Господарят на дъжда

19.

Работеха търпеливо и мълчаливо, а времето летеше. Всеки път, когато вдигнеше глава, Фийлд установяваше, че е станало по-късно, отколкото си е мислел. Очакваше на Капризи да му омръзне, но американецът не спираше да чете и да си води записки. Чен седеше до него и преглеждаше китайските вестници.

Накрая на Фийлд му оставаше „Журнал дьо Шанхай“, а на Капризи — „Шанхай Таймс“. Фийлд не се чувстваше уверен във френския си, който бе изучавал като дете, но трябваше да опита. Отвори първия том подвързани вестници.

— Цигара? — попита Капризи и той кимна.

Тримата излязоха да пушат на входа на библиотеката.

— Би трябвало да е отразено, нали? — попита Фийлд. — Не е възможно престъпността толкова да е излязла от контрол, че убийството на жена да мине незабелязано.

Капризи всмукна продължително от цигарата си.

— Ще е отразено само ако е имало убийство.

— Подиграваш ли ми се?

— Не, идеята ти беше добра.

Американецът погледна Чен, който се съгласи, че не губят нищо, ако опитат.

— Ако беше престъпник, щеше ли да си водиш записки за всичко? — попита Фийлд.

Колегите му го изгледаха озадачено.

— Щеше ли да си водиш отчет за подкупите, пратките с наркотици и всичко, в което си замесен?

— Какъв отчет?

— Отчет на плащанията. Например „дадох толкова и толкова на френската полиция, в този и този ден пристигнаха еди-колко си наркотици от Индия или островите, разпределих ги там и там…“

Двамата му събеседници още го гледаха с недоумение.

— Престъпният бизнес е като всеки друг.

— Така е — съгласи се Капризи.

— Едрите риби сигурно си водят някакво счетоводство… особено тук, където всички са такива педанти.

— Счетоводител ли искаш да станеш? — попита Капризи.

— В известен смисъл вече съм бил.

— В какъв смисъл?

— Водех счетоводството на баща си.

Капризи изсумтя:

— Да не смяташ да обвиниш Лу, че укрива данъци?

Фийлд се усмихна:

— В бележника на Лена е записано, че плащанията са във ведомост номер две.

— Да.

— Преди малко попаднах на едно интервю с Лу. Хвали се, че си води записки за всичко и винаги знае кой му дължи пари.

— Тоест…

— Явно води отчетност за всички пратки и така нататък. Сигурно си записва кого е подкупвал и с колко. Лена вероятно е видяла тези записки.

— Искаш да кажеш, че ги държи някъде в дома си?

— В интервюто казва, че ги държи у дома. Сигурно не е удобно да ги пази в сейф, защото постоянно се налага да записва нещо, а и кой ще тръгне да му ги краде? Французите не представляват заплаха, а домът му е като крепост. Охранява се по-строго от банка. Единствените, които имат достъп, са жените му.

Капризи и Чен мълчаха.

— Ако се занимава главно с престъпна дейност, тези записки ще предоставят улики.

— Както сам спомена, Фийлд, той живее в Концесията.

— Да, но представете си, че се доберем до тях. Представете си, че има политическа воля за изправянето му на съд. Няма да е много трудно да го изобличим.

— Откъде знаеш, че има политическа воля?

Фийлд реши да не спори повече, но Капризи вече обмисляше идеята.

— Говори с Маклауд — каза американецът. — Остава обаче един основен въпрос. Как ще се доберем до тях?

Мълчаливо допушиха цигарите си.

— Маклауд толкова ли е решителен, колкото изглежда? — попита Фийлд.

— Упорит е като всеки шотландец.

— Знам, но не е речено…

— Иска да прочисти Шанхай, после да се прибере в родината и да стане свещеник.

— Мислиш ли, че ще успее?

— Сигурен съм, че църквата ще го приеме.

— Не, имах предвид…

— Знам какво имаше предвид, Фийлд. — Капризи се усмихна. — Ти как мислиш?

Той се поколеба, преди да отговори:

— Нищо не е невъзможно.

— Напълно си прав. Все пак този град е почти част от империята.

Фийлд се усмихна:

— Майната ти, Капризи.

Прекараха още двайсетина минути в преглеждане на вестници, преди Фийлд да намери онова, което търсеше. Кратък параграф на втора страница в „Журнала“ от първи май. Той сложи пръст на съобщението и се опита да преведе:

— Снощи полицаи откриха трупа на една… антреньоз… шантонерка, в Малката Русия. Според сведенията жертвата е била… прободена с нож у дома си.

Капризи издърпа вестника от ръцете му. Зачете се, като стисна носа си с пръсти, оставяйки размазано черно петно.

— Дори името й не се споменава — отбеляза Фийлд.

