Господарят на дъжда

56.

Засвириха националния химн и тълпата заликува. Морето от хора бе оцветено в червено, бяло и синьо. Пред консулството се бяха събрали хиляди. Фийлд се измести встрани за по-добра видимост. Не вярваше някой да го е проследил от дома на Пенелъпи, но тълпата бе толкова многобройна, че всеки можеше да го наблюдава незабелязано.

Сержантът на почетната гвардия изкрещя от коня си:

— Да живее нашият крал и император.

Тълпата изгърмя:

— Хип, хип, ураааа!

Фийлд помогна на един човек, който се опитваше да качи синчето си на конче, и вдигна едно знаме, паднало на земята.

Най-близкият военен корпус бяха сикхите, с бели униформи и блестящи на обедното слънце токи и щикове.

Една дебелана на средна възраст с малко знаменце, закрепено върху шапката, се обърна към Фийлд с просълзени очи:

— Вижте само морячетата. Прекрасни са.

Тълпата запя националния химн. Фийлд погледна моряците, които стояха изпънати като струни, напомняйки с блясъка си на всеки жител на този град за мощта и богатството на Британската империя.

Младият мъж опипа револвера в джоба си. Група пияни младежи се блъскаха да излязат напред, като се опитваха да заглушат гласовете на всички наоколо с гръмкото си, фалшиво пеене.

Фийлд се запромъква напред, приближи се до една възрастна двойка. Двамата възбудено разговаряха на немски, жената носеше старомодна широкопола синя шапка. Напомняха му за семейство Шмид, но явно бяха по-заможни. Фийлд им се извини и се промъкна покрай тях, като опипа револвера си.

Отпред тълпата бе по-гъста, съставена главно от родители, които се опитваха да осигурят на децата си по-добра гледка към „Бънд“. Бялото ограничително въже бе на десетина метра от строя на сикхите и на стотина от вратата на консулството.

Проехтя топовен гърмеж и музиката спря. Започна обедният салют.

Сикхите стояха мирно, с опрени на земята приклади и щикове на нивото на ушите, по лицата им се виждаха капчици пот.

Сержантът отново изкрещя и те вдигнаха оръжията си, завъртяха тюрбаните си върху щиковете и закрещяха:

— Сат сри акал!

Фийлд разбута тълпата. Едва не събори две момченца, клекнали до ограничителното въже.

Тръгна към консулството и един полицай сикх с бяла униформа го пресрещна. Фийлд се потеше обилно.

— Аз съм Ричард Фийлд, от Специалния отдел — представи се той и показа служебната си карта.

Полицаят я разгледа по-внимателно от обичайното в такива случаи, може би защото погледите на околните бяха приковани в тях, после се отмести и го пусна да мине. Фийлд си отдъхна. Пресече улицата и погледна назад към тълпата, проточваща се в продължение на километър и половина до гората от мачти и комини на параходи на пристанището.

Младият мъж мина покрай моряците и достигна друга група сикхски полицаи пред главния вход на консулството.

— Фийлд, Специален отдел.

Към него се приближи сержант със самоуверено изражение и дълги, рунтави мустаци.

— Съжалявам, сър, но имаме изрична заповед да не пускаме никого днес.

— Имам среща с Чарлс Люис.

Сикхът поклати глава:

— Съжалявам, не мога да ви пусна. Заповед на ГК.

— Какво е ГК?

Сикхът посочи един мъж, застанал в средата на платформата срещу парка, издигната като продължение на терасата на консулството. Носеше бяла униформа и голяма триъгълна шапка с перо.

— Главнокомандващият на китайския военен корпус, адмирал сър Едуард Алигзандър Гордън Брюър.

— Аз съм от специалното разузнаване, сержант. Ще съм ви благодарен, ако изпратите някого да уведоми Чарлс Люис, че съм тук.

Сикхът отново поклати глава.

— Аз съм от разузнаването, сержант — бавно повтори Фийлд, сякаш говореше с глух. — Ако не искате да се приберете в Индия без право на пенсия, вървете и ми намерете Чарлс Люис. Веднага!

Изрече последните думи толкова високо, че две жени в основата на платформата се обърнаха. Главнокомандващият произнасяше приветствието си, но вятърът духаше срещу него и Фийлд не чуваше думите му.

