Господарят на дъжда

35.

Тримата се качиха в средната кола, но останаха пред фабриката. Маклауд седеше до шофьора, Капризи и Фийлд — отзад. Американецът предложи да отидат на пристанището и да проверят дали капитанът на кораба се е върнал, но Маклауд мълчеше. Беше горещо и Фийлд смъкна стъклото на прозореца си. Знаеше какво си мислят колегите му.

— Всички ли са замесени? — попита Капризи. — Люис знае ли какво става тук?

— Нищо чудно — отбеляза Маклауд. — Може би Люис и Лу са партньори в някаква много изгодна нелегална сделка. Китаецът дава на Люис момичета, за да се забавлява. Нещата загрубяват, но Лу ще почисти.

Фийлд загледа група ученички, китайки и със смесен произход, които минаваха по улицата. Извади цигарите си и каза:

— Люис е може би най-богатият човек в Шанхай. Не му трябват пари.

— Алчност — настоя Маклауд. — Богатите обикновено са алчни. Ако обаче Люис има нещо общо с убийствата, трябва да внимаваме.

Фийлд видя собственото си недоумение, отразено в лицето на Капризи.

— Той е главният директор на „Фрейзърс“ в Шанхай, за бога — добави шотландецът.

— Преди няколко дни Люис ме заведе в един клуб… в един бордей — призна Фийлд.

— Кой? — поинтересува се Маклауд.

— „Деланси“. — Той се покашля. — Аз се измъкнах, но когато тръгвах, минах покрай стаята му.

— Сигурно е чукал някоя.

— Едно момиче. Китайка. Беше закопчана с белезници за леглото. Пищеше.

Тримата се умълчаха.

— Имаме нужда от повече доказателства — рече Маклауд и отвори вратата. — Ще се върна в управлението с другата кола.

Затръшна вратата и се отдалечи.

Капризи потупа шофьора по рамото:

— Към пристанището.

Когато тръгнаха, Фийлд попита:

— Защо е толкова уклончив?

— Нещата са сложни.

— Мислех, че сме се разбрали.

— Люис не е от поддръжниците му и едно обвинение за убийство… — Американецът леко подсвирна. — Моментът не е много подходящ, нали? Освен ако доказателствата не са железни, а случаят не е такъв. Не съм убеден, че Градският съвет ще одобри, ако един от кандидатите за комисар иска да тикне в затвора най-влиятелния шанхайски бизнесмен.

— Значи ще чакаме да се повтори, така ли?

Капризи въздъхна:

— Успокой се, Фийлд… или да те наричам Дики?

— Нямам нищо общо с него.

— Дики? Люис те нарича Дики.

— Държи се покровителствено.

— Гледай какви приятели си имал. Очарователни.

— Той не ми е приятел.

— Разбира се. Той е един надменен кучи син. Какво искаше от теб?

Фийлд въздъхна:

— Нищо.

На пристанището пасажерите от един току-що пристигнал кораб ги заоглеждаха любопитно. Дебелият митничар отсъстваше — бил на реката, както се изрази помощникът му — затова отидоха сами на „Саратога“.

Капризи не беше освободил въоръжения ескорт и това постигна ефекта, който целеше. Когато стъпиха на стълбичката, индиецът, когото бяха видели предишния път, скочи и изтича в капитанската каюта. Капризи потропа на вратата и след няколко минути се появи капитанът. Той също беше индиец, стар, дебел и брадясал. Явно го бяха събудили.

— Забавлявате ли се в Шанхай? — попита американецът.

— Какво искате?

— Да ви зададем няколко въпроса.

Капитанът ги заведе на мостика. Върху един навигационен уред имаше някакъв парцал и той избърса челото си с него.

— Заминавате в събота — каза Капризи.

Капитанът кимна.

— Какво пренасяте?

— Трябва да погледна инвентарния лист, за да ви кажа.

— Шевни машини?

— Може би. Не знам.

— Какво превозвате обикновено за тази компания?

— Електроуреди. — Капитанът се прозина. — Превозвам каквото ни пратят.

— Защо товарите стоката нощем… в събота след залез-слънце?

— Товарим ги, когато ни ги докарат.

— Не е ли необичайно? Не ви ли се струва подозрително?

— Защо да е подозрително?

— Не е ли по-лесно да се товари денем?

— За мен е по-лесно, но нали плащат. Щом искат, нека да товарят нощем. Клиентът винаги има право. Нямам представа каква е причината. Може би в събота ще довършват пратката и искат всички машини да са готови, преди да започнат товаренето.

Капризи се замисли. Капитанът нямаше да им се остави лесно.

Американецът постави ръка на руля и погледна палубата.

— Добре, капитан…

— Сендоза.

— Добре, капитан Сендоза. Благодаря за помощта.

Върнаха се на кея и когато се качиха в колата, Капризи каза:

— Той е замесен. Каквото и да става, той е замесен.