— Запиши си датата. Сигналът трябва да е подаден в участъка в Малката Русия. Иди утре там и провери. Не се занимавай с френския криминален отдел, нищо няма да ни кажат. Опитай се да научиш подробности: колко пъти е намушкана, била ли е с белезници. Няма нужда да ти казвам какво да питаш. Най-добре да идеш сам. Измисли някакъв повод да прегледаш архива от този период.

Спряха срещу съветското консулство, прекосиха улицата под лекия дъждец и се приближиха до високата телена ограда. Сградата изглеждаше пуста.

Наблизо имаше две магазинчета — за подправки и железария. Между тях тясно стълбище водеше в редакцията на „Нов шанхайски живот“.

Минаха по коридор с купчини списания покрай едната стена и влязоха в малко помещение с пет-шест бюра. В един ъгъл седяха две машинописки и тракаха на клавишите.

Всички се втренчиха в тях. Двама мъже прекъснаха оживения си спор зад една остъклена дървена преграда, Фийлд веднага позна Бородин. Беше висок, слаб мъж със строго лице и къса черна коса.

— Мога ли да ви помогна? — попита той с лек американски акцент.

Фийлд се приближи и му показа служебната си карта:

— Ричард Фийлд, С1. Колегите ми, детективи Капризи и Чен са от Криминалния отдел.

Бородин бе висок колкото Фийлд, но по-слаб. Приличаше малко на Грейнджър. Носеше елегантен скъп костюм и лъскави обувки, но грубите му черти му придаваха враждебен и подозрителен вид.

— Тук не е извършвано престъпление. Ние сме редакция на законно списание, което се опитва да противостои на пропагандата на вашите вестници срещу съветската власт.

— Не се съмнявам.

— Ако не напуснете веднага, ще подам дипломатическа нота.

— Не знаех, че това място е под дипломатическа защита.

— Ако обичате…

— Господин Бородин, чуйте ме.

Руснакът замълча.

— Ваша сънародничка беше убита. Имаме причини да смятаме, че на няколко пъти е идвала тук.

Бородин се отдръпна и им направи място да минат зад преградата. Гледаше ги все така с подозрение. Хилавият мъж с кръгли очилца и вид на интелектуалец, който седеше зад бюрото, се изправи и се ръкува с полицаите, но без да се представи. Беше като двойник на Сергей. Покрай стените тук също бяха наредени купчини списания, освен зад бюрото на редактора, където висяха портрети на съветски лидери. Фийлд видя Сталин, Каменев, Зиновиев, Ленин, но не и Троцки.

— Помните ли Лена Орлова? — попита англичанинът.

Редакторът погледна плахо Бородин, който явно щеше да говори от името на двамата. Фийлд вече разбираше защо Грейнджър толкова ненавижда този така наречен революционер.

— Орлова ли?

— Средна на ръст, руса, хубавичка — намеси се Капризи.

— От Казан — добави Фийлд.

Бородин вдигна рамене:

— Може да е била на някое заседание.

— Само на едно ли?

— Имаме доста посетители. Много хора не приемат начина, по който вашите вестници и списания представят Съветска Русия.

— Значи е идвала веднъж.

— Да.

— А Наташа Медведева?

Бородин отново вдигна рамене, сякаш името не му беше познато.

— Не може да не я помните — настоя Капризи. — Висока, тъмнокоса, много красива.

— Тук има много красиви рускини, господин полицай.

— Забелязахме вече — отбеляза Фийлд и Бородин го изгледа мрачно. — Познавате ли Сергей Станиславович?

Бородин поклати глава. Фийлд се обърна към редактора:

— А вие?

— Присъствам на всички заседания — побърза да каже Бородин.

— Преди няколко дни бяхте на юг.

— Мога да говоря от името на персонала.

— Значи не познавате Станиславович?

— Не.

— Сигурно водите списък кой посещава заседанията ви. Имена, адреси…

— Разбира се, че не — възкликна възмутено Бородин. — Ако искате да тормозите онези, които не одобряват злостната ви пропаганда…

— Добре — прекъсна го Капризи. — Ясно.

— Станиславович, Медведева и Орлова са от Казан — продължи Фийлд. — Посещавали са ваши заседания и въпреки това твърдят, че не се познават добре. Станиславович твърди, че не е познавал никоя от жените в Русия.

— Вие в Лондон всичко ли знаете?

— Не, но…

— Ние в Москва също не можем да знаем всичко.

— Емигрантите често се събират — намеси се Чен с тих глас. — Тези хора са били близки и вие също ги познавате.

Бородин се втренчи заплашително в китаеца.

Капризи се изправи. Нямаше смисъл да си губят времето.

— Благодаря, че ни отделихте от времето си, господин Бородин.

Когато излязоха на дъжда, американецът изсъска:

— Проклет град! — Извади цигарите си и погледна към консулството. — Никой няма да ни съдейства.