Сикхът беше ядосан, но заговори бързо на родния си език на един от подчинените си, който изтича по покритата с чакъл алея към главния вход на консулството.

След няколко минути се върна и прошепна нещо на началника си, който отвори вратата пред Фийлд.

— Благодаря, сержант — каза той и влезе.

Люис го чакаше в главното фоайе под портрет на Дизраели.

— Добър ден — поздрави Фийлд.

Люис не отговори. Преведе го по голямо каменно стълбище под портретите на предишните главнокомандващи на Китайския корпус.

Спря и пусна Фийлд да влезе пръв през огромна врата със златен обков в бална зала с полиран дървен под и големи огледала и портрети по стените. Безшумно затвори вратата.

Фийлд отиде до един прозорец и погледна главнокомандващия и почетните гости, събрали се на двора. Джонките и сампаните сновяха в реката покрай големите параходи. Пагоните на главнокомандващия блестяха на слънцето.

Фийлд се обърна и едва сега забеляза Лу, застанал зад Люис до малка метална врата в дъното на залата. Китаецът се приближи, без да отмества поглед от лицето на Фийлд. Гневът му личеше във всяка стъпка.

— Един ден, господин Фийлд, никой от вас няма да остане тук. Алчността ще ускори провала на европейците. Но кой може да вини господин Джефри и приятелите му, че искат да се възползват пълноценно от ситуацията, докато още могат?

Фийлд за пръв път осъзна, че омразата, горяща в тези малки очички, е насочена не само към него, а към всички чужденци, включително към Люис.

— Как смеете да ми нареждате да идвам тук?

— Не съм ви нареждал нищо.

Лу наклони глава на една страна:

— Мислите си, че ще напуснете жив Шанхай?

— Вие ще решите.

Лу въздъхна:

— Ами жената, детето?

Фийлд мълчеше.

— Идвате в дома ми. Открадвате дневника ми. Моя дневник. Моя. В моя град. В Шанхай.

Китаецът се закашля и тялото му се разтресе, което за момент му придаде уязвим вид.

— Искам само Наташа и момчето — каза Фийлд.

— Ти си луд — намеси се Люис.

— Луд — повтори Лу. — Да.

— Искам…

— Как смеете да се пазарите с мен в този град? Аз командвам хиляди мъже, а вие си мислите, че ще се измъкнете. Как е възможно?

— Искам само да взема жената и детето.

Лу се втренчи в него и той издържа погледа му.

— Да — каза китаецът. — Жената и без това вече е твърде стара, но малкият… толкова нежен.

Гърлото на Фийлд се сви.

— Детето… животът е пред него, но все пак е толкова крехко.

Лу вдигна ръка и се почеса по бузата.

— Имам доказателства, че организирате контрабанда на опиум, която ви носи баснословни печалби, и че използвате част от парите за подкупи на висши обществени служители в този град.

— Къде е това доказателство?

— На сигурно място.

— Откраднахте го от мен.

— Ако нещо се случи с мен, с жената или с детето, ще ви изкарам на първа страница на „Ню Йорк Таймс“. И това ще е само началото на главоболията ви.

По изражението на Люис пролича, че той си дава сметка за възможните последствия от такива действия.

— Тук е Китай.

— Вашингтон и Лондон ще се принудят да предприемат решителни мерки, както господин Люис може да потвърди. Дори да не се стигне до съдебно преследване, разгласяването на мръсните ви тайни ще нанесе невиждана вреда на финансовите ви интереси. Дори влиянието ви върху корумпираната полиция в Селището ще бъде разклатено.

Люис извади цигара, запали я и се приближи до прозореца. Лу разсеяно го проследи с поглед.

— Пари ли искате?

— Не.

Китаецът се усмихна:

— Идеалист.

— Жената и детето имат нужда от паспорти, от документи. Господин Люис ще го уреди. Когато и тримата бъдем в безопасност, ще ви уведомя как да си върнете откраднатите записки. Ще продължите необезпокоявано сделките си.

Лу вдигна вежди:

— Ясно.

— Това искам.

— Изгодна сделка — измърмори Лу. — Изкушавате ме да приема. — Вдигна глава и се почеса по брадичката с дългите си нокти. — Вижте, господин Фийлд, проблемът е, че тук сме в Шанхай. Този град не се управлява от европейците. Вие ме ограбихте, а сега ми диктувате условия. Заплашвате ме. Как е възможно? Това е Шанхай. Кой ще определи дали ще напуснете града жив? Кой ще определи дали жената и детето ще напуснат живи?

