Господарят на дъжда

40.

Къщата на „Жофр“ 73 бе грозна триетажна постройка, близо до началото на китайския град, нарочно лишена от пищната украса, характерна за повечето сгради в Концесията. Капризи забеляза драскотините по лицето на Фийлд, но нищо не каза. Фийлд не беше на себе си, не можеше да прогони образите на Лу и Наташа от съзнанието си.

Беше прекарал безсънна нощ. През повечето време скита из пустите улици.

Двата партерни апартамента имаха малки дворчета с желязна ограда. И в двете бе простряно пране. Наталия бе живяла в апартамент 1А и сегашната му обитателка също приличаше на проститутка — силно гримирана, с високи кожени ботуши и стегната блуза. Наближаваше петдесетте и при вида й на Фийлд започна да му се повдига. Когато ги видя, затръшна вратата пред лицата им.

— Днес пак не си разговорлив, полярна мечко — отбеляза Капризи. — Все пак се радвам, че ми се обади.

Фийлд не отговори. Не знаеше дали не е сгрешил, като даде на Капризи адреса на Наталия Симоновна. Още не му беше казал, че двете с Наташа са сестри.

— Добре се справи, полярна мечко.

В съседния апартамент живееше възрастна двойка с фамилия Шмид. Те казаха, че са познавали Наталия, и ги поканиха да влязат.

Холът бе по-малък, отколкото очакваше Фийлд, и с нищо не показваше, че се намират в Шанхай. Въпреки че отказаха, госпожа Шмид им сервира шоколадова торта и кафе и докато я слушаха (беше доста приказлива, а явно не приемаха много гости), Фийлд спря поглед върху една снимка на младеж с униформа.

— Синът ни — заяви гордо господин Шмид.

— Ото — добави жена му и подаде на двамата полицаи чинийки с по едно голямо парче торта. — Месар е.

Говореха с изразен немски акцент и госпожа Шмид изрече последните думи без ни най-малка ирония.

— Синът ви е месар? — попита Капризи.

— Ханс държеше месарницата, когато се оженихме, и сега синът ни я пое.

— Участвал ли е във войната? — поинтересува се Фийлд.

Тя го изгледа, сякаш търсеше следи от враждебност в очите му.

— Той поиска. За родината.

— Приехме го с разбиране — добави Ханс, но по изражението му личеше, че още не могат да го преживеят.

Старият немец бе дребен и лъчезарен човек, с дълъг нос и с овално, почти голо теме. Жена му беше закръглена, спретната, с чисти дрехи и държеше скромно ръце в скута си. Живееха бедно, но достойно, помисли си Фийлд.

— Наталия… — започна Капризи.

— Приятели ли сте? — попита госпожа Шмид.

— В известен смисъл.

Тя се наведе и прошепна съзаклятнически:

— Не се тревожете. Полицаи сте, личи ви отдалеч, но ние няма да кажем на… — Погледна игриво съпруга си и отново се обърна към американеца — … на френската полиция.

— Да, полицаи сме. — Капризи се изкашля. — Познавахте ли я?

— Разбира се! Нали бяхме съседи. Знам, че в големия град хората не си говорят много… но ние сме от едно малко баварско градче… и не сме свикнали така. — Тя отново погледна съпруга си. — Толкова отдавна живеем тук.

— Значи я познавахте добре, така ли?

— Понякога се грижехме за котката й. И за момченцето й, разбира се.

Госпожа Шмид тъжно поклати глава.

— Момченце ли?

— Да, Алексей.

— На колко години е?

— Момченце ли? — повтори Фийлд, сякаш още не можеше да схване.

— Да, Алексей се казва. На шест годинки.

— Имала е син?

— Да.

— Наталия Симоновна е имала син?

— Да.

— Той е бил неин син?

— Я, я, разбира се.

— Наталия Симоновна е имала син?

Всички вече го гледаха с интерес.

— Какво стана с него? — добави бързо Фийлд.

Семейство Шмид го изгледаха, сякаш беше идиот.

— Изпратиха го в сиропиталището, разбира се. — Госпожа Шмид погледна съпруга си. — Какво можехме да направим? Не можехме да го гледаме. Нали, Ханс?

— Не.

— Къде другаде можехме да го изпратим?

Фийлд бе отчаян.

— Момченцето, Алексей, е в сиропиталище?

— Я.

— Ами другите му близки?

Възрастните немци се спогледаха и поклатиха глави.

— Наталия нямаше ли близки? — попита Фийлд. — Никой ли не я посещаваше? Нямаше ли кой друг да вземе момченцето?

