Господарят на дъжда - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Том Брадби (4.) #5

4.

Работното място на Фийлд бе скромно като всичко в живота му. Освен телефона и досието на Лена Орлова, което бе изискал от Архива, имаше голям куп вестници и списания, които трябваше „да държи под око с оглед на известна цензура“, както се беше изразил Грейнджър. Освен „Китайски седмичник“ и „Гласът на Китай“ трябваше да чете „Пазарни новини“ и списание „Право“. Това бе досадна работа. Детектив Прокопиев, съседът му по бюро, отговаряше за повечето големи вестници, списания и всичко останало, което би могло да бъде от някакъв интерес. За Фийлд оставаше само шлаката.

Върху досието лежеше писмото, което преди няколко часа беше написал на сестра си. Реши да го прегледа, преди да го остави в пощенската служба, когато слиза в Архива и лабораторията. За момент разсеяно зарея поглед, после взе писалка и се зае да коригира.

Скъпа Едит,

Ужасно съжалявам, че ти пиша толкова късно. Изпратих кратко писмо на мама, но не знам дали ще ти го предаде и дали ще имаш време да я посетиш.

В случай че не сте се видели, ще се опитам да ти разкажа колкото се може повече за живота тук. Отново моля да ме извиниш за закъснението.

Пристигнах преди три месеца и веднага постъпих на обучение, което включва всичко — от стрелба с револвер (крайно необходимо умение) до основни познания по китайски (който е труден, но владеенето му е твърде необходимо в нашата професия) и ориентиране в града и безумната система за номериране на улиците.

Би трябвало да ти разкажа нещо за пътуването, но то беше скучно. Бях в обща каюта с един индиец и целия му багаж (!). Не бих казал, че не съм пътувал по-удобно, но успях да видя Коломбо, Пенанг и Хонконг.

Сега работя в Разузнавателния отдел. Самият аз бях изненадан, че попаднах точно тук, но за това ще ти обясня по-нататък.

Искам да ти опиша града, но не знам откъде да започна и какво да кажа. Никога не съм виждал такова място: тук можеш да почувстваш стабилността и величието на Европа и Америка и да се сблъскаш с най-отвратителното варварство на Средновековието.

Фийлд отново си представи главата на портиера, която се търкаля в праха. Портиерът, Лена, баща му…

Макар че тук на всяка крачка човек го очакват нови изненади, аз бях подготвен. Вълнуващо е и не можеш да го почувстваш, ако не го видиш. Градът кипи от живот. Чувствам, че би трябвало да се впечатлявам повече от мизерията и насилието, но те само засилват екзотиката.

Така си представям Венеция в разцвета й, когато е била ненадминат център на любимото ти изкуство и търговията — град на бъдещето в страна от бъдещия век, както обичат да казват хората тук.

Засега заплатата ми е твърде скромна, само колкото да преживея. Скоро обаче ще израсна в кариерата, уверявам те, и дори ще спестя нещо. Веднага щом стане възможно, ще изпратя пари на мама, понеже знам как ти… да кажем, че знам как е (моля те, не й показвай тези редове).

Един ден ще се върна и заедно с теб и Артър ще отидем във Венеция.

Сигурно ще си помислиш, че още си фантазирам, както правехме като деца, но казвам ти, Едит, тук имам чувството, че мога да мечтая за всичко и всичко изглежда постижимо. Този град кипи от енергия, която трудно мога да опиша — не говорят ли същото и за Ню Йорк? Никой никога не ни е помагал в живота, но сега съм решен да кова собственото си щастие.

Върша съвестно задълженията си и с радост нося справедливост в една страна, в която досега тя е била почти непозната, и нещо повече, която чувствам като свой дом. Може би защото тук никой не си е у дома.

Не съм сигурен, че ще ме разбереш.

Опитвах се да ти опиша града.

