не я прочете: „Пенелъпи те търси“. Беше отпреди десет минути.

— Ричард?

Фийлд вдигна очи. Грейнджър стоеше на вратата си.

— Ела за минутка.

Младият мъж сгъна бележката и я пъхна в джоба си. Забеляза, че Ян избягва погледа му. Затвори остъклената врата след себе си и спусна щорите.

— След малко ще се качим — каза Грейнджър и седна зад бюрото си.

— Къде ще се качим?

— Не те обвинявам, Ричард, но очаквах сам да се досетиш.

Фийлд се намръщи.

— Тук не можем да действаме на своя глава. Напълно сме зависими от Съвета и безпочвените обвинения срещу човек от ранга на Чарлс Люис… След малко ще се качим. Изчакай ме, ще дойда да те взема. — Махна към бюрото на Фийлд. — Нали все пак ще дойдеш довечера?

— На вечеря ли? Да, предполагам.

— Добре ли си, Ричард?

— Да, добре съм.

— Изглеждаш разтревожен.

— Не… добре съм.

— Трябва да поговорим за онази добавка към заплатата.

Настъпи мълчание. Грейнджър вдигна поглед към дима, носещ се като облак над главите им.

— Следобед съм на заседание на бюджетната комисия. Какво мислиш за двеста на месец?

Фийлд понечи да каже, че вече е получил двеста долара, но си даде сметка, че предложението на Грейнджър е нещо съвсем различно.

— Много щедро.

— Ще бъдат превеждани направо на сметката ти заедно със заплатата.

— Да очаквам първата сума следващия месец, така ли?

— Да. Честно да си кажа, точно в момента не съм в особено настроение да те награждавам, но трябва да поставя въпроса пред комисията и обещах да го обсъдим, така че — ето. Не изглеждаш много доволен.

— Не… искам да кажа, напротив.

— Всички служители в този отдел получават такова допълнение и то се повишава с израстването в службата. То е нещо като застраховка.

— Застраховка ли?

— Живеем в скъп град и искам подчинените ми да не се поддават на изкушения.

— Ясно.

— Не очаквам никакви особени усилия от твоя страна. Изпълнението се налага от специфичните изисквания на работата ни. Надявам се, че го оценяваш, Ричард. Повечето от останалите са доволни. Прокарването на решението в бюджетната комисия е дяволски трудно.

— Значи първото плащане тепърва предстои?

— Ричард, добре ли си?

— Да, разбира се.

Началникът се изправи.

— Люис също е поканен довечера, затова се сдържай. Не се поддавай на глупостите, които се опитва да ти внуши Маклауд. Люис е чист.

— Един достоен гражданин.

Грейнджър го изгледа укорително.

Фийлд отвори вратата. Вече се чудеше кой друг се е добрал до номера на банковата му сметка.

— След малко ще дойда да те взема.

Детективът безшумно затвори вратата и слезе в Криминалния отдел. Капризи го посрещна, хвана го за ръката и го изведе на стълбището.

— Маклауд е бесен, че не сме го предупредили, но каза, че нямаме време и ще ни подкрепи, за да няма други убийства. Струва ми се, че разговаря с други членове на Съвета. След малко трябва да се качим при комисаря.

— Знам.

— Мисля, че заседанието е свикано от Грейнджър.

— Не мога да я открия.

— Всичко ще се оправи, Фийлд.

— Мислиш ли, че са я…

— Мисля, че се крие от теб. Тази жена не е глупава.

Фийлд беше отчаян.

— Фийлд…

— Тази сутрин ме следиха… струва ми се, че още от снощи.

— Мен също.

— Опитах се да им се изплъзна, но бяха цяла банда, четирима или петима.

— Могат да са по десет и повече. — Капризи мрачно се усмихна. — При тях няма недостиг на работна ръка. И не се стараят да се крият.

— Лу ли ги е изпратил?

— Така изглежда. — Американецът тръгна към стълбите. — Да се качваме. Шефът е кисел.

— По-добре да дойда с Грейнджър.

Капризи кимна и Фийлд се върна в Специалния. Грейнджър още говореше по телефона, но след няколко минути се освободи. Качиха се заедно. Маклауд и Капризи вече седяха край масата срещу комисаря.

