Лиценз за убиване

25.

На Гулд му трябваше почти цял ден да стигне с колата от Монреал дотук. Пресичането на границата беше детска игра. Той си облече костюм. Купи си голяма порцеланова чаша, като онези, които се продават на всяка бензиностанция в Северна Америка, и наля в нея слабо кафе. Сложи куфара си на предната седалка на взетия под наем форд, а отзад окачи калъфа с дрехи. Щеше да мине за поредния търговски представител, тръгнал на път. Така разчете времето, че да мине границата сутринта, в час пик. И в двете посоки се бяха образували колони от чакащи коли. Митническата служителка изобщо не го попита къде отива. Тя отвори канадския му паспорт, удари печат и му го върна. Ако го беше попитала, щеше да й каже, че отива в Бостън и ще се върна в петък. Но тя имаше да обслужва цяла колона с коли, Гулд приличаше на поредния спокоен и отегчен от работата си бизнесмен.

Пътуването му отне дванайсет часа, заедно с няколкото кратки почивки. Тръгна по шосе №87, което продължаваше на юг и минаваше през Ню Йорк. Гледката беше красива. Пътят описваше линия по брега на езерото Чамплейн. Когато живееше в Щатите, Гулд пътуваше много. През една от летните ваканции заедно със съучениците си ходи в Джорджия и Тексас, до планината Ръшмор и националния парк „Йелоустоун“. Беше пътувал от Ванкувър до Сан Диего и от Портланд, щата Мейн до Флорида Кийс. Онова, което го изумяваше в Америка, бяха нейната територия и безкрайният и променлив пейзаж.

Всяка част от страната се различаваше от останалите и всяка беше красива по свой начин. Което се отнасяше за тази част от Северен Ню Йорк.

Продължи по междущатското шосе чак до Олбъни и там зареди с бензин, хапна и пи вода. Плати за всичко в брой. Наемът на колата беше платен с кредитната му карта на името на Питър Смит. Гулд беше Питър Смит. Поне беше за банковия чиновник в Монреал, който му беше открил сметката преди повече от година. Беше отишъл в банката и беше открил фирмена сметка, на която преведе пет хиляди долара. На мястото на адреса на фирмата посочи номер на пощенска кутия. Доста обичайна практика. Чиновникът веднага предложи да му издаде дебитна и кредитна карта. Гулд ги получи след по-малко от седмица. Парите от кредитната карта се теглеха автоматично от банковата му сметка. Картите пасваха идеално на паспорта и шофьорската книжка, които беше подправил с помощта на свой стар приятел от Легиона. Не беше използвал нито една от картите и не смяташе да ги използва.

От Олбъни се насочи по шосе №88 към Бингамтън, Ню Йорк. Тази част от пътуването не беше така приятна, но пътят беше в добро състояние и колите се движеха със средна скорост сто и трийсет километра в час. Гулд се стремеше да кара в средата на колоните, никога начело или в края. Следваше потоците и гледаше да се движи в дясната лента. След Бингамтън зави на юг и влезе в щата Пенсилвания. Не си спомняше дали Пенсилвания беше на републиканците или на демократите, но знаеше, че тук ловът е популярен. Търсеше подходящо място и го намери в покрайнините на Скрантън.

Спря на огромния паркинг и влезе в също толкова внушителната сграда. Търговският център беше като Мека за ловците, рибарите и туристите. На входа го посрещна голяма препарирана мечка-гризли, с вдигната предна лапа и извадени нокти, готова да се нахвърли. Впечатляващият хищник го накара да се замисли за Мич Рап. Как ли бяха убили звяра? Вероятно с изстрел с пушка от прилично разстояние. Твърде рисковано би било да се приближат до животно като това. Мечките-гризли имаха изключително развито обоняние и слух и бяха изумително пъргави и бързи за размера си. За да повалиш подобно чудовище, беше нужен куршум с голяма поразяваща сила. Ако не го удариш в мозъка или гръбначния стълб, то ще продължи да върви към теб. Дори и да го улучиш в сърцето, може да продължи да живее още няколко секунди. Тези няколко секунди щяха да са му достатъчни да ти откъсне главата с една от големите лапи. Какъв срам е да убиеш мечка като тази, без дори да й дадеш възможност да се отбранява.

Дали трябваше да даде на Мич Рап такава възможност, или беше по-добре да го простреля в главата с далекобойна пушка, както несъмнено беше направил ловецът на тази мечка? Не можеше да прецени в момента. Част от него искаше да види кой е по-добрият. Да се приближи до жертвата си, за да докаже, че е по-добрият. Но това беше гласът на неговото его, не биваше да му се подчинява. Рап беше като тази гризли. Човек трябваше да е напълно побъркан, за да се изправи срещу него.