Фийлд нищо не каза. Снимката на Наташа Медведева, прегърнала сестра си и баща си пред родния й дом, се беше запечатала в съзнанието му. Той добре си спомняше любовта, която личеше в израженията им — може би защото това изглеждаше толкова далеч от отношенията в неговото семейство. Просто не можеше да повярва, че жената на снимката може да се свърже с хора като онези в редакцията, от която излизаха.

Когато се качиха в колата, Фийлд се облегна на прозореца и затвори очи. Спомни си лицата на родителите си, коленичили в църквата в някоя неделна утрин. Изпита дълбоко, болезнено съжаление, че животът им не се е развил другояче. Вярно, не бяха лоши хора, а само несъвършени човешки създания, заслепени от своите стремежи: баща му се бе срамувал от начина, по който изкарваше прехраната си, и от социалното си положение и искаше все повече и повече; майка му очакваше нещо в замяна на любовта, за която бе жертвала бъдещето си.

За момент Фийлд запази спокойствие, но гневът към баща му скоро се върна. Отчаяните стремежи не бяха бреме, наложено от други, а въпрос на личен избор. Майка му никога не бе поискала нещо, тя просто чакаше някакъв израз на любов, защото без нея животът й нямаше смисъл?

Човек сам определя стремежите си. Ако Албърт Дейвид Фийлд бе обуздал амбициите си и бе изисквал по-малко от семейството си, всички щяха да са щастливи.

Преди да се отърси от тези мисли, Фийлд мразеше баща си с предишната страст.

В Шанхай, както и в Европа, ръгби обикновено се играеше през зимата. Фийлд не се беше замислял за това, докато не влезе в съблекалнята на полицейския колеж. Докато обуваше черните шорти и дебелите си вълнени чорапи, той си спомни думите на Капризи, че мачът е нещо като изпитание за издръжливостта на двата конкурентни отдела на полицията. Предишната година един едър италианец беше припаднал заради жегата.

Фийлд не познаваше поне половината мъже в стаята и предположи, че повечето не са полицаи. Той се запозна с един набит ирландец от Белфаст, който се оказа от управата на хотел „Катей“, навярно приятел на Грейнджър.

Младежът завърза обувките си, влезе в банята и си наля вода от каната в ъгъла. Изми си ръцете и се погледна в огледалото. Беше доволен, че се е подстригал предната седмица. Хубавото лице пред него изглеждаше непроменено, макар че се чувстваше състарен с няколко години.

Чудеше се какво си мисли Наташа, когато посещава заседанията на Бородин. При болшевиките той най-много мразеше фанатиците и твърдата им убеденост в собствената им правота.

Излязоха на игрището и той видя Грейнджър на третия ред, с шапка и тъмнокафяв тънък шлифер. Началникът му кимна да се приближи.

— Каролайн, това е едно от новите ми момчета. — Грейнджър се изправи и вдигна шапката си. — Фийлд, запознай се със съпругата ми.

Жената до него се усмихна. Приличаше на Пенелъпи Доналдсън, но беше по-едра и по-пълна, с по-добродушно лице. Имаше буйна черна коса, беше си сложила крещящо червило и яркочервена рокля. Бе жизнерадостна и — съдейки по златната гривна на ръката й — богата жена. Фийлд се почуди кое беше русото момиче в хотел „Катей“.

— Късмет — пожела му Грейнджър и понижи глас, когато Маклауд се появи в края на трибуните. — И внимавай за янкито.

Фийлд се върна на игрището. Кимна на шотландеца, когато се разминаваха, но другият мъж се направи, че не го вижда. Тревата беше ниска, почвата — твърда.

Белфастецът подхвърли топката на един от съотборниците си и Фийлд се затича към тях. Още никой от противниците им не се беше показал.

— Дейвид — обясни ирландецът на друг съотборник, — това е Фийлд, новото ни крило.

Хвърли му тежката кожена топка, Фийлд я хвана и я ритна високо.

Затичаха се по игрището, като си я подаваха, Фийлд скоро се изпоти. Радваше се, че фланелката на бели и черни ивици е памучна. Срещна погледа на ирландеца и се оправда:

— Много време прекарах на кораба и отдавна не съм тренирал.

— Кога пристигна?

— Преди три месеца.

— В сравнение в нас си в дяволски добра форма. Ще разчитаме на теб да тичаш.

Неколцина от противниците се появиха, между тях беше и Капризи. Приближи се, връзвайки шортите си.

— Готов ли си, Фийлд? — попита тихо.

— Надявам се. — Той се подвоуми и добави шепнешком: — Резултатите от отпечатъците са готови. Получили са се тази сутрин, не знам дали е случайно. Бяха в кутията ми за входяща поща. Според Елис при тези от спалнята няма съвпадения. Още работи с онези от хола, но сега поне имаме с какво да сравняваме, ако хванем заподозрян.