Тук най-много и най-богати са американците и англичаните. Издигнали са огромни сгради покрай „Бънд“ — крайбрежния булевард — и така градът прилича на Париж и Ню Йорк. Получили са тази концесия, носеща името „Международно селище“, през миналия век и са я облагородили. (Иска ми се да можеше да ме спреш, ако тези неща са ти познати и те отегчават, но тъй като ни делят хиляди километри, ще се постарая да ти опиша всичко най-подробно.) На практика това парче земя е част от територията на Америка и Великобритания и се управлява от крупни фирми и техните ръководства. Джефри е секретар на Градския съвет, важен пост, който е повод за доста злобни забележки сред колегите ми (тук полицията е на най-ниското социално стъпало, на самото дъно). Когато пристигнах, писах на Джефри, но той ми отговори, че бил много зает, затова може би ще се видим едва довечера.

Фийлд се запита дали тази среща не можеше да се състои по-рано, но подозираше, че вината е на баща му, не на Джефри.

До Международното селище се намира Френската концесия, управлявана от французи, затова те оставям сама да си правиш изводите. Тук има много руснаци — привърженици на царя, прогонени от болшевиките. Някои държат магазини и работилници, но повечето са в пълна безизходица. Това са бивши офицери и семействата им, интелигенти и аристократи — хиляди емигранти. Много хора тук използват положението им, за да извлекат изгода от тях, особено от жените. Досещаш се какво имам предвид. Тук всичко може да се купи, а предлагането е огромно.

Фийлд вдигна поглед, подръпна яката си и се опита да не мисли за Наташа Медведева.

Чужденците в Международното селище и Френската концесия имат право да живеят по законите на собствените си страни — уникален случай в историята. Китайците обаче и чужденците, които не влизат в горната категория (например руснаците), попадат под ударите на китайското законодателство и „смесените съдилища“ в Селището. Така положението им е доста несигурно. Понякога китайците, извършили някакво нарушение, просто биват откарвани в китайския град, където главатарите на местните банди се разправят зверски с тях. Това важи в най-голяма степен за „политическите“ престъпления. Огромни неприятности очакват всекиго, който бъде заловен да разпространява болшевишки идеи.

Китайският град е разположен извън Международното селище и Френската концесия. Оттам започва същинският Китай, където всички живеят по китайските закони (не че ги има много). След падането на императорската династия Китай се управлява от враждуващи помежду си главатари и Шанхай не прави изключение. Чужденците обикновено нямат проблеми, но много от местните едва оцеляват.

Фийлд отново си представи лекото тупване на главата в праха и смълчаната тълпа.

Както вече казах, още щом пристигнах, попаднах в Специалния отдел. Иска ми се да беше заради някакви лични качества, които са били забелязани от шефовете ми, но истинската причина са фактът, че майка ми е католичка, и ръгбито. Този спорт е много популярен тук. Играчите са предимно американци, британци и руснаци (и местни, разбира се), но двата основни отбора са шотландски и ирландски и всички — независимо от националността им — трябва да играят в един от тях, колкото и да не им харесва. Комисарят е от Ню Йорк, но е твърде пристрастен към чашката и рядко излиза от кабинета си на шестия етаж. На практика властта е в ръцете на моя шеф Патрик Грейнджър, който е началник на Специалния отдел, и Маклауд, оглавяващ Криминалния отдел.

Грейнджър е от Корк и след 1916 се е бил за ИРА. Говори се, че бил приятел на Майкъл Колинс и че двамата изпаднали в немилост. Не знам какъв е случаят. Както всички тук той не говори за миналото си (това е още една странност на града, за която ще ти разкажа следващия път). Маклауд пък е протестант (презвитерианец, струва ми се) от Глазгоу. Винаги е намръщен, сякаш смята града за позорно място и помийна яма. Двамата началници са запалени по ръгбито и разпределението на служителите в полицията зависи главно от религиозните им убеждения и пристрастеността им към играта, макар че има някои изключения. Грейнджър разбра, че в училище съм играл на фланга и че майка ми е католичка, и това реши съдбата ми. Първото ми участие в отбора му ще е тази седмица срещу… можеш ли да познаеш? Криминалния, разбира се! Двамата големи шефове се държат като заклети врагове, за което се разправят всякакви невероятни теории. Всеки служител трябва да докаже верността си към отбора и мисля, че Грейнджър вече ме е взел под свое крило. Той е голям човек във всякакъв смисъл и ми се струва, че се грижи добре за хората си, макар че винаги изглежда разсеян и имаш чувството, че гледа през теб. Мисля, че ще го харесаш — винаги е елегантен. Изобщо не прилича на полицай. Маклауд също се държи любезно с мен, но тук е опасно да поддържаш добри отношения с противниковия лагер.

