Господарят на дъжда

33.

Фийлд излезе и се облегна на стената при стълбите, където не можеха да го видят от фоайето. Отпусна се и седна на едно стъпало. Втренчи се в износените си, пробити обувки. Мразеше ги. Мразеше бедността от миналото си и необяснимото богатство от настоящето. Мразеше себе си, задето искаше приятелство и любов, но ги търсеше все на неподходящи места.

Хвана се за главата, затвори очи и прошепна:

— Божичко!

Беше съсипан. Не можеше да вдигне глава.

Чу стъпки по стълбите и си помисли, че трябва да стане, но не беше в състояние да помръдне. Човекът спря до него.

— Добре ли си, полярна мечко?

Фийлд с мъка вдигна глава. Капризи го гледаше загрижено.

— Лоша новина ли? — попита американецът.

Фийлд въздъхна:

— В известен смисъл.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не.

— Да тръгваме тогава.

Американецът продължи към вратата. Фийлд се изправи, съблече сакото и нагласи кобура си. Излезе след Капризи. Тъмните облаци се бяха сменили с безбрежно синьо небе и изгаряща жега. Двамата се качиха в буика.

Фийлд предположи, че отиват в руската църква, както бе предложил Капризи, но шофьорът продължи покрай величествените й кубета към улица „Пиер Робер“ и огромната каменна сграда на болница „Сейнт Мери“. Спряха пред голямата кръгла тераса при главния вход. Младият детектив слезе от колата и присви очи от ярката светлина.

— Добре ли си? — попита Капризи, когато влязоха в прохладното фоайе.

— Да.

— Изглеждаш напрегнат.

— Нищо ми няма.

Отидоха на рецепцията. С пода на черни и бели квадрати и буйните тропически растения в саксии болницата напомняше на Фийлд за полицейския участък, който беше посетил в Концесията.

Французойката на гишето ги насочи към голямото каменно стълбище за втория етаж. Двамата минаха покрай две медицински сестри, които помагаха на мъж с пижама и счупен крак; друг спеше на импровизирано легло. Таваните бяха високи, помещенията — просторни, през отворените огромни прозорци проникваше хлад.

Стаята на Чен беше в крайното крило. Той спеше. До леглото му с наведена глава седеше дребна женица. Когато видя Капризи, тя се изправи, поклони се и заговори на китайски с бързината на картечница. Фийлд разбра, че благодари на Капризи, а той й казва, че няма защо.

Изведнъж Чен я смъмри и тя отново се поклони, сведе очи и бързо излезе, като затвори безшумно вратата след себе си.

Китаецът се понадигна. Подпря се на една възглавница. Тук прозорците също бяха големи, а стените толкова бели, че Фийлд отново присви очи.

— Извинете жена ми — каза Чен. — Много е благодарна.

Фийлд кимна, макар че не разбираше за какво е благодарна.

Настъпи тишина. Капризи извади цигарите си, запали една и хвърли пакета на Чен.

— По-добре не — каза китаецът. — Сестрите ще мърморят.

— Френски сестри — отбеляза пренебрежително американецът. — Късметлия си.

— Как си? — попита Фийлд.

Чен кимна.

Фийлд се почуди какво знае Чен за Лу Хуан и какво имаше предвид Капризи, когато каза, че двамата са израснали заедно.

— Сигурно имаш нужда от дълга почивка — отбеляза американецът.

— Не много дълга.

— Дълга почивка — повтори той.

— Не дълга.

— Ако мислиш, че не можем да се справим без теб, грешиш.

— Не греша.

Капризи се усмихна:

— Голям инат си.

— Трябва да се поддържаме.

Въпреки решителния си тон Чен изглеждаше твърде слаб. От време на време затваряше очи и отпускаше глава на възглавницата. Накрая заспа и те излязоха.

Съпругата му седеше на една пейка в коридора. Капризи поговори за кратко с нея, но благодарностите й го смущаваха, затова я докосна по рамото и двамата с Фийлд слязоха във фоайето.

