Господарят на дъжда

44.

Реката още блестеше под слънцето, но въздухът беше по-свеж. Един параход тъкмо бе спрял на пристанището и бълваше черен дим. Сирената му изсвири два пъти и тълпата на кея нададе радостни възгласи.

— Защо не ми каза, че двете жени са сестри? — попита Капризи.

— Извинявай.

— Разкажи ми нещо повече.

Фийлд погледна към последния етаж на централата на „Фрейзърс“.

— Наталия Симоновна е голямата сестра на Наташа Медведева. Сменила си името, когато започнала да проституира, но баща им научил и се самоубил. Бил царски генерал и не могъл да преживее срама.

— Значи Наталия също е била от момичетата на Лу.

— Да, така мисля. — Беше пропуснал да попита Наташа.

— Защо Медведева не е взела племенника си?

— Не знам. Сестрата от сиропиталището каза, че хората на Лу й завели момчето.

— Отвлякъл е детето, за да контролира Наташа.

Фийлд се замисли за последния си разговор с нея.

— Тя може ли да ни помогне да го намерим?

— Наташа изчезна. Подозирах, че е отишла при Лу или е била отвлечена от него. Търсих я в апартамента й, у приятели… Къде може да се скрие жена като нея в този град?

— Нещо ми подсказва, Дики, че скоро ще се появи, много скоро.

Фийлд отиде в „Маджестик“ пеша. Качи се на горния етаж, огледа сцената и дансинга. Беше рано и нямаше почти никого.

Отиде при кабинета на госпожа Орлова и почука. Чу резкия й глас и влезе. Тя седеше зад бюрото си, сякаш не беше помръднала от предишното му посещение.

Отблизо изглеждаше по-стара, по-уморена и по-съсипана, отколкото му се беше сторила първия път. Гледаше отегчено и мрачно, погледът й бе премрежен. Той се зачуди дали това не е отражение на собственото му отчаяние.

— Търся Наташа Медведева.

Госпожа Орлова поклати глава.

— Ще се появи ли по-късно?

— Не съм я виждала от снощи — отвърна незаинтересовано тя.

— Имате ли представа къде може да е?

— Знаете къде живее.

— Няма я.

— Не знам къде може да е отишла.

— Познавате ли нейни приятели в града?

Тя сдържано поклати глава.

— Наталия Симоновна танцувала ли е при вас?

Тя отново поклати глава.

— Наталия Медведева?

Орлова се намръщи.

— Ирина Игнатиева?

— Не познавам такива жени.

— Благодаря.

Фийлд тръгна към вратата.

— Искате ли да й предам нещо?

— Не.

— Да й кажа ли, че сте я търсили?

— Не, само… Не.

Той изтича навън, гневът му ставаше неудържим.

На улица „Крейн“ му отвори Пенелъпи.

— Войнико. — Тя се отдръпна, като леко се олюляваше. — Колко мило.

Хвана го под ръка и го заведе в салона. Накара го да седне на дългия диван пред един гардероб. Фийлд се почувства неловко, стаята му се струваше пуста и бездушна.

— Джефри е на заседание, но можеш да се отпуснеш. Изглеждаш уморен.

Фийлд бе дошъл за Джефри и остана разочарован, че не го намери, или поне така се залъгваше.

В стаята влезе прислужник с две празни чаши върху сребърен поднос.

— Това е достатъчно — каза Пенелъпи и взе бутилка уиски от минибарчето.

Носеше сребриста рокля с дълбоко деколте и дълъг перлен гердан. Явно се канеше да излиза.

Подаде едната чаша на Фийлд и се отпусна до него на дивана.

— Наздраве.

Чукнаха се и тя изпи чашата си до дъно. Той последва примера й. Силният алкохол опари гърлото му и той леко изстена, после отпусна назад глава.

— Героите са уморени — отбеляза Пенелъпи.

Коленичи пред него и започна да развързва обувките му.

— Не, аз…

— Хайде, не бъди глупав, отпусни се. Нали затова си дошъл? За да потърсиш утеха при най-близките си.

Тя събу обувките му, после чорапите, като погъделичка едното му стъпало. Напълни отново чашата му и му я подаде.

— Такъв си е Джефри, все го няма.

Той взе чашата, погледна я и пак я изпи до дъно. Пенелъпи не остана по-назад, после вдигна празната си чаша:

— Да пием за утехата на близките.

Тя остави чашата си и отиде зад него. Умело започна да разтрива врата и гърба му.

— Тъжен си. Какво е станало, Ричард? Да не би момичето ти да те е изоставило?

Той не отговори. Вместо това попита:

— Познаваш ли добре Чарлс Люис?

— Чарли ли?

— Да.

— Как да не го познавам?

— Мислиш ли, че е най-влиятелният човек в Шанхай?

Пенелъпи наклони главата си на една страна и леко се намръщи:

— Предполагам, че е така. Не се бях замисляла.

Въпросите вече се прескачаха в съзнанието му. Той затвори очи, за да събере мислите си.

— Знаеш ли кой уби рускинята? — попита Пенелъпи.

— Имам подозрения.

— Кажи ми. Кой?

Фийлд не отговори. Не му се мислеше за това, а знаеше, че тя го пита само за да поддържа разговора.

Пенелъпи взе чашата му и я напълни. Погали го по бузата.

