Лиценз за убиване

10.

Ерих Абел караше чисто новия си сребрист мерцедес Ес Ел Ей Ем Джилет с пълна газ. Беше хвърлил око на този модел от известно време. Не че не можеше да си позволи колата, просто беше изключително консервативен във финансово отношение. Неговото БМВ седма серия беше само на две години и беше решил да изчака още година, преди да го смени. В психически план за него отлагането на удоволствието беше проява на самодисциплина. Последният му договор с опечаления саудитец обаче промени всичко. В края на краищата караше често кола, кръстосвайки между Цюрих и Виена.

Докато беше в Рияд, проведе седем телефонни разговора. Десет милиона долара в брой, макар и да бяха изкусителна гледка, водеха със себе си определени проблеми. Абел каза на Саид Ахмед Абдула, че предпочита парите да не са в брой, а да бъдат преведени на сметка в пет различни банки в Швейцария. Написа му номерата и се обади на своя човек във всяка от банките, за да го помоли да го уведоми веднага щом парите бъдат преведени.

В рамките само на час потвърдиха и от петте банки. Сега разполагаше с десет милиона долара ликвидни средства в добавка към милион и четиристотин хиляди в брой, които съхраняваше на стратегически места по целия свят. Състоянието му включваше още два милиона в недвижими имоти и ценни книжа. Но в неговия занаят човек често имаше нужда от пари, за да се покрие за известно време. Шестия телефонен разговор проведе с представителството на „Мерцедес“ в Цюрих. Изобщо не си направи труда да се пазари за цената от сто двайсет и пет хиляди долара, която му обявиха за един от най-добрите седани в своя клас. Абел им каза, че ще отиде за колата на следващия ден. Седмото и последното обаждане беше на човек, когото много уважаваше. Димитрий Петров още живееше в Москва и продължаваше да пуши по две кутии смрадливи руски цигари на ден. Този порок беше единственото, което Абел не харесваше у него. Петров беше царят на разбойниците. Истински професионалист, който си беше спечелил уважението и на приятели, и на врагове. Той беше и единственият професионалист, с когото беше склонен да обсъди новия си ангажимент.

В Москва беше обяд, когато той се обади на стария си приятел от КГБ, но гласът на руснака прозвуча така, сякаш го беше събудил от дълбок сън. Двамата си размениха обичайните любезности за около трийсет секунди, а в техния случай това бяха груби ругатни и псувни. Абел запази някаква тактичност, но руснакът изговори целия си запас от обидни думи. Краткият разговор показа на Абел колко много му липсва неговият стар приятел. После минаха по същество и той каза на Петров, че трябва да го види незабавно. Петров се поколеба и Абел му обеща чудесна храна, скъпо вино, отлични пури и десет хиляди долара обезщетение за загубеното време. Достатъчни бяха и любопитството, и интригата, за да накарат руснака да се вдигне от Москва, но Абел искаше колкото се може по-скоро да изпълни задачата. Нямаше нито ден за губене. Подслади примамката, като предложи на приятеля си да се видят в алпийската му вила край Блуденц, на час и нещо път от Цюрих, от другата страна на границата, в Австрия. Петров обожаваше величествената гледка и уединението, които предлагаше вилата. Той измърмори нещо за пътни разходи и Абел го увери, че всичко ще е за сметка на домакина. Накрая му каза да хване първия полет още на другата сутрин.

Абел даде газ по стръмния завой и когато излезе на права отсечка, натисна педала докрай. Мощният четиристотин деветдесет и три конски сили двигател изстреля седана като ракета. Той си позволи да се усмихне. Колата беше шедьовър на западногерманската инженерна мисъл. Повече от десет години след падането на Берлинската стена продължаваше да разграничава Изтока от Запада. Страната, в която се беше родил и израснал той, никога не би могла да произведе такава мощна машина. И това не се отнасяше само за Източна Германия. Никоя комунистическа държава не беше способна на подобно техническо постижение. Абел беше напуснал родната си страна и беше направил всичко възможно да не се върне там. Причините за това бяха не една и две и не можеха да се обяснят толкова лесно. На първо място не искаше всичко около него непрекъснато да му напомня, че е бил на страната на победените в Студената война през двайсети век. Обединението беше помогнало на Източна Германия, но изостаналите провинции имаха да наваксват още много. Немарливостта и грубостта на комунизма бяха оставили дълбоки белези. Трябваше да се изчисти наслояваната с години патина, за да се появи отново гордият блясък на пословичната германска педантичност и ефикасност.