— Комисарят май добре се е погрижил — отбеляза Фийлд, когато излязоха на слънце.

Капризи го изгледа мрачно.

— Тази болница не е от най-евтините — обясни Фийлд.

— Комисарят не е дал пукнат цент.

Фийлд се намръщи.

— Аз плащам сметката. Добре ли си? — попита пак американецът.

— Вече ме попита.

— Гледаш ме, сякаш съм изнасилил сестра ти.

Когато се качиха в колата, Фийлд предложи да плати половината разноски по лечението на Чен, но Капризи само поклати глава и се загледа през прозореца.

— Познаваш ли Лу? — попита Фийлд.

— В какъв смисъл?

— Вчера ли беше първата ти лична среща с него?

— Повече или по-малко. Да, това беше първата ни среща. Защо?

— Просто питам.

След няколко минути спряха пред вратата на руските гробища и тръгнаха към църквата покрай тъмни паметни плочи с екстравагантни позлатени букви.

В църквата беше тъмно и миришеше силно на тамян. Стъпките им отекнаха в празното помещение. Олтарът беше покрит с бял сатен. На стената над него висяха златен кръст и две икони: на Богородица с Младенеца и Христос на кръста. Обстановката създаваше усещане за разточителство в пълен контраст с немотията на по-голямата част от паството.

Това напомни на Фийлд за баща му. Той поне правеше онова, което проповядваше. Щедростта към ближния (само не към най-близките му хора) бе може би единствената му добродетел.

Един брадат свещеник с дълго черно расо се приближи към тях. Носеше очила с квадратни рамки.

— Добро утро — поздрави Капризи. — Говорите ли английски?

Той поклати глава.

— Vous parlez français? — попита Фийлд.

— Bien sûr.

Фийлд кимна към колегата си:

— Nous sommes policiers et nous enquêtons sur les morts… non, les meurtres des femmes russes. Deux femmes. Irina Ignatiev et Natalya Simonov. — Нарочно наблегна на имената. — Nous pensons… nous croyons qu’elles sont… enterrées ici, les deux. Vraiment, òu?

Свещеникът вдигна рамене.

— Si elles habitaient ici, il suit, je crois qu’elles seraient enterrées ici — oui?

— Exacte — ou d’ailleurs?

— Natalya était morte le premier mai; Irina — un mois avant. Nous avons besoin de leur adresses — vous avez les papiers, je crois?

— Bien sûr.1

Свещеникът ги изгледа изпитателно, после мълчаливо се отдалечи, Фийлд беше необичайно напрегнат и чувстваше, че и Капризи е нервен.

— Обясни ли му? — попита американецът.

— Документите са при него. Изглежда склонен да ни сътрудничи. Отиде да ги вземе.

На Фийлд му се пушеше, но тук не беше уместно. Свещеникът се върна след десетина минути; вървеше с наведена глава, сякаш вглъбен в мислите си.

— Mais non — Irina, elle, je me souviens, je me souviens faire les papiers, mais ça n’existe plus. Pardon.

— Les papiers sont… disparus?

— Il m’apparait que oui.

— Превеждай — измърмори Капризи.

— Спомня си Ирина, но документите са изчезнали. Mais vous vous souvenez de les écrire?

— Oui.

— Vous vous rappelez l’adresse d’Irina?

— Non.

— Et Natalya?

— Je ne me rappele pas. Peut-etre un autre prêtre.

— Nous pouvons voir les papiers?

Руснакът вдигна рамене:

— Servez vous.2

— Документите са… изчезнали?

— Така изглежда.

— Вие обаче си спомняте, че сте ги попълнили?

— Да.

— Спомняте ли си адреса на Ирина?

— Не.

— А на Наталия?

— Не си я спомням. Може би друг я е опял.

— Можем ли да видим документите?

— Както искате.]

Фийлд се обърна към Капризи:

— Хайде.

