Господарят на дъжда

55.

На улица „Крейн“ прислужникът се отдръпна уплашено пред него. Фийлд влезе, без да чака покана, и отиде направо в хола.

Грамофонът свиреше. Тъжната мелодия се изливаше през отворената врата на верандата. Пенелъпи седеше свита като малко дете на плетения диван и съзерцаваше безупречно окосената си морава.

Фийлд седна срещу нея. Извади цигара и с треперещи ръце я запали.

— Винаги разбирам, когато отива при някое от тези момичета — каза Пенелъпи. — Само тогава си позволява да покаже някакви емоции. Не за дълго, разбира се. Те му напомнят за всичко, което е изгубил.

— Той е мъртъв, Пенелъпи.

— Винаги съм си казвала — продължи тя, сякаш не го е чула, — че не е важно, защото това са просто рускини.

Фийлд не можеше да разбере дали тя се опитва да го провокира, или още не е забелязала присъствието му.

Стана и отиде при грамофона. Вдигна иглата, после в пристъп на ярост събори целия апарат на пода.

Обърна се.

Пенелъпи се беше сепнала.

— Твърде късно ли е за мен, Ричард?

— Не съм свещеник.

В очите й се четеше молба.

— Моля те.

— Боже мили…

— Той е убил онова момиче, нали?

Изгледа я втренчено.

— Кое от всичките?

Пенелъпи се намръщи объркано. После изведнъж разбра и лицето й се изкриви болезнено.

— Знаеш ли как са умрели тези жени? — попита Фийлд и пристъпи към нея. — Запушвал е устите им и ги е наръгвал толкова пъти, че в телата им имаше дупки, в които можеш да пъхнеш юмрука си.

Пенелъпи сведе глава.

— Никой не може да ти даде опрощение за такова нещо.

Тя затрепери от мъка, но Фийлд не понечи да я утешава.

Когато Пенелъпи вдигна глава, очите й бяха тъмни като дупки, гримът й бе размазан.

— Все му повтарях, че той е най-смелият мъж, когото съм виждала, но той не мислеше така.

— Всичко се е променило край Делвил. Излял е гнева си първо върху теб, а после върху рускините.

— Обвиняваше ме, че не мога да го възбудя. Отначало не ми се струваше важно. — Тя се усмихна. — Мислех, че любовта лекува всичко. — Изведнъж заплака. — Въобразявах си, че е временно. Тази импотентност, гневът. — Вдигна поглед. — Беше толкова ужасно, Ричард. Побесняваше заради себе си, заради мен. После насочваше яростта си към целия свят.

— Знаем за Ирина, Наталия, Лена. Имаше ли други?

— Когато дойдохме в Шанхай… — Тя въздъхна. — Ох, преди шест години. Мислехме си, че слагаме ново начало. За известно време смятах, че нещата ще се оправят. Поне престана… да ми причинява болка. Вече не ме докосваше.

— Ти обаче разбра, че причинява болка на други.

Тя отново сведе очи.

— Не можех да понеса това отново. Моля те, разбери ме, Ричард. Не можех да понеса.

— Знаела си, че е убил Лена.

Тя мрачно се усмихна:

— Всичко се промени, когато ти дойде, Ричард.

— В какъв смисъл?

— Всичко изведнъж ми се стори толкова очевидно. Не знам как не го бях забелязала дотогава, но когато при първата ни среща ти разказа за бедното момиче, изведнъж разорах. Досетих се, че е той. И, разбира се, осъзнах, че е започнал да го прави още с пристигането ни тук. — Тя отново се усмихна. — Освен това той винаги е бил толкова сприхав, когато станеше дума за теб. Беше бесен, че си дошъл.

— Защо?

Тя го изгледа удивено:

— Наистина ли не знаеш?

Фийлд поклати глава.

— Ти му напомняше какъв е бил, Ричард. В теб виждаше себе си на млади години и човекът, който би могъл да бъде.

— Какво говориш?

— Когато демонът в него се усмиряваше, той отново ставаше мил и почтен като преди. Отново се превръщаше в човека, когото ти познаваше, харесваше и от когото се възхищаваше. Навремето беше такъв. Той мразеше онова, в което се е превърнал, не можеше да преживее, че вече не контролира действията си. В теб виждаше какъв е бил и те мразеше за това. Въпреки всичко, което си преживял, ти си запазил достойнството си. Той не можеше да ти прости това.

Фийлд се хвана с две ръце за главата. Пенелъпи се наведе напред.

— Сега имаш нужда от скривалище, Ричард, и аз мога да ти го осигуря. Ако ти трябват пари, ще ти дам колкото искаш.

— Не ти искам парите.

— Те не са мои, Ричард…

— Ще обърнат целия град, за да ме търсят.

— Никога няма да се сетят да те потърсят тук.

Фийлд се загледа в стената на градината. От „Бънд“ се чуваше градският духов оркестър, който се упражняваше за утрешния Ден на империята. Младият мъж се приближи до прозореца на верандата и се загледа към моравата. Един прислужник поливаше цветята.

— Джефри е бил замесен в незаконна организация, занимаваща се с контрабанда на големи количества опиум в Европа. Знаеше ли за това?

— Знаех, че отнякъде получава много пари. Мислеше си, че нямам представа къде крие ключа от сейфа.

Фийлд се върна при нея.

— Опиумът преминава през една от фабриките на Люис, но неговото име не се споменава във ведомостта за плащане, до която успях да се добера.

— Джефри винаги е искал да бъде богат като Чарли.

— Липсата на името на Люис в списъка не е гаранция, че не е замесен.

— Чарли има повече пари, отколкото човек може да изхарчи за един живот. Както и да е, той не отдава голямо значение на това.