Абел беше живял в лъжа трийсет години и не искаше да го прави нито ден повече. Сега беше швейцарски гражданин и като новата си родина беше приел по-неутрална и делова нагласа към света. Войните започваха и свършваха, а търговията никога не спираше. А ако двете влезеха в сблъсък, обикновено възникваха страхотни възможности за бизнес и печалба. Абел беше обикновен посредник. Беше специалист по оценка на риска, а понякога, като в сегашния случай, и по премахване на риска.

Щом наближи следващия завой, намали скоростта. Този склон беше по-стръмен от останалите. През пролука в гъстите клони на дърветата зърна местния ски курорт. Щяха да открият сезона най-рано след месец. От неговата алпийска вила до селото се стигаше за двайсет и пет минути с кола. Чистият високопланински въздух беше полезен за астмата му, а уединението действаше благотворно както на психиката му, така и на бизнеса му.

Преди да позвъни на Петров, той се поколеба. В неговия занаят всичко трябваше да се анализира през призмата на съотношението риск/полза. Винаги трябваше да се прави компромис. Ако задачата беше стандартна, Абел разполагаше с достатъчно възможности, за да я свърши. Но тази беше по-особена. Трябваше му нов човек. Някой, който е изключително добър, но още не се е прочул сред обичайните клиенти. Главният принцип беше: колкото по-малко хора са въвлечени, толкова по-добре. Но за такава задача нямаше в списъка си човек, на когото да повери изпълнението. Петров обаче със сигурност познаваше някой подходящ.

Направи последния завой и свърна по пътя, който се спускаше надолу и водеше към вилата. Пътят беше ограден от двете страни с високи и тънки смърчове и след стръмния наклон постепенно ставаше равен. Абел зави към паркинга и паркира до една кола под наем. Забеляза, че куфарът на приятеля му е на верандата, до външната врата. Той слезе от колата, заобиколи верандата и видя Петров да седи на стола със затворени очи.

Без да отваря очи, руснакът попита на английски с лек акцент:

— Колко още щеше да ме накараш да чакам, неблагодарен нацист такъв?

Абел се усмихна и забеляза дебелото яке върху скута на госта си. С прошарената си коса Петров изглеждаше като пенсионер по време на морски круиз. На едната странична облегалка на стола имаше кутия цигари, а на другата — запалка.

— Наблюдавах те повече от час, старо сталинистко куче. Помислих си, че или си умрял, или си заспал дълбоко. Предвид възрастта ти и двата варианта са доста възможни.

Петров отвори едното си око и започна да ругае Абел на руски. Немецът не можеше да се похвали с добро владеене на руския, а с времето го беше и позабравил, но схвана смисъла на обидите. Нещо за сношаващи се кучета, за неговия род и дежурните реплики за нацизма. Той се разсмя от сърце и отвърна:

— Толкова ли си одъртял, че не ставаш да поздравиш стария си приятел? Да ти помогна ли? — Разпери мелодраматично ръце. — Да повикам ли болногледачка?

— Само ме докосни и ще ти счупя малкото носле — изръмжа Петров и скочи от стола с изненадваща лекота.

Двамата се прегърнаха и руснакът доста силно го потупа по гърба. Германецът се опита да му върне жеста, но той не усети нищо. Те бяха приблизително с един и същ ръст, малко под метър и осемдесет, но руснакът беше по-тежък от него с цели двайсет и пет килограма. Петров беше на шейсет и една, но изглеждаше най-малко на седемдесет. Прошарената му коса, цигарите, склонността към храната и алкохола, както и неизбежният стрес, не се отразяваха добре на външния му вид.

— Хайде да влезем вътре — предложи Абел. — По пътя се отбих на пазара и купих любимите ти продукти. — Двамата заобиколиха верандата и той отключи вратата на вилата. — Знаеш къде е стаята. Иди да се настаниш, а аз ще се погрижа за всичко останало.

Абел внесе куфара си вътре и разтовари три торби от багажника на колата. Първо сложи бутилката с водка „Белведере“ във фризера. Вероятността приятелят му да я пресуши до края на вечерта беше съвсем реална. Отвори прозорците, за да влезе свеж въздух. После остави в хладилника опаковка с шест бутилки бира „Гьосер“ и втора опаковка с още толкова бутилки „Кайзер“. Ако и това не стигнеше на Петров, в мазето имаше добре заредена винарна. След бирата в хладилника отидоха маринованата херинга, пушената шунка, надениците, зеленчуците и сладкишите.

Петров се върна малко след като Абел приключи с подготовката. Немецът му подаде бутилка „Гьосер“, а за себе си взе „Кайзер“ и вдигна бутилката за наздравица.

— За старите приятели и свободните пазари.

Руснакът кимна и отпи голяма глътка. Понечи да каже нещо, но размисли и отново отпи.

— Чаках те цял следобед.