Фийлд пребледня.

— Поставяте ми искания. Не. Не, не. Не може да бъде. Говорите ми за някаква статия. Във вестник. Толкова далеч оттук. Тук е Китай. Китай. Много неща могат да се променят, преди новината да стигне толкова далеч. Можем да намерим страниците от дневника ми. Всичко може да стане.

— Предлагам ви ниска цена, господин Хуан.

— Ниска цена ли? Кой е казал, че е ниска?

Фийлд се запита как е могъл толкова да подцени този човек, но продължи да говори:

— Един ден вие ще управлявате Китай, не се съмнявам, но това време не е толкова близко, колкото си мислите. Предлагам ви решение, което ме отвращава: всичко да остане непроменено. Искам само двама души, които нямат никакво значение за вас, да бъдат освободени от мрежите ви. Само това. И още нещо, детектив Чен да бъде оставен на мира.

— Той е китаец.

— Да.

— И дума да не става.

— Настоявам.

— Той е китаец. Не е възможно.

В очите на Лу личеше гняв, но той се стараеше да запази спокойствие.

— Разбира се, няма да ни е приятно бизнесът да пострада. — Лу извади златен часовник от копринената си мантия. — Прав сте, че вниманието на международната общественост ще ни навреди. Струва ми се, че след три часа тръгва кораб.

Люис се приближи. Очевидно бяха обсъдили подробностите предварително.

— „Мартинес“ — каза той. — Пътува за Лисабон. Ще заминеш с този кораб. Ако го направиш и „Саратога“ извърши необезпокоявано доставката, и ако информацията, която имаш, не попадне в чужди ръце, господин Лу ще изпрати жената и детето след две седмици с друг кораб. Могат да слязат на пристанище, посочено от теб.

— Венеция.

— Чудесно. Когато пристигнат във Венеция, ще изпратиш на господин Лу телеграма, в която ще посочиш точното местоположение на откраднатите записки и всякакви други документи, които биха могли да му навредят. Ако изпълниш това, тримата с жената и детето можете да продължите живота си спокойно. Той няма да се интересува от вас, ако не се върнете в Шанхай. Ясно ли е?

Фийлд кимна:

— Да, но трябва да се уверя, че Чен няма да пострада.

Люис го изгледа хладно.

— По никакъв начин няма да постигнеш такова нещо, Ричард — изрече, сякаш Лу не присъстваше. — Повярвай ми.

Последва дълго мълчание.

— Сбогом, господин Фийлд — каза Лу.

Обърна се и бавно се отдалечи към вратата.

Люис завъртя шапката си в ръце, махна с нея към тавана и портретите на губернатори, адмирали и генерали по стените:

— Това е Китай, Ричард, макар че може би тук не се усеща. — Спря и се обърна към Фийлд. — Никога няма да укротим тигъра. Можем само да го пояздим за известно време.

— Знам.

— Ти успя.

— Нямам усещане за успех.

Люис му обърна гръб.

— Наистина ли ще изпрати момичето? — не се сдържа Фийлд.

Люис отново го погледна:

— Не знам, Ричард. Само той може да ти отговори на този въпрос. Теб ще те пусне от уважение към мен, но момичето е в ръцете му. Не мога да говоря от негово име, а и не ми е работа да спасявам рускини. Ти направи каквото можа. Трябва да си вървиш.

Отново завъртя шапката си и тръгна към вратата.

— Късмет, Ричард. Започни на чисто, това те съветвам. Следващия път, когато поискаш нещо, укроти амбицията си. Трябва да сме по-умерени. Прекалено големите очаквания водят до тежки разочарования. И не само за нас.

Гърлото на Фийлд отново се сви.

— Не се ли интересуваш къде е тя?

Той не отговори.

— У приятелите си е, Фийлд. У Катя. — Люис си сложи шапката. — Сбогом. Съмнявам се, че някога ще се видим пак.