— Какво?

— Каза, че можем да видим документите.

Свещеникът ги заведе в претъпкан кабинет с бюро и три метални шкафа. През прозореца се откриваше живописна гледка към парка и в помещението бе доста по-светло отколкото в църквата. Свещеникът отвори едно чекмедже и даде знак на Фийлд, който се приближи и започна да рови из документите. Бяха подредени по азбучен ред. Той прегледа на буквата „и“, после на „с“, която беше в друго чекмедже. Извади картоните, които би трябвало да са заведени непосредствено преди и след „Игнатиева, Ирина“ и „Симоновна, Наталия“, и ги подаде на Капризи. Бяха еднакви, написани с черно мастило, с имената най-отгоре и графа „Местоживеене“ с адресите. В долния десен ъгъл бяха изброени имената на най-близките. Най-отдолу се бяха подписали преките наследници. На някои формуляри тази графа беше празна.

Фийлд взе картоните от Капризи, върна ги на местата им и затвори чекмеджетата. Обърна се към свещеника:

— Nous vous remersions pour votre aide — il y a un autre moyen de l’apprendre?

Той отново вдигна рамене:

— Je suis désolé.3

Фийлд и Капризи бавно минаха през църквата. Руснакът ги последва мълчаливо. Когато излязоха под яркото слънце, той спря зад тях и посочи отстрани на главната порта:

— Là-bas.4

— Ирина?

— Ирина, oui, la-bàs.

Гробът беше до самата ограда, земята наоколо още бе рохкава. Бе по-къс, отколкото очакваше Фийлд, покрит с чакъл. Имаше скромна черна плоча с надпис: „Ирина Игнатиева, 1899-1926“.

Нямаше точни дати, нито епитаф, изразяващ скръбта на опечалени близки. Сякаш тя никога не беше съществувала. Двамата постояха мълчаливо край гроба. В средата му имаше вазичка за цветя, но беше празна.

— Би ли ме оставил за малко? — попита Капризи.

Фийлд се подвоуми.

— Искам да остана сам.

Фийлд се отдалечи към портата и запали цигара. Американецът се беше преместил при друг гроб, на два-три реда от този на Ирина. Коленичи и сведе глава за молитва.

Фийлд се почувства като воайор и се извърна. Допуши цигарата, след това втора, после бръкна в джобовете си и зачака така.

Капризи се приближи мълчаливо.

Когато се качиха в колата, от другата страна на улицата беше спрял сив ситроен. Вътре седяха двама мъже.

— Френски ченгета, а? — попита Фийлд, когато потегляха.

— Така изглежда.

— Как са разбрали, че сме тук?

Капризи го погледна:

— Може би има изтичане на информация.

Фийлд се изчерви и се загледа напред. Френските полицаи не ги последваха.

— За да ти спестя разкарването до гробището, ще ти кажа, че и тук имах връзка с жена. Казваше се Олга и си мислеше, че не искам да се оженим, защото беше руска танцьорка. Не разбираше, че го правех заради Джейн или по-скоро заради себе си. Стараех се да не се сближаваме прекалено много. Не можех да понеса още едно нещастие. Разболя се от пневмония, но приятелките й говорят, че е умряла, защото съм отказал да се оженим и не е виждала смисъл да се бори. Егоист ли съм бил?

Фийлд видя горчива мъка в очите на колегата си.

— Не знам.

— Никой не ми каза, че е болна, научих едва когато почина. Затова ти казвам да внимаваш. Понякога, когато си страдал колкото тях, очакването и надеждата, породени от любовта, могат да станат нетърпими. — Говореше почти умолително. — Разбираш ли, Фийлд?

Младежът се покашля и кимна, страхуваше се, че гласът му ще му изневери.

— Вината е тежко бреме.

— Знам.

Младият детектив отново провери дали не ги следят.

— Значи стана ясно, че документите са откраднати — отбеляза Капризи.

