Лиценз за убиване

12.

Ерих Абел се облегна на уличния стълб и се вгледа в красивата жена, седнала от другата страна на улицата. Нарочно подрани и обиколи района, от време на време се връща назад и се погрижи да запомни поне два маршрута за бягство. Направи и няколко покупки: поздравителна картичка и писалка. Двете спирания му позволиха да провери дали не го следят. Картичката се озова в боклукчийското кошче, но писалката запази. Беше „Монблан“, от слонова кост и сребро. Щеше да е петдесет и шестата писалка в колекцията му.

Едва ли щеше да срещне някакви трудности, но един шпионин беше винаги нащрек. Освен това се налагаше да преодолява отегчението и скуката. В интерес на истината, над деветдесет процента от шпионския занаят се състоеше в досадни и скучни процедури. Изискваше се дълго стоене и чакане. Също като сега. Но след като беше разпределил милионите си от последната печалба в различни банки, се чувстваше много по-спокойно и сигурно, затова позволи на мислите си да поблуждаят.

Защо ли един от най-красивите и динамични градове в света му внушаваше меланхолия? Сигурно защото Париж беше сърцето на Франция, а той още преди време беше стигнал до извода, че величието и славата на Франция са непостоянни величини.

Техните смешни и безполезни опити да се защитят от германците по време на Втората световна война, както и последвалото позорно поражение, бяха оставили дълбок и незаличим белег върху националната им гордост. В края на краищата една нищо и никаква Финландия беше задържала на фронта Червената армия на Сталин, докато французите едва устискаха и две седмици от блицкрига на нацистите. После се наложи чуждите армии да я освободят, защото голяма част от французите предпочитаха да живеят под нацистка окупация.

Все пак това беше родината на Наполеон — императорът, който някога беше доминирал над цяла Европа. За по-малко от век те се бяха превърнали от велика сила в държава, неспособна да проведе и една война.

Французите бяха горделива нация. Според Абел в стремежа си да предпазят от истината колективното си самосъзнание те бяха решили, че удоволствията и интелектуалните занимания са по-важни от военната и икономическата мощ. Той не отричаше значението на интелектуалните и творческите постижения, но те не струваха нищо без добре защитени граници и силен икономически двигател, който да стимулира подобни възвишени дейности.

Правителството беше въвело със закон трийсет и пет часова работна седмица, а двучасовите обедни почивки бяха станали част от традициите, с които французите никак не искаха да се разделят. На всичкото отгоре всички работници имаха гарантиран годишен отпуск от девет седмици. Страната се приближаваше все повече към социализма и незаинтересоваността и липсата на мотивация у хората вече започваше да дава пагубни резултати. Ако не можеш или не искаш да създадеш нещо свое, най-лесното нещо е да го откраднеш от някого, който вече го е създал. Абел беше свидетел как страните от Варшавския блок навремето бяха прибягвали до промишлен шпионаж, стремейки се да не изостават в технологично отношение от Запада. По същия начин френските разузнавателни служби си бяха спечелили печална слава, като пребъркваха багажа на гостуващите бизнесмени и мениджъри. До такава степен се бяха вманиачили, че чуждестранните компании бяха забранили на техните мениджъри да взимат със себе си лаптопите или каквато и да е друга ценна информация, когато отиват в командировка във Франция.

Абел заключи, че някога великата цивилизация се плъзгаше към пропастта. Масите искаха държавата да им осигурява всякакви блага, а политиците, които бяха щедри на обещания, печелеха изборите. После наистина даваха на хората онова, което искаха, и така увеличаваха финансовата тежест върху най-продуктивните членове на обществото. Това, мислеше си Абел, вероятно беше ахилесовата пета на демокрацията. Порази го това, че социализмът беше много по-коварен от комунизма. В Източна Германия по време на комунизма нищо не беше доброволно. Просто човек нямаше друг избор. Но хората във Франция заради собствения си егоизъм бяха избрали пътя към разрухата.

