Господарят на дъжда

52.

Потеглиха мълчаливо. Наташа седеше отзад прегърнала Алексей. Момченцето гледаше втренчено Фийлд, краката му висяха от седалката. Фийлд се опита да си придаде самоуверен вид. Прекосиха моста и продължиха по „Бънд“. Младият мъж хвърли поглед към поредния пристигащ параход. Платната на сампаните бяха като разноцветни петънца на фона на ръждивия му стоманен корпус.

Фийлд погледна в огледалото за обратно виждане, за да провери дали не ги следят. Минаха покрай хонконгско-шанхайската банка, централата на „Фрейзърс“ и митницата, завиха по „Фучоу“, но почти веднага се отбиха по друга пряка. Фийлд спря под сянката на голямо дърво.

Наташа се наведе и го целуна по врата. Прегърна го толкова силно, че пръстите й се забиха в гърдите му. Не искаше да го пусне. Той се обърна и я погали по главата, после внимателно се освободи от прегръдката й.

— Всичко е наред — каза. — Всичко ще се оправи, Алексей.

Наташа се облегна назад и притисна момченцето до себе си. То седеше отпуснато.

Фийлд погледна часовника си. Беше много по-късно, отколкото предполагаше. Опита се да се успокои.

— Кажи ми как изглеждат ведомостите на Лу.

Наташа не го разбра.

— Опиши ми стаята.

— Моля те, Ричард…

Той се обърна и я погледна настойчиво.

— Имаме само няколко часа.

— Моля те.

— Ако изчакаме да излезе, можем да успеем.

— Недей…

— Трябва да имаме нещо, срещу което да се договорим, Наташа. Трябва да купим свободата ти. Можем да успеем само ако се доберем до някоя от ведомостите и заплашим, че ще я изпратим на „Ню Йорк Таймс“ или на властите в Лондон или Вашингтон. Без това нямаме никакъв шанс.

Очите на Алексей се разшириха.

— Ти вече пое прекалено много рискове, знам, но само така можеш да спечелиш свободата си. Ще ти уредя паспорт и документи… Ще започнем нов живот, ще отидем във Венеция…

Тя бавно вдигна поглед към него:

— Не разбирам.

— Напротив, разбираш. Лена също го е осъзнавала. Това се е опитвала да постигне. — Фийлд усещаше как потта се стича под мишниците му. — Ежедневието на Лу винаги е едно и също. Излиза в един часа и се връща малко преди два.

Той замълча.

— Искаш да се промъкна вътре, така ли?

— Искам да спасиш живота си.

— Аз ли искаш да го направя?

— Искам да започнем нов живот.

Наташа го изгледа, очите й блестяха от тъга и самота, от любов и попарени надежди, от несигурност и съмнение.

Нежно притисна главицата на Алексей до рамото си, погали го и се загледа през прозореца. Фийлд не сваляше поглед от лицето й.

— Къщата е голяма — заговори тя. — Има гардеробна и кабинет.

— На етажа на спалнята ли?

— Да.

— Това е над стаята, където те карат да чакаш, нали?

— Да.

— Ако отидеш и кажеш, че той те очаква, ще те заведат ли горе?

— Да.

— Няма ли да те оставят на долния етаж?

— Винаги става по един и същи начин.

— Сама ли те оставят? Няма ли прислуга? Няма ли кой да те спре?

Тя не отговори.

— Какво става обикновено?

— На долния етаж има много хора. Кухнята е в задната част на къщата.

— А на горния?

Алексей не сваляше очи от Фийлд.

— На третия етаж живеят наложниците — каза Наташа.

— Виждала ли си ги?

— Не, на втория етаж са личните покои на Лу.

— Опиши ми стаята, където се пазят ведомостите.

— Има много дрехи. Шкафове, които винаги са затворени, с високи огледала. Отдясно има скринове с чекмеджета, още дрехи. Отзад има бюро с кожена облицовка… лампа. Още по-назад — копринена завеса, а зад нея е сейфът.

Гласът й звучеше така, сякаш говореше насън.

— Виждала ли си ведомостите?

— Две книги, винаги са отворени. Дебели. — Тя показа с ръце колко. — С кожени подвързии. Има много данни. С много ситен почерк. До тях има очила.

— Винаги ли са там?

— Да. Лена също ги е виждала. Започнала да си прави записки. Мъжът, с когото излизала, й разказал за пратките. Казал й, че Лу подкупва хора в полицията, в Съвета, че много са замесени, много важни личности. Прав си. Тя си мислеше, че така ще се измъкне.

— Виждала ли си имена?

— Струва ми се, че да.

— Западни ли?

— Да.

— На Люис?

— Не съм сигурна.

Фийлд опря ръце на кормилото. Погледна часовника си, после натисна педала за газта и изкара колата на платното. Наташа продължаваше да гледа през прозореца. След малко се облегна назад и отново притисна уплашеното дете до себе си.

Фийлд върна колата на „Бънд“ и спря пред хотел „Катей“. Каза й да чака и изтича във фоайето. Обърна се към първото пиколо:

— Къде е управителят?

От една стаичка излезе китаец с костюм и той му показа служебната си карта:

— Трябва спешно да проведа телефонен разговор, поверителен.

Китаецът се огледа нервно, после го въведе в кабинета си. Фийлд извади смачканото листче, което му беше дал Чен, и го даде на телефонистката. Обади се женски глас. Фийлд поиска да разговаря с Чен и жената му каза да изчака. Отнякъде се чуваше детска глъчка.

— Ало, кой е?

— Чен, Фийлд се обажда.

— Трябваше да си заминал.

— Имам нужда от малко информация. Взех бележките от наблюдението на Лу. Пише, че всеки ден в един часа ходи в Нантао и се връща след час. Така направи и вчера, но искам да знам дали понякога не променя дневния си ред. Връща ли се по-рано понякога? Какво прави в Нантао? В бележките пише, че ръководи бизнеса си от някаква чайна…

— Не прави глупости, Фийлд. Недей да рискуваш.

— Нямам избор.

— Прав си. Вземи първия кораб. Прибери се у дома. Спаси живота си.

— Искам нещо повече от собственото си оцеляване.

— Понякога не можеш да получиш повече.