Господарят на дъжда

31.

Фийлд бавно влезе в управлението и спря в средата на фоайето на първия етаж. Огледа се, сякаш попадаше тук за пръв път. Стрелката над вратата на асансьора показваше, че кабинката слиза. Той погледна часовника. Беше седем и половина.

Загледа тавана с богати каменни орнаменти. Сградата бе величествена, но изглеждаше мрачна и запусната, създадена за по-велика цел от тази, за която служеше. Той дръпна решетката, качи се в асансьора и натисна копчето за отдела си.

Помещението беше пусто и матовото стъкло неохотно пропускаше първата дневна светлина. Фийлд се приближи до бюрото си и стъпките му кънтяха глухо по паркета. Ян беше оставила две бележки: „Стърлинг Блекман те търси“ и „Пенелъпи Доналдсън телефонира — три пъти“. До тях имаше два плика. Първият беше адресиран до него с изящен, дребен почерк. Беше съобщение от главния счетоводител на хонконгско-шанхайската банка. Писмото вътре бе написано на машина:

Фийлд погледна прикаченото към писмото листче. Под номера на банковата му сметка имаше два реда:

Другото писмо беше от „Недвижими имоти Джесфилд ООД“, улица „Джесфилд“. Беше реклама за жилище на улица „Фучоу“ — „Близо до хиподрума, встрани от улицата, с всички удобства. Три стаи, очарователна, добре поддържана градина, тенис корт и просторна тераса.“

Фийлд я смачка и я хвърли в кошчето. Взе първото писмо и го сложи в джоба си, после стана и се върна при асансьора.

Коридорът на шестия етаж беше тъмен. Марецки още не беше дошъл, но не се наложи дълго да го чака. Руснакът се появи след няколко минути, забеляза го едва когато отключваше кабинета си.

— Пак ли ти?

Фийлд влезе след него. Затвори вратата и изчака Марецки да се настани на високия стол зад бюрото си.

— Трябва ми карта.

— В магазините…

— Заловихме една от държанките на Лу, докато разпространяваше болшевишки позиви.

— Каква ирония.

— Очаква я минимум петнайсет години затвор и може да помогне в разследването на серийните убийства.

— Наташа Медведева. Предупредих те, Фийлд.

— Понякога ми се струва, че е… готова да ни съдейства, но после се отказва. Мисля, че се страхува да не би тя да е следващата жертва.

— Може да не се страхува само за себе си.

— За кого другиго?

— Има ли дете?

— Не.

— Брат? Сестра? Баща? Майка?

— Не.

— Тя така твърди. — Марецки го изгледа през кръглите си очилца. — Щом е рускиня, наказанието ще е смърт за близките й.

— Значи, когато се говори за неравностойно положение…

— Има се предвид уязвими места. Близки. Бих казал, че има дете.

— Това е невъзможно.

— Нищо не е невъзможно.

Фийлд се изправи. Закрачи напред-назад в стаичката. Погледна снимката на Лу Хуан, даващ чек за сиропиталището „Сестри на милосърдието“.

— Значи, ако тя иска да се отърве по някакъв начин от него…

— Влюбен си в нея.

— Не.

— Не се прави на глупак, Фийлд. Не можеш да ме обвиниш, че не съм те предупредил.

— Грешиш.

— Тя ще те манипулира, ако вече не е започнала.

— С каква цел?

— Каквато е неговата цел. Тя е собственост на Лу. Чуй ме, Фийлд. Още не разбираш добре какво става.

— Значи е невъзможно да се измъкне от него, така ли?

— Да.

— Тогава властта му трябва да е абсолютна.

Марецки въздъхна:

— Не е абсолютна. Ти не си във властта му. Нямаш близки — само един вуйчо, когото дори Лу не би закачил. Ако богатството не те блазни… — Прочисти гърлото си. — Той, разбира се, ще се опита да те купи чрез слугите си в полицията. Чрез конспираторите. Може би вече се е опитал.

— Не те разбирам.

— Ще разбереш, когато му дойде времето. Вероятно вече ме разбираш, макар че отказваш да го признаеш пред себе си. — Руснакът вдигна рамене. — Медведева е в безизходица. Възможно е да не те манипулира, възможно е да си мечтае за бягство, за любов, за свобода. В такъв случай опасностите и за двама ви са още по-големи.

Марецки взе една папка от горното чекмедже на бюрото си.

— Тръгвай. — Вдигна папката. — Помогнах ти, въпреки че не трябваше. Време е да слизаме за инструктажа.

Марецки нареди трите снимки от папката на масичката пред бюрото на Маклауд. Капризи постави приятелски ръка на рамото на Фийлд.

Младежът едва издържаше да гледа снимките.

