Лиценз за убиване

17.

През последните два часа и нещо убиецът обикаляше из улиците на пръв поглед без определена посока. Толкова време му трябваше да подреди нещата в главата си. Той можеше да бъде изключително търпелив, когато се налагаше, а случаят в момента беше именно такъв. Най-напред трябваше да се отърве от мотоциклета. Мощният и пъргав „Дукати“ щеше да му липсва, но в Париж скутерите и моторите бяха като хубавите жени: намираха се навсякъде. Утре сутринта щеше да си вземе друг мотоциклет, а с ходенето по красиви жени отдавна беше приключил. Вече не се смяташе за французин. Познаваше Париж много добре и имаше мрежа от познати гаражи за мотоциклети и скутери, които се специализираха в обслужването на парижките подземни потайности. Там продаваха нови машини, но винаги имаха на разположение достатъчно мотори втора употреба и предпочитаха да им се плаща в брой, което го устройваше идеално. Когато се заемеше с нова поръчка, понякога сменяше мотоциклетите всеки ден и дори ги крадеше. Сред многото умения той притежаваше и такива на механик. Знаеше как само за броени часове да направи от купчина ламарина и желязо сносна машина. Можеше да поправи всичко с двигател и колела.

Той караше към Голямата арка, като завиваше по уличките, правеше кръгове, но в интерес на истината не обръщаше много внимание дали го следят или не. Щеше да стигне и дотук. Ако го бяха проследили, докато разговаряше с Абел в хотела, биха могли да поставят предавател на мотоциклета му.

Тези предаватели непрекъснато ги усъвършенстваха и ги правеха по-малки. Той не можеше непрекъснато да е в час с шпионската техника и затова трябваше да предприеме други контрамерки. Докато се движеше из града, не бързаше да се заема с първия етап. Вечерта щеше да има много време. Всичко зависеше от това какво му подсказваше неговото безпогрешно шесто чувство. Докато се движеше, мислеше повече за предложението на Абел, отколкото за евентуалните си преследвачи. Паркира близо до станцията на метрото „Виктор Юго“ в квартала „Шело“ и остави ключовете на таблото. До половин час щяха да го откраднат. Взе влака и слезе на станцията в другия край на града. Оттам изкачи стръмните стъпала догоре, пое си няколко глътки от студения нощен въздух и си запали цигара. Той беше красив и мъжествен. Беше висок метър и седемдесет и осем и тежеше осемдесет килограма. Дългата му коса беше с цвета на черното му кожено рокерско яке. Не се беше бръснал два дни и гъста четина покриваше лицето му. Притежаваше вродения талант да се слива с тълпата, което беше доста парадоксално предвид външния му вид.

Допуши цигарата, хвърли фаса и го стъпка с ботуша. В същото време огледа наоколо паркираните коли и хората. Щом запамети разположението, се върна в метрото. Сега вече беше нащрек. Подземните тунели не бяха много оживени по това време и беше сравнително лесно да запомниш всички лица. Разчете времето си точно и в последната секунда се метна на тръгващия влак. Пет минути по-късно слезе на станция „Сент Амброаз“, откъдето се разходи до станция „Сен Пол“ и отново слезе под земята. И така продължи близо час. После повървя из улиците, пи бира в няколко окаяни таверни и си мислеше за това какъв обрат предстоеше в живота му. Помисли си и как ще реагира тя, когато чуе името. Доста добре си я представяше, познаваше я като петте си пръста. В полунощ реши да не отлага повече. Сигурен беше, че не са го проследили, и затова пресуши чашата и тръгна към апартамента си.

Тя беше будна и го чакаше както винаги. Зад привидното й спокойствие нервите й бяха опънати като струни. Знаеше, че той не е безразсъден, но често се движеше по ръба на острието. Двамата просто не водеха нормален живот. Тя захвърли настрани одеялото и книгата и насочи по посока на шума пистолет „Глок“ със заглушител. Беше нащрек, готова за действие, както я беше учил той. Толкова пъти бяха репетирали това движение, че й беше станало като втора природа. В този късен час трябваше вече да си е легнала или поне да е по пижама. Но тя беше с джинси и тесен черен пуловер. Две раници с най-необходимите неща стояха готови до външната врата. Те винаги трябваше да са готови да избягат.

