Господарят на дъжда

36.

Наташа накара Фийлд да се обърне по корем. Белите памучни чаршафи бяха приятно хладни. Легна върху него. Сърцата им туптяха в ритъм и телата им бяха покрити с пот. След известно време той усети лекото докосване на устните й върху ухото си.

— Събуди се, Ричард.

— Буден съм.

— Спиш.

— Така… ми е удобно.

— Прекалено удобно.

Тя го обърна по гръб и обхвана с крака кръста му. Бавно се наведе и косата й падна върху лицето му. Леко го докосна по бузата и впи устни в неговите.

След втория път Фийлд заспа и когато се събуди, тя лежеше облегната на лакът и го гледаше.

— Колко е часът?

— Още малко и ще се съмне.

— Цяла нощ ли ме гледаш така?

— Не. Спеше много спокойно.

Той се обърна по гръб.

— Спах дълбоко. — Забеляза часовника на нощната масичка и се надигна да го види. — Пет часът.

Отново легна и се загледа в тавана. Светлината от една улична лампа огряваше ъгъла на стаята. Наташа коленичи в светлото петно до леглото.

— Имаш ли цигари? — попита той.

Тя извади една от пакета върху нощната масичка и я запали. Хвърли му друга през леглото, запали клечка кибрит и я поднесе към него. Постави пепелник от мидена черупка помежду им и запушиха мълчаливо.

Когато цигарите им догоряха, Наташа каза:

— Скоро трябва да тръгваш.

Отмести пепелника и легна до Фийлд. Той се обърна към нея, тя хвана ръката му и я постави върху корема си.

— Прегърни ме силно, Ричард.

— Уплашена си.

— Разбира се.

Последва дълго мълчание.

— Каквото и да казват, аз те обичах — прошепна тя.

— Как така „обичах“?

— Краят ще донесе облекчение и на двама ни.

— Какъв край?

Тя не отговори, затова той я обърна насила към себе си. Очите и лицето й бяха мокри от сълзи.

— Какво говориш?

Наташа го погледна мълчаливо в очите.

— Какво приказваш? — настоя Фийлд и стана от леглото. — За какъв край говориш? Какви са тези глупости?

— Просто съм уморена, Ричард.

Фийлд си пое дълбоко дъх.

— Аз също. И знаеш ли защо? Търся два призрака, Ирина Игнатиева и Наталия Симоновна, но не мога да намеря и следа от тях. — Той замълча, но тъй като тя не каза нищо, продължи: — А ти през цялото време много добре знаеш какви са били.

Тя запази пълно мълчание.

Фийлд заобиколи леглото и седна от нейната страна.

— Повтаряш, че мечтаеш да живееш във Венеция или Париж. Това може да се постигне. Можем да спрем Лу. Но първо трябва да ми кажеш истината.

Тя го погледна в очите, но по разсеяния й поглед личеше, че пак не я е убедил.

— Искам вода — каза той и стана.

В банята имаше чаша и кана с пречистена вода. Фийлд си наля и отпи. Върна се в спалнята с пълна чаша за Наташа. Погледна към балкона и часовниковата кула на Клуба по езда. Тогава забеляза етажерката. Остави чашата до Наташа и запали нова цигара.

— Ти не харесваш Чарли, нали? — попита тя.

Фийлд изпълни дробовете си с дим.

— Люис ли?

— Колко познати още имаш тук?

— Един-двама.

Той си представи Наташа извита назад върху голия Люис. Захапа ядно цигарата, опитвайки се да пропъди картината.

— Личи си по начина, по който го гледаш.

— Какво личи?

— Той е богат.

— Затова ли си спала с него?

— Така ли си мислиш?

Фийлд се загледа в дима, излизащ от мрака в осветения от уличната лампа участък.

— Чарли не е такъв, за какъвто го мислиш.

Той мълчеше.

— Малко е нещастен.

— О, сигурно.

— Вие англичаните.

— Какво ни има?

— Винаги сте като малки деца, сякаш някой ви е причинил болка.

— Не си представям Чарлс Люис като жертва.

— Защо? Щастието не се купува, нали така казват? — Наташа се извъртя по гръб. — Чарли се ядоса, когато го помолих да си тръгне.

— В какъв смисъл?

— Не мислиш ли, че дори една рускиня има право да откаже?

Фийлд смачка цигарата си в пепелника пред нея.

— Какво си направила със снимките?

Тя го погледна и дори в полумрака раздразнението й личеше ясно.

— Не те разбирам.

— Етажерката в другата стая. Какво е станало с всичките ти снимки?

— Какви снимки?

— Снощи етажерката ти беше пълна със снимки.

— Прибрах ги.