— Извинявай, че не можах да дойда по-рано, но кацнах на летището едва на обяд. — Абел си погледна часовника. Наближаваше пет часът.

— Къде беше? — попита го руснакът. Бутилката му вече беше наполовина празна.

За малко да му каже, но се усети навреме.

— По-добре ме попитай къде не съм бил. — Отвори кутията с фъстъци и ги изсипа в купа на кухненския плот. Номерът при Петров беше да не спираш да слагаш в устата му ядене и пиене.

— Пак ли вършиш мръсната работа на ОПЕК?

Седалището на Организацията на страните-износителки на петрол (ОПЕК) се намираше във Виена и засега беше най-големият клиент на Абел.

— Всеки се нуждае от разузнаване и информация. Дори и руската мафия. — Коментарът беше намек за предишния работодател на Петров.

— Е да, грандиозният експеримент с комунизма приключи и сега сме оставени да се грижим сами за себе си.

— Пия за свободната практика и капитализма. — Абел вдигна чашата си за новия тост.

— Ще пия за свободната практика, но за капитализма — никога. Тези негодници се нахвърлиха върху моята родина като лешояди и я оглозгаха до кости.

Германецът се засмя.

— А комунистите с какво помогнаха?

Той често употребяваше този аргумент в споровете им и винаги печелеше. Капитализмът беше за предпочитане. Ако отново се върнеха на темата, когато Петров се напиеше, щеше да го накара да го признае. Руснакът щеше да го заплаши, че ще го убие, ако Абел разкаже на някого, и щеше да се впусне в безкрайни речи за корумпираните комунисти, които съсипали светлата идея.

Петров зафъфли нещо за алчността и разрушителната вреда от религията. Той го прекъсна с думите:

— Иди изпуши една цигара отвън. Аз ще приготвя вечерята. Ето, вземи херингата. Взех я за теб.

Петров охотно взе буркана с маринованата и осолена риба и попита:

— Ами пурите? Само не ми казвай, че пропътувах хиляди километри напразно.

— И пури ще има, не се тревожи. Те са за вечерята. — Абел го избута навън и се зае с приготвянето на храната.

От време на време Петров влизаше да провери какво става и сипеше ругатни през отворената врата на верандата. Когато седнаха да се хранят, от шестте бири „Гьосер“ нямаше и помен. Петров изпи само един „Кайзер“ и веднага отсече, че това е бира за жени. Прекалено слаба. Бутилката с водка беше поставена в средата на масата и двамата се обзаложиха дали ще свърши до сутринта. Петров каза, че ще свърши, а Абел се съгласи с него. Той също обичаше да си похапва, но не можеше да се съревновава с руския си приятел. Скоро ометоха надениците, шунката и пържените картофи. Голяма част от тях беше отишла в търбуха на Петров. Абел постави на табла тортата и забеляза как Петров ококори очи, сякаш някой го беше ударил по главата. Тортата беше направена от шоколадов блат, шоколадов крем и карамел и наистина от нея можеха да ти потекат лигите. Германецът отряза за себе си едно парче, а на госта си даде три. Руснакът се закани, че ако не стане от масата и не се оттегли, ще я изяде цялата. Абел не се и съмняваше, че той ще се върне в полунощ и ще я довърши.

Накрая излязоха на верандата. Абел извади две тежки вълнени одеяла. Единствените звуци, които се чуваха, бяха свързани с различните храносмилателни процеси в организма на Петров. Абел отвори кутията с пури „Монте Кристо“. Взе за себе си една и подаде кутията на Петров.

— За теб са. — Германецът доближи пурата до носа си и се наслади на приятния аромат.

— Благодаря ти, приятелю. — Руснакът огледа плячката си.

Абел възнамеряваше да изпуши само една пура, и то много внимателно. Позволяваше си подобен лукс само в планината, но дори тогава всичко зависеше от състоянието му. С неговата астма беше принуден постоянно да проявява предпазливост. Щеше да се наслади на мига, да мирише пурата около час, преди да я запали.

— Искам да се посъветвам с теб, Димитрий.

Петров извади пура от кутията, откъсна със зъби върха й и я запали. След няколко силни дръпвания и издишвания отговори.

— Чудех се кога ще минеш към деловата част.

— Винаги го правя след вечерята. Знаеш много добре.

Петров посочи с пурата към него.

— Внимавай, ставаш твърде предсказуем.

Абел си каза, че не трябва да разкрива навиците си. Извади елин плик от сакото си и го подаде на Петров.

— Хонорарът ти.

Руснакът направи гримаса и се поколеба.

— Това не ми харесва. Още не съм свършил нищо.

— Аз вярвам в теб.

— Десет хиляди долара. — Поклати глава. — Та ние сме приятели.