Тя стана, приближи се и страстно го прегърна. После му прошепна на френски:

— Защо винаги ме караш да те чакам, Луи? — Отпусна глава на рамото му и въздъхна с облекчение.

Той имаше много имена, но рожденото му беше Луи-Филип Гулд. Тази част от неговия живот вече му се струваше като история от древността. Тя беше единствената, която го наричаше с истинското му име. Той нежно хвана с едната длан тила й, а с другата докосна бедрото й. И моментално започна да се възбужда. Беше спал с много жени — толкова много, че им беше изгубил броя. Но никоя от тях не можеше да се сравни с нея.

— Как мина? — прошепна тя.

Той я целуна по челото и вдъхна от аромата на току-що измитата й коса.

— Мисля, че трябва да отворим бутилка вино. — Секс щяха да правят по-късно.

Тя вдигна глава и отстъпи крачка назад.

— Толкова ли е лошо?

Убиецът сви рамене.

— Не бих казал… просто…

Тя го хвана за ръка и го поведе към малката кухня. Умееше да изслушва хората.

— Аз ще взема чашите, ти се погрижи за бутилката.

Едностайният апартамент беше обзаведен, а и те бяха предплатили наема в брой за шест месеца. Досега бяха изкарали осем дни и щяха да си тръгнат на сутринта. Вероятността да се върнат не беше голяма. По стените бяха окачени евтини картини. Освен тях имаше диван, фотьойл и цветен телевизор, който не работеше. В спалнята имаше легло, в което двамата едва се побираха, и гардероб. Кухнята не беше ремонтирана трийсет години. Това обаче не ги притесняваше особено. Бяха свикнали да живеят спартански, без особени удобства. Бяха пропътували целия свят, бяха отсядали в евтини мотели, гъмжащи от хлебарки, и в села, опустошени от войни. Горещата вода и тоалетната бяха лукс. Останалите неща бяха само подробности. Той беше на трийсет и две години, а тя — на двайсет и девет. Още бяха млади. Някой ден щяха да се разглезят и да се отдадат на удоволствията на живота. Но още не му беше дошло времето. Охолството притъпяваше първичните инстинкти, а на тях сега им беше необходима интуиция, граничеща със свръхестественото, за да изпълнят задачата.

Тя седна на дивана, а той в това време отвори бутилката червено вино. Пътеката, довела Луи до настоящата му професия, беше необичайна, но не по-различна от тази на другите му колеги. Човек не се събужда в един прекрасен ден с решението да стане наемен убиец. Баща му беше потомствен аристократ и фамилията им се славеше с влиятелните връзки и умението да лавират на политическата сцена. Гулд бяха професионални дипломати още от времето на Луи Наполеон и преврата през 1851 години. И петте поколения мъжки представители на рода бяха възпитаници на Екол Политехник — елитния технически университет на Франция, който се специализираше в подготовката на френски граждани за служба в администрацията или армията. С три дъщери и само един син, семейството беше възложило на младия Луи всичките си надежди да продължи традицията. И наистина, той сериозно възнамеряваше да тръгне по стъпките на баща си.

По-голямата част от младостта си беше прекарал зад граница, докато баща му напредваше в кариерата във френското външно министерство. Гулд старши получаваше назначения във Френска Гвиана, Ню Йорк, Лондон, Берлин и Вашингтон, където се издигна до посланик на Франция в САЩ. Животът им беше изпълнен с вълнуващи преживявани и привилегии. Луи се радваше на съдбата си, приемайки езика и културата на страната, в която семейството му пристигаше да живее. Самият той не си представяше друго професионално бъдеще освен това на дипломат от кариерата. И така беше до мига, в който разбра за изневярата и лицемерието на баща си. На седемнайсет години той зашлеви шамар на човека, когото цял живот беше почитал като свой идол. Когато разбра за похожденията на баща си, кандидатства и получи стипендия от Специалното военно училище, известно повече като Сен Сир. Това училище беше френският еквивалент на Уест Пойнт. На пръв поглед може би не беше кой знае какъв протест, но родът Гулд изпитваше омраза към френските военни. Като професионални дипломати те смятаха, че повечето, ако не и всичките, големи провали на Франция през последните две столетия са по вина на армията.