Абел се запита дали и тук не назряваше някоя възможност за бизнес. Някаква дългосрочна тенденция на финансовите пазари? Реши да поговори с няколко от своите клиенти за възможни последици. Мръсната работа, която вършеше по поръчение на клиентите си, беше изключително печеливша, но също така и много опасна. Предвид започналата подготовка за сегашната му задача — да бъде ликвидиран Рап — той си каза, че за в бъдеще ще трябва да се съсредоточи върху по-легитимна дейност.

Абел погледна към жената от другата страна на улицата и се усмихна. Само се залъгваше. Легитимните и законни дейности бяха скучни. Освен това шпионажът беше един от най-бързо развиващите се сектори в света и той трябваше да си го признае, че едва ли би се чувствал така добре в някое друго професионално братство.

Едно нещо обаче искаше да има в повече — женската компания. Проблемът беше, че хем нямаше много свободно време, хем беше твърде претенциозен. Харесваше интелигентните жени, но не прекалено начетените, красивите, но не бляскавите, уверените, но не прекалено отворените. И трябваше да са едновременно елегантни и семпли. Абел искаше жена, която цени тишината. Не обичаше много празните разговори и вярваше в поговорката „мълчанието е злато“.

Жената, която в момента гледаше, изглежда, покриваше голяма част от критериите му. Беше средна на ръст, с черна леко къдрава коса, дълга до раменете, овално лице и фино чипо носле, с гладка млечнобяла кожа. Само ако можеше да види очите й. Но тя носеше големи черни очила — от онези, които бяха популярни сред филмовите звезди през шейсетте години и наскоро се бяха върнали на мода. Беше цялата в черно, с изискано марково палто и велурени ботуши с високи токове. Беше стилно, елегантно облечена и в същото време семпло, без да прекалява с аксесоарите. Перфектният начин да се слееш с тълпите в Париж през есента.

Абел беше застанал отстрани на една будка за вестници, от която току-що си беше купил брой на френското списание „Нувел Обсерватьор“. Беше с тъмнокафяв костюм и на ръката си беше преметнал шлифер с две лица. Жената седеше в едно открито кафе от другата страна на улицата. Абел вече беше разговарял с нея веднъж, и то за кратко. Тя се държа любезно, но веднага му поиска електронния му адрес. Той й го каза, след което нетърпеливо чака два часа, докато пристигне писмото. Първото нещо, което я интересуваше, беше как е разбрал за нея. За да не споменава имена, той й описа с две думи Петров и задачите, които тя и партньорът й бяха изпълнили за него през последната година. Тя му зададе още няколко въпроса за проверка, но Абел познаваше Петров твърде добре. След като се успокои и се увери в сериозността му, тя постави условията. Нейната „фирма“, както я нарече, взимаше невъзвръщаем аванс от двайсет и пет хиляди долара само за да задейства случая. След като получеха тези пари, те биха разгледали поръчката, изпратена по електронната поща. Ако той искаше да правят бизнес, без да се срещат, това щеше да му струва петдесет хиляди долара. Ако обаче поискаше да се видят, трябваше да се бръкне за сто хиляди. Всичките тези пари, повтори изрично тя, са невъзвръщаеми. Да, тази жена не беше социалистка.

Да се преговаря за поръчка като тази по електронната поща беше изключено. Макар че мисълта го изкушаваше, залогът беше прекалено голям. Среща на четири очи беше най-разумното решение. Абел преведе парите на офшорната банкова сметка и тя му даде списък с инструкции, които той изпълни с едно изключение.

Тези инструкции го доведоха до мястото, на което стоеше в момента — будката за вестници в парижкия квартал „Монмартър“. Беше дошъл сам, както го инструктираха, и беше купил списанието, посочено от нея. Тя седеше в кафенето и беше сложила чадъра си „Бърбери“ на съседния стол, за да му запази място. Жената седеше вече петнайсет минути, а на Абел му доставяше удоволствие да я кара да чака. Това беше част от плана му. Така или иначе им беше позволил да определят тона и темпото на тези нови и перспективни делови отношения. А пък и вече бяха получили от него сто хиляди долара. Можеха да почакат малко.