Сега трябва да тръгвам. Имам за преглеждане цял куп вестници и списания, което явно ще бъде основното ми занимание (всички периодични издания в Селището се цензурират за болшевишка пропаганда, водена тайно от някои руски емигранти). Следващия път ще се опитам да ти разкажа повече за този странен град. Понякога ми се иска да можеше да го видиш, друг път се радвам, че не можеш. Опиумните пушални са незаконни и понякога ги разтуряме, но никой не може да спре разпространяването на наркотика в хотелите, където го доставят по стаите. С румсървис можеш да си поръчаш каквото поискаш. Ако има пари, човек получава всичко. Ако нямаш, живееш в мизерия.

Ще завърша с още нещо, което може би ще ти е интересно. Във Френската концесия живее един китайски гангстер с легендарна слава (не го познавам, но името му е Лу). Той контролира почти целия град и нищо не става без знанието и благословията му. Не мога да повярвам и да приема, че един човек може да има такова влияние, но той явно има водеща роля в борбата срещу болшевизма. Всеки китаец, дори в Селището, заподозрян, че симпатизира на червените, бива откаран в китайския град и обезглавен. Британците и американците смятат това за необходима мярка за пресичане на болшевишката пропаганда (Лу е твърде богат, за да допусне установяването на комунистически режим), но усещам, че някои колеги полицаи са на мнение, че той си позволява твърде много и не трябва, понякога буквално, да си затваряме очите за своеволията му. Този гангстер използва дълбоко вкоренения сред чужденците страх от болшевизма, за да прави какво си иска и да подкопава (според някои) усилията на властите.

Фийлд прокара пръсти през косата си. Взе писалката и добави:

„Тук е опасно, но ще внимавам. Поздрави на Артър… Не е ли време да стана чичо?“

Усмихна се и се изкуши да добави, че се е „запознал“ с една красива жена, но мисълта за Наташа Медведева и дезинформиращия доклад, който се канеше да напише, го потисна.

Още не му се вярваше, че е възможно такава жена да се подчини, на който и да е мъж против волята си.

Пулсът закънтя в ушите му. Той разхлаби вратовръзката си, разкопча яката си и бръкна под ризата, за да извади сребърното си кръстче. Стисна го толкова силно, че то се заби в дланта му. Пред очите му се появи образът на баща му, с добре оформени мустаци и коса и безупречно лъснати обувки. Представи си жилетката, колосаната риза и сребърното кръстче, едва показващо се над яката. Изпита силна омраза към този човек заради ината, тесногръдието му, надутостта му, заради пръчката и ударите, които раздаваше с нея. Стисна по-силно кръстчето и се замисли за майка си. Спомни си израза на лицето й, когато научи за решението му да постъпи в шанхайската полиция.

Фийлд издиша шумно. Той вече беше тук и сам ковеше съдбата си. Отново закачи кръстчето на врата си, закопча яката си и стегна вратовръзката.

Беше започнал нов живот. Точно затова бе тук. Затова беше избягал на другия край на света.

Подписа писмото с „твой любящ брат“, сложи го в плик, запечата го и четливо написа адреса на сестра си.

Обърна се и установи, че Ян го наблюдава. Тя беше „неговата“ секретарка, негова и на Прокопиев. Бе дребна млада жена с хубаво, открито лице и чип нос. Гледаше го втренчено и отначало той реши, че се е замислила за нещо, но след секунда тя леко завъртя глава, без да отмества очи от него, и младият мъж разбра, че го преценява. Тя носеше къса бежова пола, която стигаше малко над коляното й.

