Господарят на дъжда

27.

Освобождаването отне повече време, отколкото бе очаквал. Дежурният отказваше да пусне Наташа без нареждане от Криминалния отдел и остана непоклатим дори когато Фийлд се ядоса. Капризи не се виждаше никъде и накрая англичанинът се принуди да се обади на Маклауд, за да разпореди освобождаването.

Не му се занимаваше да урежда кола, затова се качиха на рикша, където едва се побраха. Краката им се допираха и Фийлд леко се смути, но Наташа не се отдръпна.

Влязоха в апартамента й. Тя съблече шлифера си и застана по средата на стаята. Носеше скромна тъмносиня рокля. Когато прокарваше ръце през косата си, полите й се повдигаха над коленете.

— Нещо за пиене? — попита тихо тя.

— Не, благодаря.

— Чай?

— Не.

— Нещо за ядене?

— Не, обядвал съм… в общи линии.

— Нали не си мислите, че не мога да готвя? Повечето рускини не умеят. Когато дойде, Лена не можеше да си свари дори яйца. Майка ми обаче почина, когато бях малка, и понякога готвех на баща ми.

— Друг път може би ще ми сготвите нещо.

Тя се усмихна и това го зарадва.

— С удоволствие.

— Може би тази вечер.

— Може би.

Фийлд не знаеше дали да приема този отговор за „да“ или за „не“.

— Сигурно сте гладна — отбеляза. — Моля, не искам да ви спирам.

— Ще издържа.

Тя седна и му кимна към един стол, но той предпочете да остане прав.

— Надявам се, не си мислите, че освобождаването ви е безвъзмездно.

Тя сведе глава. После я вдигна и се усмихна.

— Кое е смешното?

— Вие сте смешен. Наблюдавам ви как се борите със себе си.

— Не ви разбирам.

— Желаете ли ме, господин Фийлд, или ще ме отхвърлите? Кое ще надделее.

— Върша си работата.

— Не се съмнявам.

Тя стана, отиде при камината и взе пакет цигари от полицата. Запали една и отново седна, роклята й се вдигна на бедрата.

Гърлото на младия мъж бе пресъхнало.

— Защото си мислите, че съм негова наложница, за това ли е? Това ли ви отвращава в мен?

— Трябва да ми съдействате.

Той не можеше вече да се довери на гласа си. Имаше чувството, че принадлежи на другиго.

— Не съм длъжна да правя нищо.

— Виждали ли сте някога шанхайски затвор отвътре?

— Не.

— Съмнявам се, че ще оцелеете повече от месец.

— Може би ще ми направите услуга.

— Ако смятате така, ще ви върна веднага.

— Не можете да се скриете зад значката си.

— Не вярвате ли, че можем да ви защитим от Лу?

— Половината от вас работят за него.

— Мислите ли…

— Не. Точно затова говоря с вас. Моля ви. Правете каквото искате с мен, но да не говорим повече за това. — Тя си пое дълбоко въздух. — Питате ме с кого се е виждала Лена, но аз не знам. През последните няколко месеца беше доста потайна.

— Нищо ли не ви е казала за него?

Наташа поклати глава.

— Живели сте врата до врата.

— Винаги сме пазили в тайна личния си живот.

— Значи никога не сте виждали някой мъж да влиза в апартамента й, никога не сте чували гласа му, никога не сте виждали пред къщата да спира кола.

— Не.

— Трудно е за вярване, не мислите ли? Били сте приятелки, познавали сте се още от Казан. Живеете врата до врата, а не знаете нищо една за друга.

— Мислете, каквото искате.

— Какво ще кажете за бележките за онези пратки? „Саратога“ трябва да замине след няколко дни, натоварена с шевни машини от „Фрейзърс“? Мога да се обзаложа, че записките са оставени за някого, който знае какво означават. За вас ли са предназначени?

Наташа се втренчи мълчаливо в него.

Фийлд се изправи и отиде при прозореца. Погледна към часовника „Биг Бърти“ и хиподрума. За своя изненада установи, че е почти пет часът.