Те отново поклатиха глави.

— В кое сиропиталище?

Госпожа Шмид и съпругът й се спогледаха; тя отговори:

— Дойдоха с кола… Имаше една монахиня. Не й знам името. В Шанхай всички си приличат.

— Той искаше ли да остане при вас? — попита Капризи.

— Как щяхме да го гледаме?

— Стари сме — добави Ханс. — Стари сме!

— Заради Ото. Той не трябваше… Тя не беше за него. След това… не можеше да гледа момченцето.

— Момченцето… Алексей негов син ли беше?

— Не! Разбира се, че не. Моят Ото не е такъв. Той е порядъчен човек, но момченцето му напомняше… Тя го беше обсебила. — Госпожа Шмид погледна съпруга си, после пак се обърна към Капризи: — Беше мила с нас, винаги се държеше приятелски. Не мога да отрека. Но беше…

— Знам.

— Как можа момчето ни да хлътне по такава жена?

— Разбирам.

— Каква глупава история. Беше я забравил, но после…

Капризи кимна:

— Да, ясно.

Госпожа Шмид въздъхна тежко.

— Наталия понякога… забавляваше ли клиенти у дома си? — попита американецът.

— Понякога. Не много често, заради момченцето. Ходеше… Не, не на работа. Това не е работа.

— Не. Съгласен съм. Но все пак водеше ли понякога мъже тук?

— Понякога да.

— През деня? Нощем?

— Когато момченцето беше на училище. Понякога нощем.

— Излизала ли е по-често с определен човек през последните няколко месеца преди смъртта си?

Госпожа Шмид отново погледна съпруга си, сякаш търсеше одобрението му. Той кимна и тя отговори:

— Да, през последния месец… не, през последните два месеца. Тя се промени.

— Самата тя или навиците й?

— И двете. През деня не водеше мъже, но нощем, струва ми се, идваше един.

— Само ви се струва?

— Пускаше го през страничната врата… в двора.

— Виждали ли сте го?

— Оттук не бихме могли.

— Чували ли сте поне гласа му?

— Твърде е далече.

Госпожа Шмид изцъка с език в израз на раздразнение.

— Разказваше ли ви за него?

— Да. — Тя вдигна показалец. — Да. Била щастлива, така разправяше. Всичко щяло да потръгне. Била срещнала човека на мечтите си, богат човек, влиятелен. Той щял да измъкне нея и Алексей, да й помогне да започне нов живот, да я заведе другаде… в Европа. Питаше ни къде да отиде, ако посети Германия, каква страна е и дали сме били във Франция или Англия. — Изгледа ги подозрително. — Ото се ядосваше, но не беше сериозно. Щеше да го преживее и аз му казвах: „Миличък, тя е… нали знаеш? Остави я да върви с този богаташ.“

— Значи никога не сте виждали този човек?

— Не.

— И никога не сте чували гласа му, нито знаете името му?

— Найн, найн.

— Китаец ли беше?

Госпожа Шмид вдигна красноречиво рамене:

— Откъде да знаем? Възможно е, ако се имат предвид… предпочитанията й. Много вероятно да тръгне… с китаец.

Тя сбърчи нос с погнуса.

— Значи нямате представа кой може да е бил?

— Богат. Влиятелен. Така разправяше. Бил добър с нея. Карал я да се чувства щастлива. Я. Бил готов да се свърже с нея… Носеше подаръци на Алексей…

— Какви подаръци? — намеси се Фийлд.

— Сглобяемо самолетче. Дървено. Нищо особено.

Фийлд започваше да се изнервя. Тази жена вече му се струваше досадна.

— Ото й подари копринен шал, но тя не го хареса. Не го хареса! Каза му да го върне!

Той се досети, че не Ото е избрал шала.

— Къде е момченцето… Алексей? — попита Капризи.

Тя го изгледа объркано.

— Искам да кажа в кое сиропиталище?

Явно нямаха представа. Отново поклатиха глави.

— Във Френската концесия или…

Госпожа Шмид погледна съпруга си.

— Не знаем — изръмжа той.

Настъпи мълчание. Капризи не беше докоснал тортата си.

— Мислите ли, че може той да я е убил?

Госпожа Шмид пребледня като платно. После осъзна, че Капризи има предвид не сина й, а тайнствения нощен посетител, и сякаш щеше да припадне от облекчение.

— Не знаем.

— Възможно е — добави съпругът й. — Напълно е възможно.

