Господарят на дъжда

41.

Сергей Станиславович не беше в апартамента си, но Фийлд го откри в кафенето отсреща. Седна при него. Руснакът четеше „Нов шанхайски живот“.

— Кафе — поръча Фийлд на келнера. — С мляко, без захар.

— За мен черно — каза Сергей.

Келнерът се отдалечи.

— Виж ти — измърмори руснакът и издиша облак цигарен дим, — кварталът май ти хареса. Вчера, струва ми се, пак те видях.

— Трябва да намеря Наташа.

— Всички я търсят.

Фийлд го изгледа заплашително.

— Всички я търсят тая Наташа. — Сергей въздъхна пресилено, за да наблегне на думите си. — Такава красавица, толкова опасна.

Келнерът донесе кафетата и остана до масата, ако имат други поръчки, Фийлд му махна да си върви, а Сергей запали нова цигара от догарящия фас на предишната.

— Да, всички копнеят за Наташа — продължи руснакът. Всички са влюбени в нея. Умее да се харесва. Но само най-големите богаташи могат да я имат.

— Наташа не се продава.

Сергей се облегна назад и се разсмя хрипливо и не много весело.

— Така ли смяташ, детективе? Видя ли апартамента й? Разбира се, че си го видял. Сигурен съм, че щеше да е безкрайно щастлива, ако живееше в мизерия заедно с едно честно ченге.

— Трябва да я намеря, Сергей.

— Нямам представа къде е.

— Има ли някакво място…

— Откъде мога да знам? — Руснакът вдигна безпомощно ръце. — Тези момичета… — Избълва облак дим. — Понякога им се приисква някой руснак да им го вкара… нали ти казах… може би просто искат да чуят родния си език, затова ги обслужвам. — Смачка фаса си. — Те го искат, затова ги карам да ми плащат. Карам ги да крещят от удоволствие!

— Спал ли си с нея?

— Само когато ме помоли.

Фийлд сграбчи руснака за яката. Избута масата встрани и чашите им се разбиха върху каменния под.

Вдигна руснака и го притисна до витрината. Сергей напразно риташе и прекатури стола си. Полицаят го извлече на улицата под смаяния поглед на собственика. Изчака един трамвай да мине, после влезе в сградата отсреща и се качи над магазина за кожи. Сергей вече не се съпротивляваше, дори не издаваше звук.

Влязоха в стаята му. Фийлд затвори вратата с ритник, после отново хвана руснака за яката и го хвърли върху неоправеното легло.

— Сядай!

От стълбището проехтяха стъпки. Фийлд извади револвера си се обърна към вратата. На прага се появи Капризи. Фийлд свали оръжието и отново се обърна към Сергей.

Взе един дървен стол и седна. Американецът остана на вратата.

— Да започнем отначало — каза Фийлд. — Къде е Наташа Медведева?

Лицето на Сергей се изкриви в презрителна гримаса:

— Откъде да знам?

Фийлд се изправи и вдигна юмрук.

— Добре — измънка руснакът. — Какво искаш?

Фийлд чувстваше, че Капризи го гледа, но не можеше да се овладее.

— Тя работи в „Маджестик“.

— Вече не.

— Какви приятели има?

— В „Маджестик“ съм я виждал само с Лена.

— Виждал ли си я с другиго?

— Не.

— Никога ли не си я виждал извън „Маджестик“?

Сергей се подвоуми, но отговори:

— Струва ми се, че не.

— Струва ти се, или не си?

— Наистина не я познавам — проплака Сергей.

— С кого излизаше Лена Орлова през двата месеца преди смъртта си?

— Не знам.

— Да опитаме пак, Сергей, с кого…

— Не знам!

— Нали каза, че сте били любовници?

— Казах, че понякога се чукахме. Това казах… Понякога й се искаше да преспи с руснак. Искаше да чуе родна реч, поне така казваше.

— Кой е бил тогава другият мъж?

— Не казваше. Англичанин. Богат. Влиятелен. — За пръв път гласът на Сергей прозвуча искрено. — Затова беше щастлива.

Фийлд се изправи.

— Англичанин ли?

— Да.

— Мъжът, който я е посещавал?

— Да.

— Сигурен ли си, че е бил англичанин?

— Да, тя така казваше.

— Не е бил китаец? Дали не е лъгала…

— Защо ще лъже? Всички знаеха, че е собственост на Лу. Апартаментът й беше негов, дрехите й…

— Значи не е бил Лу?

— Абе, ти английски не разбираш ли? Казах ти, че беше англичанин.

— И няма начин да бъркаш?

— Когато ми го каза, беше пияна. Аз — не толкова много. Изпусна се, без да иска, и веднага съжали. Не се притесни особено, защото ми имаше доверие.

— Намекна ли с нещо кой може да е бил този мъж? Спомена ли за коя компания работи? Спомена ли „Фрейзърс“?

— Не. Каза богат, влиятелен… може би… може да се каже порядъчен. Според нея. Беше й обещал нов живот. Паспорт — британски паспорт, пари, нов живот някъде извън Шанхай. — Сергей изгледа мрачно детектива. — Тя му вярваше. Писа на сестра си в Харбин да…

— Това ли използваше Лу, за да я държи?

Сергей го изгледа объркано.

— Ако Лена сгреши, сестра й е щяла да страда.

Руснакът кимна:

— Беше скрила сестра си в Харбин, но знаеше, че Лу може да я намери, ако поиска. Той… Според нея винаги се застраховал.

— Този англичанин, бизнесмен ли беше?