Фийлд не можеше да отмести поглед от босите й крака. Реши да се разсее, като прочете една бележка, закачена на корковата дъска в единия ъгъл на кабинката му. Беше нареждане от комисар Биърс за „целостта на досиетата в архива“. В случай на нужда към тях трябвало да се добавят протоколи за всички извадени материали с данни за служителя, при когото се намират. Всеки, който изпрати досие на някого, трябваше да уведоми архива за името на получателя и датата на изпращането. Завършваше така: „Всички пликове ще бъдат отваряни в Архива, а не в съответния отдел, освен ако са адресирани лично.“

Фийлд не се бе запознавал с Биърс. Беше го видял веднъж да минава през фоайето, униформен и със зачервени бузи — свидетелство за тежка пиянска нощ според Прокопиев. Беше му се сторило, че комисарят се олюлява, но не беше сигурен.

Той взе формуляра. Написа номера 6.3000–3.23 до емблемата на шанхайската полиция — със звездичка и думите „omnia juncta in uno“ (латинският на Фийлд не беше на ниво, но той предполагаше, че означава „всички работят в единство“).

Написа името си в графата „Съставил“, а в тази с надпис „Препратено от“ задраска „от“, смени го с „на“ и вписа името на Капризи. След това попълни графите с адреса, от който са снети отпечатъците, и вида на престъплението — „убийство“. Не написа времето на откриване на трупа или на убийството, защото не знаеше дали са установени. Американецът не беше споменал аутопсия, но Фийлд предполагаше, че заедно ще слязат в моргата.

Младежът съжаляваше, че не е попаднал в Криминалния отдел, към който винаги се беше стремял. Чувстваше, че в сегашната му работа има нещо недостойно.

Отново си представи Лена Орлова, сгърченото тяло, свидетелстващо за опитите й да се спаси; после се замисли за Наташа и за нейното безразличие. Били ли са приятелки? Може би — беше забелязал моменти на слабост в държанието й, които можеха да се разтълкуват и по този начин.

Фийлд отвори досието и се вгледа в малката снимка, прикачена към единствения лист. Качеството беше лошо и Лена приличаше на затворничка, с несресана коса и изпито лице. Той си спомни снимката на щастливото семейство пред голямата къща някъде в Русия. Изправи се и стисна досието на Лена и инструкциите за лабораторията под мишница.

В асансьора отново отвори досието. Там се споменаваше, че Лена е от град Казан и че три пъти е посещавала събрания в редакцията на „Нов шанхайски живот“ — списанието, издавано от съветски разузнавачи, работещи под прикритие в консулството. Повечето данни бяха вписани от Прокопиев, който владееше английски почти колкото Фийлд китайски. За по-малко от пет минути в апартамента на жената Фийлд бе научил повече.

Почуди се защо е била на тези срещи на комунисти. Тя определено произхождаше от аристократично семейство, надали симпатизираше на болшевиките.

Лабораторията за отпечатъци беше на петия етаж. Той почука и влезе.

Помещението беше тъмно, единствената светлина идваше от две настолни лампи, едната насочена към лист хартия, който висеше на връвчица, опъната от единия до другия край на стаята. Висок мъж с прошарена коса, очила и бяла престилка седеше до другата и четеше нещо в кафява кожена папка. Етажерката зад него съдържаше други такива папки. Той се взираше в съдържанието й през голяма лупа и дори не удостои с поглед младежа.

Фийлд се покашля:

— Донесох документите за случая „Орлова“.

— Руската курва ли? — попита другият мъж с британски акцент.

— Да.

— Хубаво. Сложи ги в кошницата при вратата.

Фийлд остави документите и попита:

— Има ли вече резултати?

Служителят вдигна глава и го погледна над очилата си. Носът му беше дълъг, а от ноздрите му стърчаха дебели косми. Зъбите на мъжа бяха развалени.

— Приличам ли ти на магьосник?

— Не.

Служителят го изгледа изпитателно:

— Нов ли си?

— Да.

— Откъде си?