Гулд поклати глава и отмести очи от препарираната мечка. Канута, каяци и малки алуминиеви лодки висяха от тавана. В дъното на магазина имаше стена за катерене, снабдена с цветни елементи за стъпване и хващане. Въжета в ярки цветове висяха от стоманените винкели, които поддържаха металния покрив. Гулд си взе количка за пазаруване и се насочи към щанда за спортни стоки. Взе си няколко памучни фланели, тениска и шорти. Женските артикули се намираха точно от другата страна и той избра същите дрехи за Клаудия. После беше ред на два чифта маратонки и чорапи — за него и за Клаудия. Планът вече съзряваше в главата му. Поне доколкото се отнасяше до провеждането на първоначално разузнаване.

Той излезе от щанда за обувки и отиде на този за ловни принадлежности. Отне му пет минути да измине половината щанд, но най-накрая откри каквото му трябваше. Започна с полевите очила. Понечи да продължи напред, но забеляза уред за нощно виждане. Можеше да му потрябва. Усмихна се. Само в Америка човек можеше да си купи подобна екипировка толкова лесно. Продължи да пълни количката с различни полезни принадлежности. Беше участвал в достатъчно патрули и знаеше кое става и кое не. Накрая се спря при боеприпасите. Там се задържа повече, докато откри възможно най-едрия калибър патрони. Неговите деветмилиметрови патрони за пистолет не бяха нищо особено. Тук имаше голям избор от боеприпаси с куршуми със стоманена обвивка и кух връх. Взе две кутии с по петдесет патрона, което беше доста голямо количество, имайки предвид, че не смяташе да стреля повече от пет пъти, за да провери глока си.

Изборът на амуниции за пушката продължи по-дълго. Накрая се спря на кутия патрони „Федерал“. Изумително колко много неща можеше да си купи човек от магазина в Америка.

Приключи с покупките и отиде на касата. Докато чакаше реда си, взе няколко шоколада и кутия дъвки. Стовари всичко пред касиерката и измъкна пачка стодоларови банкноти. Всичко общо му струваше малко под хиляда долара. Плати на любезната касиерка и отнесе четирите си торби с покупки в колата. Прибра ги в багажника и отново потегли на път. От Скрантън продължи по шосе №81 на юг към Харисбърг и по №83 влезе в Мериленд. Слънцето беше отишло далеч на запад и когато стигна Балтимор, започна да се стъмва. Гулд се обади в „Американ Еърлайнс“ да провери за полета на Клаудия. Точно преди главния вход на международното летище „Балтимор“ слезе от магистралата и напълни резервоара догоре. Докато зареждаше колата, се обади Клаудия. Телефонът му звънеше за пръв път откакто преди два дена го беше купил. Приятно му беше да чуе гласа й отново. Зареди колата, изтича в бензиностанцията и плати. Паркира пред терминала на „Американ Еърлайнс“ точно когато тя излизаше от летището. Искаше му се да изтича и да я разцелува, но се сдържа. Наоколо гъмжеше от камери. Свали сенниците на предното стъкло и остана вътре да чака. Клаудия носеше само две чанти. Тя остави едната на задната седалка и седна до него с другата, по-малката. Доближи се и хвана лицето му с две ръце.

— Липсваше ми — каза и го целуна по устните.

Гулд се усмихна.

— Гладна ли си?

— Като вълк.

— Знам едно място, което ще ти хареса.

Оперативните правила бяха съгласувани. Щяха да разговарят само на английски. Докато Гулд го владееше перфектно, Клаудия не беше толкова добра. Също като него тя пътуваше с канадски паспорт. Поне до края на деня. Утре сутринта щяха да сменят самоличността си.

Тя кимна и го попита:

— Имаше ли проблеми с пресичането на границата?

— Не, а ти?

— Кацнах в Маями и минах през митническо-паспортния контрол без особени затруднения.

— Взеха ли ти отпечатъци?

— Уви, да.

Гулд кимна. Очакваше го. Поне новата система още не беше синхронизирана. На летищата се бяха натрупали отпечатъци от месеци, които трябваше да бъдат вкарани в базата данни.

— А парите? — попита той.

— Няма проблем. Всичко е наред.

Ето къде беше ходила Клаудия. Да проследи петте милиона долара да бъдат разделени на части и скътани в трезора на една финансова институция с живописна сграда на красив остров в една много топла и слънчева част от света. Клаудия беше много добра в подобни занимания. Преди да решат да минат на свободна практика, тя работеше в банковата сфера. Познаваше добре законите, но по-важното — знаеше кои банки държат на анонимността на клиентите си въпреки повсеместната истерия около борбата с тероризма.

— Къде отиваме? — попита тя, когато потеглиха.

— В центъра.

Тя го погледна объркано.

— Нали живееха край залива Чесапийк?

— Така е, но не знаем точно къде и ще е глупаво да започнем да душим още отсега. Ако разбере, че някакви непознати са разпитвали за него, със сигурност ще тръгне по петите ни.

Обяснението й прозвуча разумно и логично.

— Но защо отиваме в центъра тогава?

— Защото тя работи там. Ще се регистрираме в нашия хотел и ще хапнем. Ще се любим и после ще спим.

— Утре ли ще действаме?

— Първо ще се разходим из природата. Ще се отървем от колата и ако всичко мине добре… е, ще я проследим до дома им.