Ако тя станеше и си тръгнеше, още по-добре. Той щеше да я проследи и да научи малко повече за нея, преди да си определят втора среща. Най-опасната част при подобни действия не беше първата среща, а по-скоро моментът, в който щеше да разкрие самоличността на мишената. Оттам нататък нямаше да има връщане назад. Щом им кажеше, че мишената е Рап, пътищата за отстъпление щяха да бъдат отрязани. Абел обърна следващата страница на списанието и надзърна към интригуващата дама, с която имаше среща. Още пет минути, каза си, и ако тя не стане да си ходи, той ще се приближи и ще продължи по своя план.

Тя си погледна часовника и той се запита как ли изглежда гола. Едва ли щеше да го разочарова. Абел въздъхна и тъкмо когато понечи да вдиша, почувства допира на нещо твърдо отзад в кръста си и топъл дъх във врата си.

Непознат мъжки глас прошепна в ухото му:

— Elle est belle… n’est-ce pas? Красива е, нали?

Абел поиска да обърна глава настрани, но ръка с кожена ръкавица го стисна здраво за врата. Мъжът беше толкова близо до него, че можеше да улови миризмата на кафе в дъха му. Абел се опита да вдигне дясната си ръка, за да удари непознатия, да се извърти и да се освободи от хватката му.

— Недей. — Хватката върху врата му стана още по-желязна. — Ако не искаш да ти повредя гръбначния стълб.

Абел почувства как нападателят опря острие в тила му. Постара се да запази самообладание. Английският на този непознат беше перфектен. За миг през ума му мина ужасната мисъл, че самият Мич Рап е опрял нож в тила му. С големи усилия вдиша отново и с учудващ дори за себе си треперещ глас попита:

— Не знам за какво говорите.

— Ерих — изръмжа мъжът, — не си мисли, че имаш работа с аматьори. Не си играй игрички с нас или, кълна се, ще те обезкостя като риба и ти ще прекараш остатъка от живота си с увиснал пенис.

Въпреки хладния есенен въздух над горната устна на Абел се появиха капчици пот. Как, по дяволите, бяха научили името му?

— Просто взимам допълнителни предпазни мерки.

— Оценявам професионализма ти, но не на нас тия. Проследих те дотук и те наблюдавах цял час. Ако не ми вярваш, ще ти кажа, че те видях да купуваш картичката и писалката.

Абел сбърчи чело. Преди да стигне тук, беше взел метрото за няколко спирки и две различни таксита. Старателно беше проверил дали няма опашка. За бога, как този човек го беше проследил, и то толкова отблизо?

— Мисля, че я накара да те чака достатъчно дълго. — Мъжът се наведе леко и устните му се озоваха на сантиметри от врата на германеца. Той знаеше, че топлият дъх още повече ще извади от равновесие техния делови партньор. Страхът беше единственото нещо, което караше хората да са честни в бизнеса. — Хайде, върви… и не мисли да се обръщаш назад. Ще си мъртъв, преди да си ми видял лицето. Ясен ли съм?

Тъй като се боеше, че гласът му ще го подведе, Абел само кимна. Хватката върху врата му се разхлаби и непознатият го избута към улицата. Коленете му се бяха подкосили и той се олюля за секунда. Когато стигна ръба на тротоара, се спря и се огледа, преди да пресече. Внимаваше да не погледне назад. Вратът му беше скован като на пострадал в тежка катастрофа. Когато се увери, че няма коли, стъпи на улицата. Движенията му бяха като на робот. Немецът си припомни всички свои действия, след като излезе от хотела. Онзи знаеше, че е купил картичката и писалката, и говореше перфектен английски. Петров му беше казал, че мъжът и жената са французи. Дали нямаше трети? Абел никак не обичаше такива неприятни изненади. Двамата или бяха много добри, или той вече започваше да ръждясва.