Щом баща му научи за постъпката му, едва не полудя. Но тъй като синът му вече беше пълнолетен, той не можеше да стори нищо, за да му попречи. След като Луи замина за Сен Сир, отношенията между родителите му се обтегнаха. Изневярата на баща му вече не беше тайна; той вече дори не се криеше. А майка му, горда и дълбоко религиозна жена, се оттегли зад стените на семейното имение в Южна Франция. По време на последната му година в Сен Сир майка му сложи край на живота си. Съсипан от скръб, Луи се закле никога повече да не проговори на баща си.

Тя вдигна чашата си и той й наля от виното.

— Опитаха ли се да те проследят?

— Не.

Тя се намръщи.

— Тогава защо се забави толкова?

— Просто бях предпазлив. — Наля в чашата си и седна до нея на дивана.

— Хер Абел напълни ли гащите, когато те завари в неговата стая?

— Държа се по-спокойно отколкото очаквах. — Луи вдигна чашата. — Да пием за поръчката, която може да ни е последната.

Чутото я стресна. Вгледа се в него. Той я подкани, като доближи още повече чашата си до нея, и накрая тя отстъпи.

Беше се запознал с Клаудия Морел, когато тя беше само на осемнайсет. Той беше двайсет и една годишен младши лейтенант във френския Чуждестранен легион, когато я зърна за пръв път в селото Обан. Влюби се в нея от пръв поглед и за два месеца връзката им се задълбочи. Тогава един ден в началото на юли го повикаха при командира. Оказа се, че Клаудия била дъщеря на някакъв полковник Морел, заслужил и многократно награждаван легионер. Полковникът току-що се беше върнал от шестмесечна командировка в Босна и беше повишен в бригаден генерал. Оказа се също така, че генералът бил доста ядосан, задето някакъв си нищо и никакъв младши офицер, на всичкото отгоре негов подчинен, иска да обезчести скъпоценната му дъщеря.

Гулд беше прехвърлен на остров Корсика във Втори чуждестранен парашутен полк. Замина още същата сутрин, с първия полет и само с една раница и резервна униформа. Дори не му дадоха възможност да се сбогува с Клаудия. Преместването му имаше и горчива, и сладка страна. Горчивата беше, че го откъснаха от любимата му. Сладката — че идваше да служи във Втори чуждестранен парашутен полк — елита на Чуждестранния легион.

Щом пристигна в Корсика, не му остана много време да съжалява и да тъгува. В полка беше плъзнала мълвата, че към този легионер трябва да се демонстрира определено отношение и да му скъсат задните части от учения и занятия. Месеци наред той се спускаше с въже от скалите, стреляше с всички оръжия от арсенала на легиона, правеше изтощителни походи под горещото лятно слънце с двайсет и пет килограмова раница. Скачаше с парашут и плуваше километри в залива на Калви. Парашутистите се ръководеха от принципа на Ницше — това, което не ме убива, ме прави по-силен. Сега, като се върнеше назад, той си даваше сметка, че времето, прекарано при парашутистите, го беше превърнало в днешния мъж.

На седмия месец от изгнанието в Корсика разбра, че решението на генерала да го прехвърли тук му е изиграло лош номер. Неговата много красива, но упорита дъщеря го караше да страда, задето беше проявил коравосърдечие към чувствата й. Тя писа писмо на Луи и му разказа, че се е преместила в Париж и не желаела повече да разговаря със своя „баща-диктатор“. В редките случаи, когато го пускаха в отпуск за повече от два дни, започна да й ходи на гости. Гулд обаче беше открил своя истински дом при парашутистите и колкото и да му липсваше Клаудия, не мислеше да напуска този елитен отряд.