Грейнджър запали цигара. Фийлд си помисли, че той винаги изглежда спокоен, сякаш никога не се ядосва.

— Маклауд — започна комисарят, — всички знаем защо е тази среща. Получихме официално оплакване от Чарлс Люис. Тази сутрин ми се обади Джефри Доналдсън, искаше обяснения. Грейнджър настоя да обсъдим въпроса, затова… моля ви.

— Действията ни са в рамките на допустимото при едно криминално разследване — отвърна Маклауд. — Някои членове на Съвета споделят подозренията ни за Чарлс Люис.

— Подозрения — изсумтя презрително Грейнджър.

— Работата ни не е да защитаваме само богатите и влиятелните.

— Въпреки че плащат заплатите ни.

Маклауд се наежи:

— Да не забравяме, че Лена Орлова беше прободена двайсетина пъти. — Огледа се, сякаш очакваше някой да го опровергае. — Бележките, които намерихме в апартамента й, говорят за серия незаконни доставки, извършвани от фабриките на „Фрейзърс“. Знаем, че се занимават с контрабанда на опиум и че следващата пратка е утре. Не е възможно това да става без знанието на Люис.

— Съмнявам се, че знае къде се намират всичките му фабрики — измърмори Грейнджър.

Комисарят го погледна и запремята молива си върху опакото на дланта си.

— Люис е замесен в това убийство — продължи Маклауд, — независимо дали ни харесва или не. Имаме бележника на Орлова и информацията на пратката. Това наистина не са неоспорими доказателства, затова грубият разпит е напълно в реда на нещата. Ако не друго, така поне ще го накараме да се замисли, преди да убие отново. Реакцията му е предизвикана от гузна съвест. Предлагам утре да следим кораба и самия Люис.

Грейнджър се приведе напред:

— Сигурно се шегуваш.

Комисарят му даде знак да изтъкне доводите си, но Грейнджър просто поклати глава:

— Нямате нито едно доказателство, което да мине в съдебна зала. Дори да сте прави за пратката, нищо не я свързва с Люис. Може някой от управителите на фабриката да е спал с рускинята и да се е разприказвал, за да я впечатли. Всичко останало е просто нелепо.

— Доста бързо реагира.

— Разбира се, че ще реагира. Компанията му внася данъци, съставляващи около една четвърт от нашия годишен бюджет. Това е все едно да отрежем клона, на който седим. Няколко месеца убеждавам Джефри Доналдсън да увеличи бюджета ни. — Грейнджър въздъхна. — Сега можем да се простим с тези пари, Маклауд.

— С пари не се купува невинност.

— Да, но с тях ни плащат заплатите. Във всеки случай грешите за Люис. Той наистина има странни предпочитания за човек с неговото положение, но не мога да повярвам, че стои зад тези… момичета.

— Били са убити.

— Ох, това са просто три рускини.

— Значи нямат право да живеят, така ли?

— Разбира се, че имат, но трябва да степенуваме нещата. Ако беше убита някоя изтъкната дама, не бих го приел, но това са руски проститутки, за бога! Ако имаше неоспорими доказателства, щеше да е друго, но засега излизате само с безпочвени обвинения и се правите на герои.

— Може би точно от това има нужда.

Грейнджър завъртя очи. Погледна комисаря:

— Няма ли да кажете нещо?

— Струва ми се малко прибързано.

— Благодаря.

Комисарят отново се обърна към Маклауд:

— Какво да обясня на Джефри Доналдсън?

Капризи и Маклауд се обърнаха към Фийлд.

— Според нас действията ни са в границите на допустимото при такъв тежък случай — отвърна Маклауд. — Не сме имали намерение да засегнем никого и ако някой се е обидил, молим за извинение. Наистина, заради следите към фабриката му и отношенията му с някои от тези момичета може би сме действали малко прибързано, но смятаме да продължаваме все така енергично разследването. — Той подръпна носа си. — Каквото и да решите, утре смятам да изпратя хора за наблюдение на фабриката.

— Тогава пратката ще мине от другаде.

— Така ли ще стане?

Грейнджър и Маклауд се изгледаха сърдито.

— Достатъчно, господа — обади се комисарят. — Повече няма смисъл да обсъждаме.