— Какво ги направи?

— Не е твоя работа.

— Може ли пак да ги видя?

— Защо?

— Просто… любопитно ми е.

— Не. Не може. — Тя седна, премести се на края на леглото и взе халата си. Облече го и завърза колана на кръста си. — Извинявай, не съм справедлива с теб. Казах ти, че съм слаба.

— Стига.

Тя се обърна към него:

— Какво искаш да кажеш.

— Искам да кажа да не продължаваш повече така. Искам да спреш.

— Какво да спра?

— Знам какво ще кажеш и не искам да го чувам. — Той коленичи до леглото. — Всичко се промени.

— Ричард…

— Не. Ти каза: „Всеки се нуждае от мечти.“ Затова нека да мечтаем. Заедно. — Той се изправи. — Хайде… да направим нещо. Да излезем. Още сега. Да се разходим.

Тя изглеждаше объркана и за момент му се стори, че ще му откаже.

Наташа се изправи и започна да се облича. Първо обу чорапите си, без да се смущава от погледа му. Даде му знак да закопчае роклята й отзад и докато го правеше, той я целуна по гърба.

Слязоха мълчаливо. Наташа вървеше напред, сякаш идеята беше нейна и вече е решила къде ще го заведе. Навън бе захладняло. Лекият ветрец караше листата на дърветата да трептят. От реката прозвуча корабна сирена, но улиците бяха тихи, чуваха се само съскането на газовите лампи и стъпките им. Наташа носеше скромна синя рокля и перлен гердан; косата й бе разрошена. Изглеждаше така, сякаш току-що е станала от леглото и по някаква причина това му беше приятно.

Тя го хвана за ръката. Стисна я, сетне, когато той тъкмо свикваше с този израз на близост, го пусна.

— Къде отиваме? — попита Фийлд.

— Разхождаме се.

— Нещо определено?

— Мислех си за кафенето на френския клуб, после искам да те запозная с едни приятели.

— Член ли си на клуба?

— Търпят ме.

— Разкажи ми за родния си дом — подкани я той след кратко мълчание. — В Русия.

— Защо?

— Любопитно ми е.

— Беше отдавна…

— Не чак толкова отдавна. — Отново я хвана за ръката. — Наташа, разкажи ми за дома си.

Тя му позволи да подържи ръката й, после се отдръпна и въздъхна:

— Не беше голяма къща… Не като тази на Лена.

— В самия Казан ли беше?

— Извън града. Доста далече. По-близо до Чистопол на другия бряг на реката.

— Баща ти занимаваше ли се със земеделие?

— Няколко години… Татко беше офицер, като бащата на Лена. Често отсъстваше, а когато мама почина, трябваше ние да управляваме стопанството.

— Двете със сестра ти?

— Да.

— Тя по-голяма ли беше, или по-малка?

— По-голяма. С четири години. Казах ти вече. Тя се грижеше за мен, след като мама почина.

— Как се казваше?

Наташа се подвоуми.

— Не е важно.

— Имахте ли ратаи в имението?

— Разбира се. — Тя отново се засмя. — Но бяха доволни. Татко винаги е бил щедър. Живеехме скромно.

Стигнаха до френския спортен клуб, влязоха през портата от ковано желязо и прекосиха добре окосената морава между кедрови дървета и подрязани храсти. Лицата им се навлажниха от ситните пръски на фонтаните. За Фийлд това беше най-хубавата сграда в Шанхай — ниска и дълга, с извит навес по средата, под който униформеният портиер потрепваше на едно място, сякаш се опитваше да се сгрее. Той кимна на Наташа и тя заведе Фийлд на терасата. Седнаха на маса с изглед към парка и се загледаха към павилиона, осветен от първите слънчеви лъчи. Освен тях нямаше други клиенти.

— Рано отварят — отбеляза Фийлд.

— Работят денонощно.

Келнерът, с ослепително бяло ленено сако, се приближи с усмивка.

— Café s’il vous plaît — поръча Наташа.

— Moi aussi — каза Фийлд.

— A mangér?5

Двамата поклатиха глава.

— Говориш ли френски? — попита тя, когато келнерът се отдалечи.

— Малко. — Фийлд се наведе напред. — Баща ти сигурно е участвал в Световната война.

— Не ме дръж за ръката тук, Ричард.

— Ама…

— Рано е и е безопасно и каквото и да си мислиш, аз не искам да живея в страх. Ти ми вдъхваш кураж. Не бива обаче да рискуваме. Ако ни видят, може да е опасно.

Той преглътна, гърлото му беше пресъхнало.

— Правя за Лу каквото иска от мен, но той не ме притежава. Не съм негова собственост.