— Лу води ли ви в дома си?

— Понякога.

— Какво правите там?

Тя сведе очи.

— Разбира се, отивате в спалнята му.

— Разбира се.

Сърцето му се разтуптя лудо.

— Какво…

— Може ли да не го обсъждаме сега?

— Нямаме избор.

— Не. — Тя още отбягваше погледа му. — Разбира се, но съм уморена… Вдигна очи. — Моля ви, нека да не е сега.

В очите й личеше болка.

— И без това трябва да тръгвам — каза той. — Имам среща във фабриката на „Фрейзърс“.

Фийлд стана и тръгна към вратата. Наташа го последва.

— Благодаря — рече тя.

— Може би тази нощ?

— Да, може би.

Когато затваряше вратата, тя още му се усмихваше. Струваше му се, че сънува.

Капризи стоеше до бюрото си.

— Чакам те отдавна. Управителят на фабриката си тръгва в шест. — Посочи към горния етаж. — Грейнджър те търси.

— По-добре да проверя защо.

— Хайде, Фийлд.

— Няма да се бавя.

Той се затича по стълбите към отдела си.

Ян се приготвяше да си тръгва и го изгледа укорително. Прокопиев седеше приведен над купчина вестници; беше преметнал сакото си на облегалката и бе свалил тирантите от раменете си.

— Късметлия си ти с тази Медведева — отбеляза. — Голям късметлия.

Фийлд почука на вратата на Грейнджър и отвори.

Грейнджър бе вдигнал краката си на бюрото и говореше по телефона:

— Да, сър… Да, сър.

Остави слушалката и се обърна към младия детектив:

— Комисарят е загрижен, че в управлението се използват твърде много кламери. — Вдигна ръка и свали краката ги от бюрото. — Шегувам се, Фийлд. Изглеждаш нервен.

— Не, просто бързам.

— Закъде така?

— Отиваме във фабриката.

— Каква фабрика?

— Една от фабриките на „Фрейзърс“… за електроуреди.

— Къде?

— На улица „Юенмин“, струва ми се.

Грейнджър се намръщи.

— Свързано е със случая „Орлова“. Намерихме в апартамента й тайни записки за една пратка… на шевни машини. Подозираме, че е важно.

— Ами, добре, тръгвай. После ще ми обясниш.

Когато се качиха в колата, Капризи се поинтересува за разговора му с Наташа. Фийлд обясни накратко, като завърши:

— Страхува се от Лу.

В този момент като по сигнал отекна гръм и небето сякаш се продъни; заваля толкова силно, че колата едва пъплеше. Хората по тротоарите се разбягаха, търсейки убежище.

Нужен им беше половин час, докато намерят фабриката на улица „Юенмин“, шофьорът често спираше и се взираше напред, за да се ориентира. Накрая стигнаха табела и синя метална врата, отворена точно колкото да мине кола. Когато отбиха от улицата, предните колела затънаха в голяма локва.

— Спри — нареди Чен и шофьорът веднага се подчини. — На портала няма никого… кабинката на портиера е празна…

Той вдигна автомата си и показа дулото през прозореца. Фийлд и Капризи извадиха револверите си. Сърцето на Фийлд туптеше силно.

— Продължавай — нареди Чен.

Шофьорът се огледа. Беше по-млад от Фийлд и явно умираше от страх.

Потегли бавно.

— По-живо — подкани го нетърпеливо Чен. Шофьорът даде газ и вкара колата през портала. Фабриката се издигаше пред тях, вратите й бяха широко отворени.

— Тичайте — извика Чен.

Отвориха вратите и Фийлд и Капризи се втурнаха след китаеца.

По лицето на Фийлд се стичаше вода, дрехите му прогизнаха въпреки късото разстояние до фабриката. Той насочи напред револвера.

Таванът беше висок и от него на метални тръби висяха лампи. Помещението бе пълно със стотици дървени работни маси. От дясната страна бяха наредени тежки машини. В дъното имаше желязно стълбище, свършващо в остъклена кабинка — мястото на управителя.