— От църквата ли? Да.

— Момичетата са погребани там, но някой е взел документите.

— Ирина наистина е погребана там, но попът не си спомняше Наталия.

— Някой се старае да заличи следите — измърмори американецът и погледна в огледалото за обратно виждане.

Капризи покани Фийлд на обяд в стола на управлението. В трапезарията нямаше почти никого и върху големите метални подноси бяха останали съвсем малко пълни чинии. Фийлд отново си взе телешко. Когато седнаха, му се прииска да имаше оправдание да обядва другаде.

— Маклауд изпрати двама цивилни китайци да разпитват живеещите на улица „Жофр“ — каза американецът. — Те ще събудят най-малко подозрения и би трябвало да научат адресите на момичетата.

— Добре.

Продължиха да се хранят мълчаливо. Капризи стана и донесе две чаши и кана с пречистена вода. Предложи на Фийлд и той кимна.

— Така ли ще мълчиш? — попита американецът.

— Да.

— Да не си станал със задника нагоре?

— Нещо подобно.

— Ще ми кажеш ли какво те тревожи?

Фийлд си спомни съчувствието и мъката в гласа и очите на Капризи, когато бяха говорили за убитото момиче. После се замисли за телефонния разговор.

— Чудя се дали можем да си имаме доверие.

— В какъв смисъл?

— Просто питам.

Капризи въздъхна:

— Дявол да те вземе, Фийлд.

Младежът го погледна в очите. Американецът махна с чашата си:

— Виж какво, приятелю, ще се опитам да не ти се обиждам. Отдавам изказването ти на това, че още си нов.

Фийлд се размърда неловко.

— Обвиняваш ли ме в нещо? — попита Капризи.

— Не.

— Просто си разочарован от нещо?

— Да.

— На всички ни се случва.

Последва дълго мълчание. Накрая Капризи остави чашата си и каза:

— Пита ме за Ал Капоне.

— Да.

— Капоне е най-известен, но той е започнал като подчинен на друг голям мафиот. Джон Торио. След въвеждането на сухия режим той започна да внася нелегално алкохол в Чикаго, когато кмет беше Големия Бил Томсън. Торио беше умен, образован и дипломатичен, не грубиян като Капоне. Целта му бе абсолютната власт. Даваше подкупи на всички полицаи според чина им. Подслушваше телефони. Който не работеше за него, оставаше в полицията, но постоянно срещаше спънки и колегите му страняха от него. Сухият режим бе общ враг. Всички в града смятаха, че е пълна лудост, и всички пиеха. Знаеш ли обаче какво? Когато духът е пуснат от бутилката, никой не се наема да го върне вътре. Джон Торио се оттегли миналата година в Италия. Знаеш ли колко имаше в банката?

Фийлд поклати глава.

— Трийсет милиона американски долара. Трийсет милиона за пет години. Никой мафиот не е спечелвал толкова много за толкова кратко време.

— Ти познаваше ли Капоне?

— Не.

— Защо тогава ми разказваш това?

— Опитвам се да ти обясня.

— Какво да ми обясниш?

— Ти не разбираш този град. Всеки е дошъл тук, за да избяга от нещо или да забогатее. Всички са чужденци и в това отношение тук е по-зле от Чикаго. Всеки идва, за да натрупа пари, и изборът е лесен. Могат да запазят почтеността си, да спестят малко, да се пенсионират в родината и да изживеят скромно дните си. Могат обаче да натрупат огромни богатства, ако просто си затворят очите и се отдадат на сънища за охолен живот.

— Не те разбирам.

— Искам да кажа, че заразата вече се е разпространила. Маклауд притежава нещо, което е безценно за този град. Избрал е да бъде честен, а не богат. Не ме питай защо, но той с цялото си сърце мрази корупцията. — Капризи избута чинията си встрани. — Той е последният шанс за спасение на града и ние с теб нямаме друг избор, освен да застанем зад него и да си вярваме.