Фийлд се боеше да продума.

— Трябва обаче да внимаваме — заключи тя със смесица от раздразнение и страх.

Мълчанието се проточи. След няколко минути Фийлд каза:

— Сигурно е било истински ад. Войната имам предвид.

— Понякога хората смятаха татко за твърде скован. За твърде надут. Той обаче беше просто един мечо. Така го наричахме.

— След края на войната се прибра у дома, нали?

— При избухването на революцията полкът му беше в Санкт Петербург. Той избягал и се прибра у дома. Разказа какво е видял, но никой не му вярваше. Всички мислеха, че преувеличава. Той се уплаши и престана да говори. Не знаехме какво да правим… Нали разбираш…

— Разбирам.

— После се появиха болшевиките и започнаха да убиват. Залавяха изтъкнати хора… много наши приятели загинаха. Земевладелци, офицери, университетски преподаватели… затваряха ги в подземия и ги разстрелваха или ги изкарваха с шлепове насред реката и ги взривяваха.

Лицето й пребледня.

— Татко не искаше да бяга, но нямаше избор. — Тя затвори очи. — Толкова далеч… не можеш да си представиш. Месеци наред бягахме с камила през степта. Прекосихме замръзналото езеро Байкал с шейна, толкова беше студено. Без пари, без храна, без подкрепа. И след всичко, което беше видял, татко толкова…

— Във Владивосток ли отидохте?

— Градът беше в ръцете на нашите, но знаехме, че няма да е за дълго. Носеха се всякакви слухове. Тогава със сестра ми… решението беше наше. Принудихме татко…

Келнерът донесе две чаши върху сребърен поднос. Когато Наташа отвори очи, Фийлд погледна сметката и извади няколко банкноти от джоба си.

— Съжалявам — каза тя. — Малко е скъпичко.

— Няма значение. Вече не съм бедняк.

— Не се извинявай, Ричард. Аз няма…

— Да, но…

— Не е важно.

Кафето беше в сребърна каничка. Фийлд наля в чашите, но разля малко по бялата ленена покривка. Подаде едната чашка на Наташа.

— С Лена заедно ли тръгнахте? Приятелки ли бяхте?

— Бяхме съученички в Казан, после в Санкт Петербург. Аз обаче трябваше да се върна на село, за да помагам в имението.

— Говори се, че Петербург бил красив град.

— Разбира се, беше…

— Какъв човек бе Лена?

Наташа се замисли, преди да отговори:

— Лена обичаше да се смее. В училище беше много… забавна. Винаги се шегуваше с всичко. Беше известна сред момчетата, доста пряма. Не се плашеше от нищо, но…

— Заедно ли пътувахте?

— Не. — Гласът й звучеше по-уверено. — Хората смятаха татко за студен, но той беше най-милият човек, когото съм познавала, обичаше ни и тръгна заради нас. Не искаше да емигрира, не можеше да си представи да живее извън Русия, но виждаше, че за нас няма бъдеще. Толкова наши приятели бяха убити. Какво можехме да направим? Все пак понасяше трудно заминаването. Бащата на Лена бе по-горд и упорит. Беше твърде консервативен и не приемаше чуждо мнение. Избягали в последния момент. Имаха голяма къща, много красива, парк, изграждан с години, и огромна ливада, спускаща се до реката. Бяха много богати и баща й не искаше да бяга. Татко го посети, когато заминавахме. Отидохме, но Лена си играеше в гората и татко ни накара да го чакаме отвън. Спомням си как излезе, върна се при шейната и поклати глава. Бащата на Лена стоеше на верандата. Денят беше ясен и виждах всичко до самата замръзнала река. Видях майката на Лена на прозореца, гледаше ни. Изглеждаше толкова разтревожена, че се уплаших.

Отново настъпи мълчание.

— Все пак са избягали — подкани я Фийлд.

— В последния момент. Един техен приятел от Казан ги предупредил, че побесняла тълпа отива към дома им. По-късно научихме, че болшевиките изгорили къщата им до основи само час след като избягали. Тръгнали със съвсем малко вещи. Бащата на Лена смятал, че скоро ще се върнат. Не възнамерявал да бяга далеч, само да се скрият за няколко дни, защото си мислел, че белогвардейците са наблизо. Наистина генерал Капел настъпвал и след една седмица войските му освободили града. Научихме за това и попитахме татко какво да правим, но той не искаше да се връща. Разбираше положението. Не му се заминаваше, но знаеше какво ще се случи. Всичко бе загубено. Той го знаеше, знаеше, че вече не можем да си върнем предишния живот.