Чен стискаше гневно устни, вървеше напред и размахваше автомата. Спря и погледна часовника си.

— Още няма шест, а всички са си тръгнали. — Докосна една от машините. — Още е топла. Бързо са се изнесли.

Коленичи и в този миг отекна силен трясък от сблъсъка на кола с металната врата на фабриката.

Фаровете заслепиха Фийлд и наоколо затракаха куршуми. Оглушен от рикошетите, той пропълзя под една от машините.

Китаецът пръв намери прикритие, Капризи се вмъкна след него под дъжда от олово. Над тях като конфети се сипеха счупени стъкла от прозорците.

Последва кратка пауза. Чен се изправи и отвърна на огъня. Фийлд понечи да последва примера му, но Капризи го дръпна за ръкава и му изкрещя да стои мирно.

Чен падна назад и автоматът му издрънча на пода. Китаецът стискаше ръката си, лицето му бе изкривено от болка. Капризи скочи напред и се опита да го издърпа на безопасно място.

— Добре съм — изсъска през зъби Чен. — Добре съм.

Настъпи тишина.

Чуха се стъпки.

Капризи стискаше ръката на Чен и се опитваше да спре кръвотечението, лицето му бе разкривено от усилието. Задърпа сакото на китаеца, за да достигне точката за кръвоспиране.

Фийлд погледна автомата.

Стъпките се приближаваха. Ръката му трепереше.

Видя крайчето на мъжка шапка.

Скочи през краката на Чен, изпусна револвера си и се хвърли към автомата… падна на колене, опита се да напипа спусъка, вдигна глава… мъжът с шапката се извъртя към него.

Автоматът заподскача в ръцете му. Мъжът с шапката се сгърчи, около него полетяха капчици кръв като дъжд и той падна, лицето му пребледня от предсмъртен ужас.

Фийлд се изправи, обърна се към следващия нападател и натисна спусъка. Автоматът подскочи в ръцете му, но двамата мъже при вратата побягнаха.

Колата избръмча и се отдалечи на заден ход още преди да я достигнат. Чу се затръшване на врати, бръмченето от мотора се отдалечи и заглъхна и във фабриката се възцари тишина.

— Чен…

— Провери дали онези са мъртви — нареди Капризи, който още се опитваше да съблече шлифера на китаеца.

Фийлд се изправи, краката му трепереха. Бавно тръгна към труповете, заслушан в ехото от собствените си стъпки. Двамата нападатели бяха китайци. Първият беше със син костюм. Гърдите му бяха надупчени и лежеше в локва кръв.

Вторият нападател бе улучен в главата. Имаше по-малко кръв, но лицето му беше обезобразено. Шапката лежеше на няколко метра встрани.

— Мъртви ли са?

— Да.

— Какво?

— Да — изкрещя Фийлд.

— Идвай тогава.

Фабриката кънтеше от ехото на гласовете им.

Фийлд се върна при американеца и клекна до него.

— Артерията е прекъсната — каза Капризи. — Смъкни ръкава му и откъсни ивица плат, разкъсай шлифера или ризата.

Младият мъж му подаде ивица плат.

— Сега, докато натискам кръвоносния съд, смъкни това, скъсай го. Не се безпокой за Чен.

Фийлд хвана шлифера на Чен и го съблече. Капризи му показа къде да натиска ръката на китаеца, докато той го превърже.

— Ще се оправиш, Чен. Сигурно боли, но няма да умреш. — Американецът се изправи. — Добре, да се махаме оттук.

Вдигнаха ранения. Фийлд го хвана под мишницата на здравата ръка. Капризи придържаше ранената над нивото на главата му. Ризата, ръцете и лицето му бяха изцапани с кръвта на Чен. Докато вървяха покрай машините, американецът каза:

— Някой ги е предупредил.

Навън още валеше като из ведро, капките ги шибаха по главите. Те се огледаха за колата. Фаровете не светеха и на Фийлд му бяха нужни няколко секунди, за да забележи, че стъклата й са счупени, а младият шофьор седи неподвижно отпуснат по очи върху волана.