— Предполагам, че да, но въпреки че беше пияна, тя не ми каза.

— Разкажи ми за доставките.

— Какви доставки?

Сергей се изправи.

— Сядай на леглото.

— Ожаднях.

— След малко ще пиеш. В апартамента на Лена намерихме скрит списък на някакви доставки — пратки от шевни машини, предназначени за различни европейски пристанища. Една тръгва тази събота. Със „Саратога“.

Руснакът нервно се заоглежда.

— Не знам нищо.

— Знаеш.

— Не съм информиран за никакви доставки.

Фийлд пристъпи бързо към него и го удари в лицето, преди Сергей да успее да се предпази. Той се просна на леглото и се сви на кълбо. Капризи не помръдваше от вратата.

— Мамка му… мамка му…

— Бързо казвай.

— Не знам. — Сергей се разплака. — Наркотици, така разправяше тя, най-качественият опиум.

Фийлд го сграбчи и го изправи на крака.

— За това вече се досетихме. Но какъв е номерът?

— Не разбирам.

— Какъв е номерът, Сергей? Как го правят?

— Цяла организация е. С много връзки. Лу доставя опиума, те го напъхват в машините и го вкарват в големи количества в Европа. Тукашните власти, полицията…

— Кой?

— Не знам. Лена казваше само, че организацията е желязна, че никога няма да ги хванат, защото са оплели в мрежите си всички на всички нива.

— Тя защо си водеше тези записки?

— В какъв смисъл?

— В буквалния, Сергей. Защо Лена си водеше записки за пратките? Как се добираше до тази информация и защо я записваше?

Руснакът вече трепереше.

— Не знам… Той й казваше или е подслушвала. Не знам. Опитваше се да го използва като застраховка… Каза, че щяла да отиде в някой вестник, ако не получи онова, което иска, но аз я предупредих, нали се сещате, че тези хора са опасни, че може би журналистите също са замесени.

Фийлд чу далечна сирена, звукът бързо се приближаваше.

— Мамка му! — изруга и опипа револвера си.

— Какво става…

— Млъквай. Има ли заден изход?

Сергей поклати глава.

— Прозорец?

— От банята може да се скочи на покрива на магазина.

— Лена спомена ли да е видяла някакво писмено доказателство за доставките?

Руснакът вече умираше от страх.

— Спомена ли, че е видяла писмени сведения в къщата на Лу? Оттам ли черпеше информация?

Сергей отново трепереше.

Фийлд погледна през прозореца към улицата. Пред кафенето спря зелен ситроен. Детективът отново се обърна към Сергей:

— Не сме си казали имената и не ни познаваш.

Руснакът кимна. Изглеждаше скован от ужас.

Фийлд отиде в банята, отвори прозорчето и се прехвърли върху плоския покрив на магазина. Капризи го последва. Фийлд погледна американеца едва когато слязоха на улицата и се отдалечиха на безопасно разстояние.

— Значи и ти ме следиш.

— Пазя те да не си навлечеш неприятности, полярна мечко.

— Не съм ти никаква полярна мечка — сопна се Фийлд.

— Не искам да гледам как се проваляш сам.

— Тогава си затвори очите.

Капризи го гледаше загрижено, може би дори с обич. Младият мъж вече не знаеше какво си въобразява и какво е реалност.

— Аз съм голям човек, Капризи. Ще съм ти благодарен, ако престанеш да ме следиш. Не искам да те застрелям по погрешка.

Американецът го гледаше строго.

— Не мога да те убедя да се грижиш за себе си, Ричард, но бяхме постигнали съгласие, че трябва да внимаваме изключително много, а ти нарушаваш правилата.

— Какви правила?

— Нали трябваше да вербуваш момичето да работи за нас. Вместо това си вреш носа навсякъде. Мислиш ли, че собственикът й няма да надуши?

— Според мен няма никакви правила.

— Държиш се така, сякаш е детска игра.

— Уверявам те, че за мен не е игра.

— Ти настояваше за това разследване, Фийлд. Издирваме убиец и междувременно трябва да разобличим онзи, който го прикрива.

— Мислех, че Маклауд иска да прочисти града.

— Той знае с какво си има работа.

Фийлд въздъхна:

— Ние също. С един влиятелен англичанин. Най-влиятелния в града.

— Надявам се, че това е основното, за което мислиш, полярна мечко.

— Чарлс Люис?

— Възможно е. Много е възможно. Лена е говорила за влиятелен английски бизнесмен. Тя научава за доставки на наркотици, които минават през фабриките му, и си води записки. Лу почиства след него, за да запази организацията. Трябва да е Люис, всичко сочи него.

— Само че… — Фийлд се намръщи — … той наистина е един надут кучи син и обича да причинява болка на жените, но защо ще рискува всичко?

— Богаташите не обичат ли да убиват?

Фийлд си спомни китайската проститутка в публичния дом, разпъната на леглото и стенеща от болка. После си представи Наташа на нейно място.

— Трябва да тръгвам.

— Накъде?

— Просто трябва да свърша нещо.

— Казах ти каквото трябваше, Фийлд.

— Да, чух те. Този път нали няма да ме следиш?

— Просто внимавай никой друг да не те проследи. Вече привлякохме вниманието им.

— Какво толкова ги е привлякло?

— Навярно другите момичета. Игнатиева и Симоновна. На Лу сигурно му е известно, че знаем за тях. Може би убиецът е започнал да нервничи. Възможно е под привидната си самонадеяност Люис дяволски да се тревожи.