Капризи мълчеше и гледаше рефера, който току-що бе излязъл. Той вдигна свирката си и я наду силно.

— Претърсването започва — обясни Капризи.

— Какво претърсване?

— За скрити ножове. — Изражението му бе едновременно мрачно и подигравателно. — Преди две години един италиански отбор излезе с бръсначи и оттогава проверяват всички.

Капитанът на Фийлд се казваше Екълс, полицай от Хонкю. Имаше репутация на пияница, което се доказваше от носа му. Той подкани хората си „да покажат на тези нещастници кой командва тук“, дъхът му миришеше на алкохол.

Не обсъждаха тактиката. Всички заеха местата си при първата съдийска свирка и топката полетя към Фийлд. Той извика „моя“, хвана я и се изправи пред настъпващия противник. Измъкна се и изтича в средата на терена, но Капризи вече спринтираше към него с отворена уста като хищник след жертвата си.

Фийлд се опита да избегне сблъсъка, но Капризи го повали. Останалите играчи се натрупаха върху тях.

Фийлд се опита да освободи топката, но не успя. Капризи я дърпаше с една ръка и го буташе силно в лицето с другата. Останалите го ритаха в прасеца, коляното, слабините, корема и накрая в главата. Някой го хвана за косата, друг го стисна за врата.

Фийлд очакваше реферът да прекрати схватката, но той не изсвири и някой измъкна топката. Останалите играчи се разпръснаха и го оставиха проснат по очи в праха.

Някой го докосна по рамото и той се изправи. Беше Капризи.

Американецът се усмихна и го потупа по гърба.

След два часа, замаян от изтощение и алкохол и с халба бира в ръка, Фийлд седеше в една кръчма.

Патрик Грейнджър стоеше върху близката маса и рецитираше „Великден 1916“ от Ийтс. Мелодичният му глас бе дълбоко емоционален. Последните слънчеви лъчи, процеждащи се през прозореца, огряваха едната страна на лицето му.

— „Време е, време е. На земята ни потъпкана, Промяна, промяна се ражда, И жестока красота!“ — Той вдигна халбата си. — Да пием за мъчениците! — Изгълта бирата и шумно се оригна. — И неохотно, за опрощението на английските псета!

Грейнджър слезе от масата и капитанът на отбора запя поредната бунтовническа песен. Околните започнаха да му пригласят.

— Пий до дъно, Фийлд — изкрещя Грейнджър и олюлявайки се, се дотътри до него.

Прегърна го през раменете и изчака да изпие бирата си. После се отпусна на стола до него и каза:

— Може да си англичанин, но ти прощавам.

— Участвал си в събитията от 1916, нали?

— Да. Слава богу, с Майкъл не бяхме достатъчно важни клечки… кратка присъда в Южен Уелс… — Грейнджър го изгледа със замъглени от алкохола очи. — Но на мен ми стигаше. — Сграбчи Фийлд в мечешка прегръдка. — Щастлив съм, че си сред нас, Дики. Ти трябва да си един от нас. Ти си един от нас, нали?

Грейнджър го изгледа странно.

— Разбира се — измънка младият мъж.

— Браво! Ти си велик играч. Келнер!

Грейнджър се изправи, размаха халбата си по посока на бара, после отиде в другия край на стаята и запя с останалите.

Фийлд остави халбата си и извади цигарите. Вдигна очи и забеляза, че Капризи го наблюдава с усмивка.

Американецът стоеше с чаша в ръка, облегнат на стената в другия край на помещението, встрани от тълпата. Когато песента свърши, той се приближи и си взе от цигарите на Фийлд.

— Браво — каза младият мъж. — Виждам, че не си пиян. Мислех, че е задължително за всички присъстващи.

Капризи не отговори.

— Все пак как го постигаш?

— Католик съм. Позволено ми е.

— Дай да те черпя едно питие.

— Не, благодаря.

Фийлд се изправи:

— Хайде. Не можеш да пиеш вода цяла нощ.

— Казах, не, благодаря.

Капризи беше категоричен и той си седна. В другия край на помещението Грейнджър правеше пирамида от пълни халби върху една маса.

— Не пиеш ли?

— Не.

— Тук няма сух режим, Капризи.

— Не любопитствай, Фийлд.

— Ти си истинска мистерия.

— Мистериите невинаги са интересни.

— За любопитните са интересни. — Младият англичанин се усмихна. — Още не съм сигурен, че те разбирам.

— Тук е достатъчно да разбереш кой е на твоя страна, Дики. — Капризи погледна към Грейнджър. — Според Маклауд имаш честно лице. Той не иска да се присъединиш към конспираторите, аз също не искам. Освен, разбира се, ако не е твърде късно.

Преди Фийлд да отговори, американецът се отдалечи.