Първата жена бе разпъната като Лена Орлова. Беше закопчана с белезници за рамката на леглото, сгърчена сред разбърканите чаршафи. Бе само по черни жартиери и чорапи, с малки гърди. Имаше силни, мускулести ръце като Наташа. По гърдите и корема й зееха десет-петнайсет прободни рани. Косата й беше дълга като на Наташа, лицето — извърнато, сякаш за да не гледа във фотоапарата.

Наташа. Наташа щеше да изглежда така. На Фийлд започна да му се повдига, но се овладя.

Втората жена имаше къса, права черна коса. Бе чисто гола, без никакво бельо. Не беше разпъната с белезници, а просто лежеше на кревата. Последната снимка бе на Лена Орлова.

— Коя според вас е била първата?

Никой не отговори, никой не желаеше да превърне това в игра.

Марецки посочи жената без белезници:

— Тази. Ирина. Според мен е била проститутка, не танцьорка. — Той замълча и постави пръст на устните си. — Била е убита в дома си, не в публичен дом, следователно е било лична среща. Съседите не чули и не видели нищо. Не са я познавали, никога не я заговаряли, рядко я виждали. Така поне казват — така твърдят френските детективи.

— Пак ли някой от познатите ти? — попита Маклауд.

Марецки не отговори.

— Французите не са ли се опитали да разкрият убиеца? — добави началникът.

— Изглежда, че не.

— Първото момиче също ли е било от контингента на Лу? — поинтересува се Капризи.

— Откъде да знаем, когато французите не държат сметка за това? Апартаментът е мизерен… не мисля, че е била от неговите момичета. По-късно ще го обсъждаме. — Марецки отново погледна снимките. — Втората жертва, тази с дългата коса, е Наталия Симоновна, също проститутка. Била е с белезници както Лена. Тук има повече… постановка. Какво ни се набива на очи?

— Ирина не е носила бельо — отбеляза Капризи. — И не е имала белезници.

— Точно така. — Руснакът отново посочи снимката. — Според мен Ирина е била първата. Тази сцена ми се струва… струва ми се прибързано подредена. Няма планиране, няма обмисляне, това е спонтанен акт на насилие. — Той посочи другите две. — След това той убива Наталия и Лена, но вече знае какво иска. По-самоуверен е, има повече власт, той определя развоя на събитията.

Настъпи мълчание, Фийлд се обърна към Марецки:

— Защо тези… Защо тези чорапи и белезници?

— Този тип е извратен. Така се възбужда или веднъж се е възбудил и иска да повтори. Мисля обаче, че е преживял нещо лошо в миналото. Той е незрял емоционално и е изпълнен с омраза. Обвинява другите за импотентността си, която силно го измъчва. Не той е виновен, а жените и… — Марецки махна към снимките. — Виждате, това са зрели жени. Всичките са минали двайсетте.

— Значи той обвинява тези жени, така ли?

— Да.

— Защо?

— Можем само да гадаем.

— Убийствата са му като хоби — отбеляза Капризи. — В това поне можем да сме сигурни.

— Тази теория не ми се вижда уместна за едно полицейско разследване.

— Продължавай, Марецки — махна нетърпеливо Маклауд.

Руснакът въздъхна:

— Трябва да знам точно какви са сексуалните му отклонения, за да определя защо го прави. Мога само да кажа, че импотентността му дълбоко го тревожи и е причина за гнева му. Облеклото на момичетата и белезниците са част от общата картина.

— Мисля, че Лу Хуан може би е импотентен — каза Фийлд.

Всички го погледнаха изненадано.

— Медведева ли ти каза? — попита Маклауд.

— Да. Той я вика в къщата си на улица „Вагнер“ и я кара да чака по няколко часа в хола на първия етаж. После някаква прислужница я завежда в спалнята му. Тя трябва да застане пред леглото и да се съблече. Бавно. — Той се опита да прикрие емоциите си, но се изчерви. — Лу лежи на леглото… до него има лула с опиум.

— Какво става после?

— Тя се съблича и остава така. — Фийлд с неохота споделяше интимните подробности. — Той я поглежда с премрежен поглед и я отпраща. Тя взима дрехите си, отива в една съседна стаичка, облича се и си тръгва през друга врата.

— Това ли е всичко?

— Да.

— Така ли ти каза? — попита Маклауд и се усмихна с неприкрит скептицизъм.

— Защо ще ме лъже?

— Той не я ли кара да се приближи, не я ли докосва? — поинтересува се Марецки.

— Не.

— Тя ли така твърди?

— Да.

— Мислиш ли, че казва истината? — попита Маклауд.

— Не виждам защо ще ме лъже.

— За да те манипулира, Фийлд. Това явно е доста лесно.