— Горе главата, войнико. — Наля и на себе си, застана пред него и двамата пресушиха чашите си. — Ооох… колко съм пияна. Джефри мрази, когато пия уиски.

Наведе се и Фийлд усети топлия й дъх до ухото си.

— Отпусни се, Ричард, забрави тревогите. Тя ли те нарани? Онази руска принцеса те предаде, нали? Винаги го правят, да знаеш. — Допря чашата до устните му. — Пий, Ричард.

Той се изправи.

— Искам само…

— Ела горе. Ела да ти покажа нещо.

Тя го хвана за ръката.

— Сега трябва…

— Джефри ще се радва да те види. Можеш да поговориш с него.

Пенелъпи го поведе. Качиха се в спалнята й и тя съблече роклята си. Остана само по жартиери.

Устните й бяха топли и вкусни въпреки уискито, кожата й бе нежна. Тя се пресегна и хвана члена му през панталоните, после отдръпна ръка и започна да се търка в него, полюлявайки бедра.

Той се опита да се отдръпне, но тя го притискаше силно.

— Знам, че това искаш — прошепна.

Страстно впи устни в неговите и започна да разкопчава панталона му. След това коленичи и пое члена му с уста. Изправи се отново, притисна се до него, свали кобура и разкопча ризата му.

Заведе го при леглото и легна с леко разтворени крака, за да му покаже навлажнените си срамни устни под тъмния кичур косми между краката. Хвана главата му и я насочи там; миризмата й бе натрапчива. Той се опита да се отдръпне, но тя го стисна жестоко за косата и издърпа лицето му до своето, принуди го да я обладае.

Изведнъж Пенелъпи го отблъсна, накара го да легне по гръб. Зърната й бяха възбудени. Тя стисна едно от неговите и го дръпна към гърдите си. Притисна се до него и той изстена от болка и гняв.

Фийлд веднага съжали. Изчака няколко секунди, докато тя го освободи, после стана и навлече ризата си.

Пенелъпи седна на леглото, притисна коленете до тялото си и облегна глава на тях. Косата закриваше лицето й.

— Нещата не са такива, каквито изглеждат, Ричард.

— Така ли? — Започна да обува панталоните си. — Сигурно ще ми кажеш, че съпругът ти не може да те задоволи.

— Нещата невинаги са толкова прости.

— За мен са.

— Не се обвинявай.

Той спря и я погледна в очите.

— Едно от нещата, които баща ми, този човек с низш произход, който бе срам за цялата фамилия, казваше, бе, че винаги трябва да носим отговорност за действията си.

Фийлд си спомни първата им среща, когато Пенелъпи беше поставила нежно ръка върху рамото на съпруга си.

— Не се впрягай толкова. Аз не давам пукната пара за тези неща.

— За кои неща?

— За произхода.

— Добре. Чудесно.

Фийлд закопча ризата си.

— Не се тревожи, Ричард. — Тя се облегна на лакът и чаршафът се смъкна от гърдите й. — Никой няма да разбере.

— Никой нямало да разбере — повтори той. — Аз ще знам. Допуснах голяма грешка.

Тя се сепна.

— Грешка ли?

— Да, грешка. — Той се изсмя глухо. — Не ми казвай, че си на друго мнение.

— Просто грешка, така ли?

Фийлд въздъхна.

— Ти беше дошъл точно за това, не отричай.

— Чудесно.

Тя се изправи на колене, на лицето й се изписа гняв.

— Беше решил да спиш с мен в момента, в който влезе през вратата.

— Значи не е било грешка.

— Искаше да си върнеш, нали?

— Трябва да вървя.

— Беше решил да си отмъстиш на роднините заради…

— О, моля те, недей.

— Е, знай, че успя. Доволен ли си сега?

— Няма нищо общо…

— С момичето ти, с нея ли няма общо?

— Виж какво…

— Виждам го върху лицето ти. Всичко е заради онази руска курва. Поредната проклета рускиня.

Фийлд я изгледа мрачно.

— О, гарантирам ти, Ричард, тя ще научи за тази вечер, лично ще се погрижа. И тогава любовта ви ще изсъхне из корен… — Очите й засвяткаха. — Ти си като всички други. Мислиш си, че ще ти се размине, но няма.

Фийлд вдигна ръка. Почувства се изтощен, искаше му се да си тръгне без повече шум.

— Съжалявам — прошепна.

— Какво ще си помисли тя, когато научи?

— Извинявай, ако съм те обидил.

Гневът й изчезна мигновено и тя кокетно му се усмихна.

— Искаш ли Чан да те закара?

— Ще взема рикша.

— Няма ли да ме целунеш, Ричард?

— Пенелъпи, моля те…

— Току-що ме чука, Ричард. Бъди възпитано момче.

Той се приближи и се наведе над нея. Тя го целуна, после впи устни във врата му.

— Извинявай, ако съм ти причинила болка.

Той погледна златния Буда до нея и си тръгна.

— Ричард?

Фийлд излезе, без да се обръща.

Отиде пред кооперацията „Щастливи времена“ и застана под дърветата. Прозорците на последния етаж бяха тъмни.

Той понечи да си тръгне, но направи само няколко крачки и се върна.

Бързо прекоси улицата и се качи. Потропа на вратата и произнесе името й, но никой не му отвори.