Стъпките му заглъхнаха по коридора. Фийлд отиде при прозореца и го изпрати с поглед, когато излизаше в двора. Костюмът на бизнесмена бе ослепително бял под слънцето. Люис спря по средата на моравата, държеше небрежно ръце в джобовете си. Към него се приближи млада жена с развяваща се бяла рокля. Беше зачервена от горещината и от възбуда. Люис свали шапката си и се наведе да я целуне, нежно постави ръка върху рамото й.

През прозореца Катя изглеждаше състарена. В очите й се четеше въпрос, на който Фийлд не можеше да отговори. Пусна го в кухнята и той видя Чен в основата на дървеното стълбище.

Фийлд избърса челото си и се опита да се успокои.

— Не можах…

— Знам.

— Не, казах им да не те закачат, но…

— Не се тревожи за мен, Фийлд.

Думите на Чен му помогнаха да се поуспокои.

— Ела с нас, с мен. Вземи семейството си и ела на кораба.

Китаецът поклати глава.

— Ако останеш, ще те убият.

— Тук съм роден. Искам тук да умра.

— Ще те намерят. Знаеш го по-добре от всеки друг.

— Поне ще се опитат.

Фийлд сведе очи.

— Можех да използвам записките на Лу, за да променя нещата. Можех да ги изпратя на влиятелни хора в Лондон или Вашингтон, в „Ню Йорк Таймс“, на пресата в Англия, Токио, Париж.

Чен се изсмя, но си даде сметка, че Фийлд говори сериозно, и каза:

— Тук ще има промени, Фийлд, не се тревожи за това. — Посочи стълбите. — Тя е там. Детето спи.

— Къде ще отидеш, Чен?

— Имам приятели.

— В града или другаде?

— Навсякъде.

Изведнъж Фийлд разбра:

— Ти си комунист…

— По-тихо — пошегува се китаецът. — Един ден ще можеш да се върнеш в Китай, Ричард. Тогава няма да има Лу-Хуановци, Маклаудовци и продажни бизнесмени и всички чужденци ще бъдат приемани с уважение.

— Кой друг? Има ли много… в управлението?

— И нашето време ще дойде. — Чен кимна. — Наташа те чака.

— Навън има трима души. Проследиха ме от консулството.

— Нищо чудно.

— Ще тръгваш ли?

— Когато му дойде времето.

Фийлд се подвоуми и попита:

— Лу ще спази ли обещанието си?

— Не знам.

Младият мъж му подаде ръка, но Чен махна в знак, че това не е последната им среща. Фийлд се качи.

Наташа спеше свита на кълбо и облегнала глава на едната си ръка. Косата й бе разпиляна по белия чаршаф.

Събуди се и се надигна, погледна го с премрежени очи:

— Ричард?

Той седна до нея.

— Трябва да бягаш — промълви сънливо тя. — Скоро ще дойдат да ме откарат.

— Всичко ще се оправи, Наташа.

— Не, трябва…

— Наташа. — Той стисна ръцете й. — Всичко ще се нареди. Имай ми доверие.

Тя се изправи на колене и се втренчи в празното легло между тях.

— Алексей спи в другата стая. Аз…

Хвърли се в обятията му и обгърна врата му с ръце.

— Споразумяхме се — каза Фийлд. — Аз трябва да замина сега, а вие с Алексей ще тръгнете след две седмици. Ще ви посрещна във Венеция. — Той повдигна брадичката й. — Тримата ще се съберем във Венеция.

В очите й за миг проблесна надежда, но тя наведе глава.

— Свободна си, Наташа. Двамата сте свободни.

— Не мога да те изпратя на пристанището.

— Разбирам.

Той понечи отново да я прегърне, но тя го спря.

— Трябва да тръгваш.

Фийлд се изправи. Тя стана, приближи се и го прегърна, лицето й бе мокро от сълзи.

— Обичам те — прошепна той и я погали.

Наташа го пусна и се отдръпна.

— Сбогом, Ричард.

Изглеждаше убедена, че повече няма да го види.

Той очакваше отново да се обърне.

— Моля те, върви си, Ричард.

— Не мога.

— Трябва.

Фийлд слезе на долния етаж, Чен не беше там, а Катя седеше край кухненската маса. Той спря пред нея.

— Всичко ще се оправи, Катя.

Когато излезе обаче, Фийлд се почувства като удавник. Щом прецени, че се е отдалечил достатъчно, за да могат да го видят от горния етаж, той спря и се обърна.

На прозореца нямаше никого.