— На какво отдава значение?

— Той много прилича на теб, колкото и да не ти се вярва. — Тя вдигна ръка. — О, знам, че няма да го приемеш, и в известен смисъл си прав. Той е разюздан, понякога дори жесток, но държи на достойнството си по свой собствен начин. Поне е принципен.

— Близък ли е с Лу?

— Не, просто се търпят. Налага им се.

— Люис не е длъжен да търпи никого.

— Грешиш. Веднъж ми каза, че гледал на Китай като на огромна река. Понякога можеш да отклониш малко вода към нивата си, но през повечето време трябва да плуваш по течението. Ако не беше Лу, на мястото му щеше да е някой друг. Той и онези като него не могат да бъдат премахнати, а Чарли обича стабилността. Не е толкова черен, колкото изглежда. Така държи позицията си и управлява фирмата.

Фийлд се замисли не за Люис, а за Грейнджър, който бе използвал подобни думи пред хотел „Катей“. Струваше му се, че оттогава са минали векове. Грейнджър разбираше.

Обхвана го чувство на вина, че някак си и той е отговорен за убийството на началника си. Чудеше се дали Лу, Джефри и Маклауд винаги са възнамерявали да се отърват от Грейнджър, или смъртта му бе само странично събитие покрай опита им да се отърват от Фийлд и Капризи.

— Какво ще правиш сега, Ричард?

Той сведе очи и се опита да събере мислите си.

— Ще се обадя на Люис и ще го помоля да ми уреди среща с Лу. На публично място, за да е безопасно. Ще им предложа онова, което и двамата искат: запазване на положението.

— Какво ще поискаш в замяна?

— Нещо, което е без значение и за двамата.

— Момичето?

— Да. Рускинята.

В гласа на Фийлд прозвуча упрек.

— Ще ми простиш ли, Ричард?

Той я погледна. Пенелъпи хапеше устните си, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Фийлд я разбра.

— Няма за какво да ти прощавам. Ти сама трябва да си простиш.

Пенелъпи сведе очи и отново заплака, но той остана неподвижно.

Тя се изправи и влезе в къщата. Фийлд запали нова цигара, но не я сложи в устата си. Загледа бавно издигащия се дим.

Пенелъпи се върна и остави в скута му кафяв плик.

— Ако искаш да оцелееш, това ще ти помогне.

Фийлд неохотно отвори плика и изсипа съдържанието му върху масичката.

— Не съм ги броила, но мисля, че има около десет хиляди американски долара.

Той я погледна.

— За теб са, Ричард, и за руската ти приятелка. На мен не ми трябват.

— Не мога да ги приема.

— Дай ги тогава на нея.

— Не…

— Не се инати, Ричард. Не е нужно да доказваш нищо. Приеми този малък жест. — Изражението й се смекчи. — Тези пари не ми трябват. Ако не ги искаш, ще ги хвърля.

Фийлд се втренчи в купчината банкноти. Никога не беше виждал толкова пари накуп. Щяха да стигнат до края на живота му.

— Ще взема хиляда — рече накрая, — ако обещаеш да дариш останалите на едно сиропиталище. Ще ти напиша адреса.

Тя коленичи пред него.

— Аз не съм лош човек, нали, Ричард?

Той не знаеше какво да отговори.

— Моля те!

В очите й се четеше молба. Сложи глава в скута му като дете. След няколко секунди Фийлд вдигна ръка и нежно я погали.

Прозорецът на спалнята беше отворен и Фийлд още чуваше оркестъра от „Бънд“, но градината бе странно притихнала, обградена от всички страни от високите сгради, никнещи като гъби през годините на икономически възход след края на войната. Лек бриз поклащаше завесите.

Фийлд усети, че Пенелъпи го наблюдава от вратата.

— Готов ли си?

— Да.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Ще ме извиниш, че няма да те изпратя до вратата.

— Няма проблем.

— Късмет, Ричард.

Фийлд прекоси стаята, стъпките му отекнаха силно по дъските, когато минаваше покрай металното легло. Не се стърпя и хвърли поглед към ъгълчето, където предната вечер бе скрил страниците от дневника на Лу. Почуди се дали Пенелъпи го е чула и е разбрала какво става. Спря пред нея.

— Какво ще правиш сега?

— Имаш предвид къде ще отида ли? — Тя вече се беше успокоила. — Ще остана, Ричард. За разлика от теб нямам къде другаде да отида. А може би по-скоро нямам причина да ходя другаде. — Докосна го по рамото. — Късмет.

Фийлд се наведе и я целуна, а тя го прегърна. После го пусна и се отдръпна.

Той излезе в коридора. Спря на стълбите и погледна назад. Пенелъпи се усмихваше леко.

— Мислиш ли, че ще ми дадат онова, което искам? — попита я.

— Не знам, но трябва да опиташ.

Фийлд се обърна и сложи крак върху първото стъпало.

— Ричард?

Той спря. Усещаше, че тя полага големи усилия да не заплаче.

— Все пак той беше добър човек. В него винаги е живяла частица от старото му „аз“. Просто ставаше все по-малка и по-малка.

Отново заплака и той понечи да се върне.

Пенелъпи вдигна ръка:

— Не. Моля те. — Изтри очите си. — Само ми кажи, че не съм била съвсем заблудена.

Фийлд си спомни дупките в корема на Лена Орлова, ужасеното лице на Алексей и снимките на обезобразения труп на Наталия, които му бе показал Марецки. Представи си подутите устни на Наташа и онова, което едва не я беше сполетяло. Отново погледна дребния женски силует в полумрака.

— Не си била съвсем заблудена, Пенелъпи.

Заслиза по стълбите.

— Късмет — повтори тя.