— Да, приятели сме. — Абел сложи парите в ръката му. — Но и на мен също ми се плаща добре. Приеми го така — тези пари не са мои… а на човека, който ме нае. Ти си подизпълнител.

Петров прибра плика в джоба си.

— Е щом вече съм нает, какво се иска от мен?

— Име.

— Какво име?

Абел беше решил в никакъв случай да не разкрива самоличността на мишената.

— Искам да бъде убит един човек.

Руснакът сви рамене.

— Ти познаваш доста хора, които се специализират в подобни дейности.

— Да, но тази задача изисква някой, който е по-добър от средностатистическите касапи.

Петров замислено сви вежди.

— Можеш ли да ми кажеш нещо повече за мишената?

Приятелят му поклати глава.

— Трябва да ми дадеш някаква информация, на която да стъпя. Искаш ли да изглежда като нещастен случай или катастрофа? От значение ли е дали ще има случайни жертви? Колко пари си готов да платиш?

— Искам най-добрия. Трябва ми истински професионалист. Някой, който да се отнася към професията си като към висше изкуство.

— А-а-а — въздъхна Петров. — Искаш един от онези откачените. Дето са издигнали убиването в култ и гледат на него като на религия. И искаш най-добрия?

Изглежда, в момента се мъчеше да се сети за подходящи кандидатури.

— Да — отвърна Абел. — Трябва ми някой, който не само се смята за най-добрия, но е и готов да докаже, че е най-добрият.

До това разграничение Абел беше достигнал след задълбочен размисъл и то беше важно. Много вероятно беше опитният наемен убиец да се откаже от поръчката веднага щом разбере кого трябва да убие. На него му трябваше човек, който прохожда в занаята. Някой, който би искал да окачи главата на Мич Рап сред ловните си трофеи, като онзи леопард в кабинета на Абдула.

— Мишената сигурно е много важна личност.

— Не е задължително.

— Някой, който е охраняван добре?

— Не е задължително.

Петров изпи още една водка и дръпна от пурата.

— Надявам се не работиш за проклетите саудитци.

— Никога не разкривам клиентите си. Но ми е любопитно защо мразиш толкова саудитците?

— Колкото и лоши да бяха комунистите, те бледнеят пред саудитците.

Абел се засмя:

— И как така?

— Саудитците си мислят, че Господ е на тяхна страна, а хората, които си въобразяват подобно нещо, са способни на най-нечовешките действия.

Германецът се заинтригува. Никога досега не беше чувал приятелят си да говори за религията по този начин.

— Поправи ме, ако греша, но доколкото ми е известно, великите вождове на Майка Русия — другарят Ленин и другарят Сталин — съумяха да избият двайсет милиона души и при все това бяха атеисти.

— Тази цифра е силно преувеличена.

— Раздели я на две тогава. Някакви си десет милиона.

— Аз не защитавам Ленин и Сталин. Те бяха ужасни създания, но тези саудитци и техният маниакален клон на исляма рано или късно ще ни довършат.

Абел не искаше да се отклонява прекалено много от предмета на разговора. Ако по-късно останеше време, можеха да продължат да бистрят политиката.

— Ще ти кажа само едно нещо за клиента ми. Неговата мотивация е колкото чиста, толкова и покварена, стара е като човечеството.

— Клиентът ти да не е проститутка?

Абел се усмихна.

— Не.

Петров посегна отново към водката.

— Отмъщение значи.

— Да.

След като напълни чашата си, Петров попита:

— Отмъщение за какво? Някой да не е хвърлил око на дъщерите му, без да са били забулени с фереджета?

— Не съм казвал, че е саудитец.

— Защо иска отмъщение?

— Един човек е убил сина му.

— Някой важен ли?

— Някой много опасен.

— А… разбирам. Трябва ти убиец, който да убие убиец.

— Точно така.

Петров накрая се успокои. Абел се запита дали на стари години приятелят му не беше обзет от угризения.

— И този някой е добър.

— Да.

— Чувал ли съм за него?

— Дотук с отговорите. Вече ти казах достатъчно. Дай ми име и ще продължим да говорим за злодеянията на комунизма.

Петров се озъби като старо куче, което бяха ръгнали с пръчка.

— Имам име и телефон за теб. Ще ти се обади жена, французойка. Казаха ми, че била доста красива. Тя ще служи за посредник.

— А стрелецът?

— Знам много малко за него. За мен така е по-добре, а предполагам и за него. Моят източник ми каза, че е сравнително млад и е много добре екипиран.

— Агресивен ли е или е по-скоро предпазлив?

— По-скоро агресивен. — Петров се разсмя. — През последните седем месеца изпълни три поръчки за мен, а бог знае колко още хора е убил за други поръчители.