Семейството на Лена изгуби всичко. Върнали се, но не намерили нищо. Болшевиките били разграбили и опожарили къщата и избили онези слуги, които се опитали да се отбраняват. Лена и семейството й заминали без абсолютно нищо. Пътуването им било още по-тежко от нашето. Баща й… самоубил се, докато прекосявали степта. Майка й също не издържала пътуването, а братята й се върнали. Трябвало сама да спасява себе си и сестра си. Тя беше смела жена.

— И после…

— Пристигна много след нас и беше почти неузнаваема. Сякаш свещицата на душата й бе угаснала, разбираш ли?

Фийлд кимна.

— Това не беше предишната Лена. Никога не се смееше.

Наташа се втренчи в него. Фийлд не знаеше дали очаква от него да каже нещо.

— Аз няма да свърша така, Ричард. Няма да се предам и да умра.

— Лена е готвила бягство.

Наташа въздъхна:

— През последните няколко седмици тя си бе възвърнала нещо от предишната Лена. Малко. Трудно е да ти го обясня, защото толкова много неща… за толкова много неща не можехме да разговаряме. Миналото… ти си мислиш, че ни свързва, но не е така. Струва ни се черно, разбираш ли. Черно. Загубата… Толкова е ужасно, а настоящето — толкова позорно, че не можехме да говорим за това. С други, които са от Москва или от другаде, понякога обсъждаме миналото, разговаряме за революцията. Но не и с Лена, защото бяхме толкова близки.

— Защото няма как да избягате?

— Да, но Лена вярваше и…

— Мислиш ли, че е било грешка?

Наташа не отговори. Гледаше втренчено през прозореца.

— Баща ти в Русия ли почина?

За момент на лицето й се изписа несигурност. Тя като че ли се опитваше да си спомни каква лъжа му е казала преди. Фийлд съжали, че е попитал.

— На кораба.

— В морето ли го погреба?

— Не, в Харбин.

На Фийлд му се прииска да я попита дали е ходила след това на гроба му, но реши да не засяга тази тема.

— Ти си добър слушател — отбеляза тя. — Малко мъже умеят да изслушват. Странна работа. При други обстоятелства можехме да сме равностойни. Сега, ако ме заведеш в дома на някой член на твоя клуб, ще ме изгонят позорно.

— Не членувам в никакъв.

— Не, но…

— Освен това никога не бих могъл да се меря с теб. Надали един продавач на конфекция може да се сравнява с руски царски офицер.

— Казах ти, Ричард, бедността не е порок.

— Порок е, ако пропилееш живота си в стремеж да забогатееш. — Той поклати глава. — Баща ми бе толкова затънал в дългове, че единственият начин да се измъкне беше, като си пръсне мозъка.

— Ти обаче му се възхищаваше.

— Не.

— Но си го обичал…

— Мразех го. Ненавиждах го заради онова, което причиняваше на майка ми, на нас и на себе си.

Фийлд сведе поглед към ръцете си.

— Как е възможно?

— Ако отношенията ти с баща ти са били други, можеш да се смяташ за късметлийка. Моят не можеше да оцени онова, което имаше, и винаги надценяваше незначителните неща. Затова не можеше да се отърси от гнева. Той беше жесток човек. Когато се прибереше у дома, настроението в къщата веднага се променяше. Със сестра ми трябваше да пазим тишина, ако не искаме да си изпросим боя. Биеше ни, ако ни хванеше да си говорим, след като е изгасил лампите. Казвам „ние“, но обикновено аз изяждах пердаха, а майка ми не правеше нищо.

Фийлд осъзна, че й е казал повече, отколкото възнамеряваше, но не можеше да се спре.

— Дума не обелваше пред него. Идваше и ни утешаваше, галеше ме и повтаряше, че съжалява, но колкото повече го правеше, толкова повече я намразвах. — Той я погледна втренчено. — Слушат ли ти се тези неща?

— Да.

Тя беше пребледняла. Сложи ръката си върху неговата и той се опита да се отдръпне, но тя стисна пръстите му.

— Не се дърпай.

— Нали каза…

— Не ме интересува.

Фийлд издърпа ръката си и огледа празното помещение.

— Не знам защо ти говоря това.

Запали цигара с треперещи ръце.

— Това са най-близките ти хора, Ричард.

— Странно как гневът може да те поддържа. Целият ми живот, преди да дойда тук, беше като риза, която не ми е по мярка. Не дойдох, за да избягам от нещо, а за да започна отначало. Ти не можеш да се върнеш в родината си, а аз не искам. Не сме ли идеалната двойка? — Въздъхна. — Баща ми обичаше да казва: „Не се главозамайвай от късмета си, Ричард. Каквото и да правиш, не се главозамайвай от късмета си.“