— От Йоркшир.

— Нямаш късмет. Ще съм готов най-малко след два дни.

— Два дни?

— Най-малко. — Мъжът с бялата престилка посочи папките зад гърба си. — Да виждаш други тук? — Измърмори нещо под нос и добави: — Снели сте няколко различни набора отпечатъци, затова ще ми трябва повече време.

— Открихте ли отпечатъците на Лу?

— Сипаничавия ли?

— Да.

— Сигурно ще те разочаровам, но изобщо не съм се занимавал с отпечатъците от случая „Орлова“. И редът им няма да дойде скоро.

— Това е убийство.

— Кажи ми нещо, което не знам.

Фийлд погледна снимките на отпечатъци в папката. Служителят търсеше съвпадение между тях и едно листче на бюрото.

— Между другото, казвам се Фийлд. Вие ли сте Елис?

— Да.

— Когато стигнете до случая „Орлова“, може ли да потърсим съвпадение между отпечатъците на Лу и намерените и спалнята? Така ще се улесни…

— Фийлд. Да си ме виждал наскоро в Специалния?

— Не.

— Добре, когато се появя и започна да те уча как да си вършиш работата, можеш да дойдеш и да ми помогнеш с моята.

Фийлд се оттегли, безшумно затвори вратата и отиде в Архива, който се намираше от другата страна на коридора. Беше претъпкана, задушна стая без вентилатори и прозорци. Ръководеше се от Дани Блек, първо поколение ирландски емигрант от Ню Йорк, избягал там от гражданската война в родината си, след което по незнайни причини бе попаднал в Шанхай. Фийлд веднага го определи като човек на Грейнджър. Ирландецът работеше заедно с Марецки, чиято остъклена кабинка бе в другия край на помещението. Двамата бяха дебелаци, носеха очила и имаха къдрави коси — приличаха си като близнаци. Помагаше им една рускиня с подобно телосложение, която сортираше досиетата и заместваше двамата мъже, когато отсъстваха. Марецки имаше кабинет и на шестия етаж.

В помещението нямаше никого, затова Фийлд попълни един формуляр. Написа: „Наташа Медведева, блок «Щастливи времена», улица «Фучоу»“.

Поколеба се, после взе друго заявление, написа „Лу Хуан“ и натисна звънчето на бюрото до вратата.

След малко Дани се появи иззад една метална етажерка в другия край на помещението.

— Господин Фийлд — поздрави той. Всички обичаха Дани заради приветливото му лице и държане. — Кой ви трябва?

— Една рускиня.

Дани погледна формулярите. На лицето му се изписа тревога.

— Лу ли?

Фийлд изчака, но като разбра, че другият мъж няма да продължи, отвърна:

— Да, Лу.

— Нямаме криминално досие за него.

Младият детектив се намръщи.

— Само обща информация — добави припряно ирландецът.

— Ще я взема.

Дани се скри зад етажерките и след малко се появи с една много дебела папка и една съвсем тънка.

— Може ли да взема текущото досие на Лу?

— Няма такова.

— Не може да няма.

— Не е при нас.

— Къде е?

— Не знам.

— Нали всички досиета се дават срещу лично подписана молба, а ако се препращат на други лица, архивът се уведомява писмено.

— Да.

— Значи трябва да има информация на кого е дадено досието.

— Не.

— Как…

— Искам да кажа да. При Грейнджър е.

— Добре, тогава ще го взема от него.

— Разбира се.

Дани записа в деловата книга номерата на досиетата и името на Фийлд. Даде на младежа да се подпише и отново се скри зад етажерките.

Фийлд слезе на третия етаж. Капризи бе оставил сакото и кожения си кобур на облегалката на стола си и говореше по телефона. Добре оформената му коса направи впечатление на колегата му. На бюрото имаше отворен портфейл и вътре младежът видя снимка на тъмнокоса млада жена, прегърнала момченце.

Американецът затвори телефона и се обърна. Проследи погледа на Фийлд, грабна портфейла и го прибра в джоба си.

— Идвай, трупът вече е при Краус.