През следващите четири години обиколи земното кълбо, местейки се от място на място. Докато непрекъснато усъвършенстваше бойните си умения, откри, че е много добър в убиването. Двамата с Клаудия продължиха да поддържат връзка, но когато тя се записа да следва в университета, се разделиха. Новите й приятели, шайка социалисти, силно мразеха военните. А като всички войници той се чувстваше неловко в компанията на хора, които не разбират какво е да жертваш живота си за родината като професионален военен. Не искаше от тях благодарности, но нямаше намерение да търпи обиди.

И така, след един дълъг уикенд в Париж с много пиене и недостатъчно секс всичко пред него се срути. Признаците, че любовта й към него започва да отминава, бяха налице. Тя се беше променила и се беше сдружила с група бесни анархисти. Водачът на това племе не пропускаше да намърда задника си между него и Клаудия при всеки удобен повод.

Чашата преля, когато онзи нещастник прегърна през рамо Клаудия и с чашата и цигарата в другата ръка попита Луи:

— Вярно ли е, че хомосексуализмът е много разпространен сред легионерите?

Вероятно би си премълчал, но когато тя се засмя на дебелашката шега, той не издържа. Ударът не беше много силен, но беше добре премерен. Счупи носа на нахалника, кръвта шурна и омаза цялата физиономия на дърдоркото. Всичко можеше да свърши дотук. Нямаше какво повече да каже на Клаудия. Дори само присъствието й вече го отвращаваше. Понечи да си върви, но някакъв глупак му скочи отзад. Като при повечето кръчмарски свади последвалите събития бяха непредсказуеми. Счупени ръце и пръсти, разбити и окървавени носове. Случката приключи за Луи в затвора, а за петима от приятелите на Клаудия — в травматологията. Преди да го приберат полицаите, тя му каза, че повече не иска да го вижда. Той я попита дали наистина желанието й е такова. В отговор тя се впусна в гневни тиради срещу френския Чуждестранен легион. Той я изслуша и когато тя свърши, й пожела дано някой ден да остави дребнавостта и да си даде сметка, че баща й я е обичал. Минаха години, преди пътищата им да се пресекат отново, и то не при най-добрите обстоятелства.

— Кое те кара да мислиш, че ще е последната ни поръчка? — попита тя.

— Защото възнаграждението е огромно.

Тя го погледна в очите.

— Не ме мъчи повече.

„Почакай само да чуеш името на мишената“, каза си той, а на глас изрече:

— Прекалено много се тревожиш.

— Ти обаче явно не се тревожиш достатъчно — троснато отвърна тя.

— Затова сме идеалният екип. — Той се наведе и я целуна.

Тя го отблъсна.

— Не се опитвай да ме разсееш. Защо мислиш, че ще е последната ни поръчка?

— Защото договорът е за седем милиона долара.

— Седем милиона долара — повтори тя и ахна. Клаудия обичаше свободата, която богатството даваше, но щом даваха толкова пари, задачата определено щеше да е изключително опасна.

— Впечатлява ли те сумата? — попита Луи.

— По-скоро ме плаши. И теб трябва да те плаши.

Той сви рамене.

— Просто поредната ни поръчка.

— За седем милиона долара… съмнявам се. И кого иска да убиеш?

Луи отпи от виното.

— Един американец.

— Само не ми казвай, че трябва да ходим до Съединените щати. Нали знаеш, че не обичам да работя там.

— До Америка. Те не казват „Съединените щати“, а „Америка“.

— Сега не е време да ме учиш на синтаксис, идиоми или както там ги наричаш. Отговори ми на въпроса.

— Вероятно ще се наложи да работим в Америка.

Тя затвори очи и поклати глава.

— Кой е мишената? И не ми казвай, че е президентът.

— Не, не е президентът — засмя се той.

Клаудия започваше да губи търпение.

— Името! Кажи ми името!

— Шшт… — Той понечи да сложи длан на коляното й, но тя го плесна.

— Кажи ми веднага!

— Мич Рап.

Тя примигна два пъти и бавно остави чашата. Стана и отиде до прозореца. Провери улицата, върна се и с едва доловим шепот попита:

— Защо?

— Не съм го питал защо. Не е моя работа.

Клаудия скръсти ръце.

— Мислех, че се възхищаваш на този Рап.

— Така е.

— Тогава защо се съгласи?