Фийлд отиде в емиграционната служба, която тъкмо затваряше. Наложи се доста да убеждава жената, с която бе разтварял предишния път, но накрая тя го заведе в една стая на горния етаж. Във въздуха се носеха прашинки, осветени от залязващото слънце. До вратата, приведен над дебел регистър седеше дребен европеец с очилца. Останалата част от помещението бе заета от високи до тавана шкафове.

— Господин Пендълби, това е господин Фийлд.

Двамата се ръкуваха и дребосъкът се усмихна смутено.

— Господин Пендълби прегледа регистъра от 1918 и 1919, но без успех. Ако искате да му помогнете, вземете 1921, но мога да ви разреша да останете само час. Трябва да затварям. Господин Пендълби, можете да си тръгвате.

— Ще остана още един час.

— Добре. Ще се върна след час. Иначе можете да дойдете утре, господин Фийлд.

Жената излезе.

— На 1920 ли сте? — попита Фийлд.

Пендълби нервно подръпна мустака си.

— Благодаря за помощта. Много съм ви признателен.

Пендълби кимна, после стана и се скри между два шкафа. След няколко минути се върна с три дебели делови книги и обясни:

— Това е първата половина от 1920.

Фийлд взе горната книга, отвори я и се зачете.

Скоро установи, че най-лесно става, ако прокарва пръст по имената, за да е сигурен, че няма да пропусне нещо. Дори така беше трудно. В регистъра бяха вписани всички чужди граждани: всяко пристигане, заминаване или смяна на адрес. Гражданите на страните, управляващи концесиите, само показваха паспортите си при пристигане и не се налагаше официално да се регистрират. Останалите обаче — като руснаците — трябваше да минат през безкрайните дебри на бюрокрацията. Налагаше се да уведомяват граничната служба при всяка смяна на жилището си и при неспазване на това правило бяха заплашени от тежки глоби и дори затвор. Данните в регистъра се въвеждаха хронологично.

Някои имена фигурираха много пъти и повечето, макар и не всички, бяха на руснаци. Работата беше досадна.

Фийлд постоянно се хващаше, че пропуска, и се налагаше да се връща в началото на страницата. Достатъчно беше да срещне имената на Ирина Игнатиева и Наталия Симоновна поне по веднъж. След около половин час (само предполагаше, защото нямаше часовник) излезе и запали цигара.

Когато се върна, Пендълби вдигна глава и се усмихна, после продължи работата си.

Фийлд отново започна да чете: Марков, Александър, ул. „Жофр“ 47, за Харбин с влак. Джулиъс, Антъни, ул. „Бъблинг уел“ 27, за Кейптаун, южноафрикански паспорт н. 407681, със „Саравак“. В крайната колона срещу последното име някой бе написал: „няма намерение да се връща“. Следващият ред беше за Семтов, Владимир, ул. „Бъблинг уел“ 7с, за Харбин, връщане ноември или по-рано, когато приключи сделките си.

Когато служителката се върна, Фийлд беше стигнал до юни 1920 година. Трябваше да признае, че е прекалено уморен, за да продължи.

— Съжалявам, господин Фийлд. Елате утре, ако искате. Сега трябва да затварям.

— Разбира се. Кога отваряте?

— В осем часа.

— Ще дойда.

Фийлд се върна в общежитието на улица „Картър“ и подремна два-три часа.

Когато се събуди, седна на леглото и разтърка очи. Изми лицето си в умивалнята в дъното на коридора, после кимна на един прислужник, седнал наблизо, и излезе. Беше се стъмнило, но жегата не намаляваше. Почуди се къде ли е учил Люис. Почти със сигурност в „Итън“.

Фийлд носеше сакото си преметнато на ръката; не се опитваше да скрие кобура си. Сложи шапката, която му беше подарил Джефри. Реши да посети вуйчо си и Пенелъпи. Имаше нужда от съвет и подкрепа. Беше съвсем объркан.

Нощта беше ясна, но задушна и когато стигна улица „Фучоу“, под мишниците му вече имаше мокри петна. В апартамента на Наташа светеше. Той спря на отсрещния тротоар в полумрака далеч от уличните лампи и запали цигара. Загледа се към балкона й.

Вратата на балкона се отвори и Наташа излезе с чаша в ръка, от стаята се чуваше музика. Тя се наведе да полее една саксия и пак се изправи. Носеше широка яркожълта рокля. Обърна се и погледна улицата.

Сърцето му затуптя силно.

Него ли гледаше?

Наташа застина. После се обърна и бързо се прибра.

Фийлд хвърли цигарата в канала. Бързо прекоси улицата и влезе във фоайето. В асансьора погледна зачервеното си лице в огледалото — брадичката, устните и челото му блестяха от пот.

На площадката пред апартамента музиката звучеше по-силно. Фийлд спря в полумрака и се заслуша. Тъкмо се канеше да почука, когато вратата се отвори.

Тя изглеждаше по-висока, по-пламенна, по-красива; деколтето й стигаше почти до пъпа.

Фийлд пристъпи към нея, носовете им се допряха, после устните им… тя прокара пръсти през влажната му коса и избърса потта от челото му.

Кожата й беше хладна.

— Аз…

— Толкова съм слаба пред изкушенията — каза тя.