— Промъкваше се като крадец — продължи жената, набирайки скорост — посред нощ. — Сякаш сега единствената й цел бе да изчисти името на сина си. — Ото го няма, разбира се. Избяга заради онази курва. Отиде в Манила и оттогава нямаме ни вест, ни кост от него. Един ред не ни е написал… С онзи нов мъж, дето се промъкваше като крадец…

Капризи рязко се изправи, сякаш не издържаше повече. Благодари им не особено вежливо и излезе.

Фийлд го последва навън и присви очи под яркото слънце.

Заради деликатното положение във Френската концесия бяха оставили револверите си под седалките в колата и бяха само по ризи и вратовръзки. Фийлд бе навил ръкавите си. Капризи отиде в края на двора и се загледа през пръчките на желязната ограда. Проверяваше дали страничната вратичка се вижда от двора на Шмидови.

— Искал е да влиза и да излиза незабелязано — каза Фийлд.

— Да.

Американецът се обърна.

— Защо?

— Бил е богат и влиятелен мъж.

— Люис?

— Със сигурност е някоя едра риба.

— Детето.

Капризи се протегна.

— Да, може да го е видяло. Може да му е подарявал играчките лично.

Фийлд забеляза черен буик, спрян с работещ двигател до отсрещния тротоар.

— Прокопиев и Соренсън — измърмори Капризи. — Следят ни от участъка.

Двамата се вгледаха в колата. Тя не помръдна.

— Отзад ли са? — попита Фийлд.

— Нали ти си от разузнаването.

Фийлд се обърна към Капризи:

— Във фоайето ли ги видя, или бяха вече в колата, когато излизахме?

— Стояха облегнати на нея.

— Значи не са се крили.

— Може би са си мислили, че не ги виждаме.

— Значи са знаели, че тази сутрин ще излизаме.

Капризи вдигна рамене:

— Мислиш ли, че детето е още живо?

— Нямам представа.

— В кое ли сиропиталище са го откарали?

Фийлд мълчеше, но беше почти сигурен, че знае отговора.

Той изчака, докато се увери, че Прокопиев и Соренсън следят американеца. След това се върна в Селището и отиде в кооперацията „Щастливи времена“. Изкачи стълбите, вземайки по три стъпала наведнъж, и почука силно на вратата на Наташа. Никой не отвори. Той отстъпи и натисна копчето на асансьора, после потропа отново. Изчака няколко минути. Изруга, качи се в асансьора и дръпна желязната решетка с все сила.

Навън взе рикша и каза адреса на жената, при която го беше завела Наташа. Катя. Потропа на задната врата.

Катя открехна вратата с няколко сантиметра.

— Не е тук — заяви, без да му даде възможност да заговори.

Опита се да затвори вратата, но Фийлд я подпря с крак.

— Моля ви, Катя.

— Няма я тук.

— Кажете ми тогава къде е.

— Не иска да ви вижда.

— Знам, че детето е на Наталия.

Катя се подвоуми и леко отпусна вратата.

Иван каза нещо на руски зад нея. Тя отвори.

— Може ли да вляза?

— Не тук — отвърна Иван.

Изглеждаше уплашен и нервно оглеждаше градината зад Фийлд.

— Детето. Тя и детето са… Детето може да разпознае убиеца на Наталия. Има…

Фийлд замълча смутено. Двамата руснаци не знаеха толкова добре английски, за да разберат обясненията му. Ако Лу надуши, че има възможност убиецът да бъде разпознат, животът на детето бе в опасност.

— Тя и детето са в опасност. Трябва да ги намеря. Ще ги заведа на сигурно място.

Двамата го изгледаха с невярващи очи.

— Тя има ли представа какво става в това сиропиталище? Водят момченцата при Лу и той се гаври с тях, после ги убива.

— Не тук — повтори Иван.

Детективът не беше сигурен, че са го разбрали.

— Моля ви, вървете си — проплака Катя.

— Трябва да я видя.

— Не тук — отсече по-твърдо Иван.

— Моля, предайте й нещо от мен.

— Тръгна си — каза Катя. — Каза, че ще се отбие, но не знаем кога.

— Вътре ли е?

— Не — отвърнаха двамата в един глас.

— Не — добави Катя.

— Каза, че ще дойде у вас, ако е в опасност — излъга Фийлд.

— Не знаем къде е. Моля ви, оставете ни на мира.

Той се обърна и бавно се отдалечи. Искаше му се някой от тях да го извика.

Излезе на улицата, облегна се на оградата, после седна и се опита да събере мислите си.

След известно време стана и изтупа дрехите си. Запали цигара и хвърли остатъка от пакета и кибрита си на един просяк. Преди да се качи на една рикша, погледна назад, но на портата нямаше никого.