— Не мислиш ли, че седем милиона долара са достатъчно основателна причина?

— Стига да оживееш, за да им се радваш.

— Нямам намерение да умирам.

— Не можеш да си сигурен. Това не ти е някой банкер като онзи в Лондон, а Мич Рап. Той винаги отвръща на удара.

— Няма и да види как се прокрадвам към него.

Тя закрачи напред-назад из тесния апартамент.

— Кой иска смъртта му?

— Абел не пожела да ми каже.

— Обзалагам се, че са саудитците.

— Не ми каза.

— То и така е ясно. Абел от доста време им върши мръсната работа. — Тя издуха кичура коса от лицето си и добави: — Не съм на седмото небе от щастие, че ще работя за тях. Мич Рап е на страната на тези, в които вярвам. Както ти обичаш да казваш, той е един от добрите.

— Непрекъснато ти повтарям… остави политиката настрана. Интересно ми е все пак, че причисляваш Рап към добрите. Бих могъл да ти намеря един милиард мюсюлмани, които не са съгласни с теб.

Тя се изчерви и насочи пръст към него.

— Не започвай пак старата си песен. Ти мразиш католическата църква само заради баща ти. „Тази война на религиите датира от хиляди години и католическата църква в повечето случаи е грешала“ — имитира го тя.

— И не се отказвам от думите си.

— Ти си наивен, Луи. Също както когато аз намразих моя баща. Ние живеем тук и сега. Не преди хиляда години. Католическата църква няма нищо общо с това. Шепа тесногръди и фанатизирани идиоти се опитват да наложат своя извратен начин на живот на целия свят. А аз нямам никакво желание да им помагам.

Той искаше да я успокои, но размисли. Само щеше да я ядоса още повече.

— Съгласен съм с всичко дотук.

— Добре, значи ще откажем на германеца.

— Не бих казал.

— Нали беше съгласен с мен.

— Да, но нещата са по-сложни.

— Например? — Тя затропа с крак по пода.

— Например, че е време да се оттеглим и да си имаме дете. — Видя как само при споменаването на това тя се спря.

Триумфът му беше мимолетен. Клаудия много искаше да обсъдят този въпрос, но сега не му беше времето.

— Как ще имаме дете, като ти ще си мъртъв?

Той мина зад масата и хвана ръцете й.

— Знам, че няма да ти е лесно, но ти обещавам, че ще бъда внимателен. Дори и да ми отнеме шест месеца, ще чакам. Той няма да ме види изобщо. Германецът пък няма никаква представа кои сме. Ще очистя Рап и ще приключим.

Тя също се изкушаваше от идеята да се оттеглят завинаги, но нещо й подсказваше, че трябва да се откажат от тази поръчка и да бягат час по-скоро.

— Не знам.

— Няма нищо. Хайде да си лягаме и утре ще го обмислим. Ще преценим дали си заслужава да продължаваме да се оглеждаме, да се местим всеки месец… Представи си къща на брега на морето, пълна с деца. — Той я взе в прегръдките си. — Обещавам ти, нищо лошо няма да се случи. Ще бъда изключително предпазлив.

Тя вдигна очи към него.

— Наистина ли мислиш, че ще можеш да се откажеш от сегашния начин на живот?

Неведнъж бяха обсъждали този въпрос.

Той се усмихна и отговори с „да“, макар и да не беше много сигурен.

Тя се вгледа в очите му. Излъчваха интелект и загриженост, но Клаудия добре знаеше какъв нрав се крие зад тях. Беше го виждала да убива и се учудваше, че не е шокирана. Дори беше красиво да го гледаш как отнема чуждия живот. Той беше ловък и движенията му бяха изпълнени с лекота. Оправдаваше го, че хората, които той убиваше, са виновни за някакво престъпление или провинение срещу човечеството. Но Мич Рап беше друго нещо. Дори тя му се възхищаваше. За подобна задача нямаше оправдание. В края на краищата обаче перспективата да се оттеглят веднъж завинаги я изкушаваше да склони. Събитията следваха своя неумолим ход, независимо дали Луи го искаше или не. Животът си минаваше и беше време да приключат окончателно бизнеса с поръчковите убийства.