Марецки присви очи и се замисли, после попита:

— Карал ли я е да облича нещо по-специално?

— Мисля, че не.

— Мислиш или не?

— Тя каза, че не.

Марецки кръстоса дебелите си крака. Крачолите му достигаха едва до средата на прасците.

— Теорията за импотентността се връзва. Той е импотентен, но не вижда вината в себе си и пристрастеността си към наркотика, а в жените, които някога са го възбуждали. Иска да се обличат по начин, който е намирал за привлекателен, за да бъде наказанието им още по-удовлетворяващо за него. Това е една версия. — Руснакът се огледа. — Може да има обаче още много.

Фийлд се приведе напред:

— Добре, но защо ще кани Наташа… Медведева… на улица „Вагнер“? Всички останали са убити в апартаментите им.

— Убити са в домовете им — съгласи се Марецки, — но не знаем какво е ставало през времето преди смъртта им. Който и да е убиецът, той може би иска да опознае жертвите си. Може да ги е карал да се събличат… като опит да се възбуди. Може би за всяка от тях се е заблуждавал, че с това момиче нещата ще се получат, и затова яростта му е толкова голяма. Може би обича да му се показват голи, за да възбудят гнева му и така убийството да му донесе по-голямо удовлетворение.

Останалите се замислиха над думите му. Фийлд искаше Марецки да прибере снимките.

Капризи се изправи и се облегна на стената под стара значка от Нюйоркското полицейско управление.

— Ирина е била първата жертва — отбеляза. — Голата.

— Да. Първата му е доставила удоволствие. Възбудила го е и вероятно му е било нужно време, докато изпита нужда да го повтори. Сега се е превърнало в навик за него. Той е пристрастен. Интервалите между убийствата вероятно ще се скъсяват; всеки път удовлетворението ще намалява. Това е правилото за намаляване на задоволеността.

— Освен ако няма други, за които не знаем — отбеляза Капризи.

Марецки се обърна към него и потвърди:

— Да.

— Защо рускини? — почуди се Маклауд. — Може да избие колкото си иска китайки и на никого няма да му пука. Защо рускини в Концесията, а сега и в Селището?

— Проверява докъде се простира властта му. Може би това също го възбужда.

— Добре, но ако е Лу… — Фийлд погледна последователно тримата си събеседници — … като се има предвид репутацията му, чудя се защо точно сега. Можеше да го прави от години.

— Даването на заповед за нечие убийство не е същото като да го извършиш лично.

Маклауд стисна основата на носа си с палец и показалец.

Капризи извади бележника си и попита:

— Имаш ли адресите?

— Моят човек ми изпрати само тези снимки. — Марецки се изправи. — Достатъчно е умен, за да се досети какво ще стане, ако ни даде адресите.

Руснакът излезе, без да каже нищо. Фийлд го изпрати с поглед до асансьора, после прибра снимките в папката.

— Ако французите ни пипнат да разпитваме за момичетата в Концесията, ще вдигнат врява до бога — отбеляза Капризи.

— Не трябва да се набиваме на очи — съгласи се Маклауд и се обърна към Фийлд: — Какво става с жената?

— Работя с нея.

— Инструктира ли я?

— Да.

— Знае ли какво трябва да прави?

— Да.

— Виждала ли е ведомостите?

— Не, но ще ги потърси.

— Наистина ли мислиш, че можем да й се доверим?

Фийлд се подвоуми:

— Дано да е така, защото иначе пак ще я опандизя.

— Надеждна е.

— Само с Лу ли спи?

— Тя не…

— Спомена ли друг?

— Не. Винаги ходи в апартамента му.

— Той никога ли не я посещава на „Фучоу“?

Фийлд си спомни халата, който му беше дала — с твърде къси ръкави. Стисна юмруци и отговори:

— Мисля, че понякога я посещава.

Маклауд го изгледа изпитателно:

— Лу знае ли, че сме я арестували?

— Не. Не мисля.

Началникът се обърна към Капризи:

— Белезниците от същата марка ли са?

Американецът отново взе снимките и ги разгледа внимателно.

— Не мога да определя.

Остави тази на Наталия Симоновна най-отгоре.

— Може би пропускаме нещо очевидно — продължи началникът. — Някой от съседите на Лена?

— Чен разпита всички, но не научи нищо съществено. Маклауд се обърна към Фийлд:

— Следобед ще отидеш във фабриката. Ще вземеш въоръжен ескорт. Казах на Чарлс Люис да е там точно в три. Това е негова фабрика, по дяволите. Дори лично бих дошъл, ако не беше това проклето финансово заседание.

Фийлд отново прибра снимките. Сгъна плика и го пъхна в джоба на сакото си.