Лиценз за убиване

19.

Абел слезе от терминала и пое горещия сух въздух. Връщаше се в кралството толкова скоро със смесени чувства и се надяваше принцът да не му отнеме повече от ден-два. Той си даваше сметка обаче, че заради деликатното естество на задачата разговорите по телефона не бяха за препоръчване.

Колкото и да не му се искаше да напуска Алпите, съзнаваше, че се налага.

Над планинското му убежище вече се спускаха есенните цветове и въздухът ставаше все по-чист. Това беше най-хубавото за него време в годината. Летните месеци бяха твърде влажни за него и физическите упражнения му костваха усилия. Сега, след като всичко беше задействано, той имаше и друга причина да тъгува по малкото алпийско селце. Намесваше се инстинктът му за самосъхранение. Усамотен в планинската си вила, можеше да разсъждава на спокойствие и да планира всички възможни развои от ситуацията, дори и ако нещо се оплеска. Така че щеше да каже възможно най-любезно на принц Мухамад, че има спешна работа и трябва да се върне в Цюрих. Ако има късмет, този социопат ще го пусне да си върви.

Принц Мухамад бен Рашид беше изпратил хората си да му помогнат да мине необезпокоявано през митническия контрол. Бяла лимузина с двама души охрана чакаше отвън. Трети човек сложи пътната му чанта в багажника, сякаш беше някакво ценно произведение на изкуството. Четвъртият мъж му отвори вратата и с жест го покани да влезе в лимузината. За миг Абел беше обзет от ужасното чувство, че го канят да присъства на собственото му погребение. Той се поколеба, но влезе в колата.

Защо не се обърна и не се качи на първия самолет обратно за Европа, той не можеше да си обясни. Не защото имаше доверие на принц Мухамад. Напротив. По-скоро беше заради трудностите, които щяха да му създадат, ако не се качеше в колата. Вероятно щяха да го изведат насила от летището. А и територията на страната криеше сериозен риск. Неща, с които беше свикнал след две десетилетия измами, преструвки, криене и убийства. Едва ли Рашид щеше да го убие, но не можеше да се изключи и тази възможност. Според преценката на Абел, а той рядко се лъжеше в хората, принцът си беше един обсебен от нарцисизъм социопат. Живееше буквално зад дебели крепостни стени, обкръжен от телохранители и от разкоша, който неговите милиарди му осигуряваха. Контактите му с истинския свят бяха силно ограничени. Кралската фамилия беше силно разделена. Едната част от членовете й гледаха към бъдещето, докато другите се бяха вкопчили в миналото и не искаха да се разделят с него. Брат заставаше срещу брата и за съжаление кръвопролитието нямаше да бъде избегнато.

Рашид беше педантичен. Човек, който обича да заличава следите си. Какво беше казал убиецът на Абел в Париж?

„Аз винаги гледам що за човек е този, който ми плаща. Малко от клиентите ми го правят от практични и рационални подбуди. Повечето имат сериозни психологически проблеми. Често това са социопати, които искат на всяка цена да бъде тяхното във всичко, което правят в живота. Искат да решават категорично и окончателно всичките си проблеми. Което за някои от тях означава да се отърват и от човека, натиснал спусъка.“

Тези думи съвсем точно характеризираха принц Мухамад. Този убиец беше умен човек. Така и не му посочи име, с което да го нарича. Но жената се представи като Мари. Каза му името и веднага след това го предупреди, че ще се оттеглят, ако той не вдигне мизата от седем на десет милиона долара. Абел запротестира, но тя затвори телефона. Три часа той трескаво я чака да се обади отново. Когато накрая го направи, Абел положи неимоверни усилия да остане спокоен. Никога досега не си беше имал работа с хора като тези двамата. Те бяха като красива жена, която те отблъсва от себе си и ти удря шамар в лицето. Обаче поради някаква необяснима причина мъжете продължаваха да се връщат при нея.

Вместо да започне да си търси нови изпълнители, той се примири с исканата сума и с лекота се лиши от още три милиона долара. Те непрекъснато го извеждаха от равновесие, но му доказаха, че са най-подходящи за тази задача. Сега само оставаше да седне и да ги изчака да свършат тежката работа. Разбира се, ако Рашид не беше решил да го убие. Абел погледна през матираното стъкло и реши, че ще се наложи да намекне на принца: смъртта му ще е еднакво пагубна и за двамата.

Дворецът приличаше повече на петзвездния курорт, който Абел беше посетил веднъж в Аризона. Беше разположен върху деветстотин декара и включваше конюшни, шест открити басейна, три закрити басейна, игрище за голф с девет дупки и развлекателен парк. Тук живееха и четирите жени на Рашид, както и двайсет и едното му деца и бързо роящите се внуци. Голямата метална порта се отвори и лимузината влезе на покрития с чакъл и ограден от двете страни с палми път. Минаха покрай огромен фонтан и спряха под козирката на главния дворец. Трудно беше да се изброят всичките имения на Рашид. Имаше едно в Мека, едно в Джеда на Червено море, къща в Цюрих и изумителна вила край Гранада в Испания.

Принцът не обичаше да пътува много в чужбина, но се гордееше с вилата си в Испания. Тя беше олицетворение на една от декларираните от него цели: да върне исляма на изконното му място, бреговете на Испания. Абел често си мислеше за тази амбиция на принца. Испания беше католическа страна, а ислямът беше просъществувал в южната й част за много кратко време. Принц Мухамад и неговата клика обаче не виждаха нищо неразумно в позицията си за Испания и желанието си да изтрият Израел от картата на света. Абел се отнасяше с разбиране към ционисткото движение и желанието на еврейския народ да има държава на територията на историческата си родина. По всички исторически критерии евреите имаха много по-голямо право на собствена държава, отколкото ненормалните уахабити в стремежа си да върнат исляма в Испания. По очевидни причини Абел предпочиташе да си мълчи, отколкото да посочи тези аргументи на Рашид.

Принц Мухамад го чакаше до главния басейн, който беше направен във формата на камила. Абел имаше впечатлението, че дворецът е обзаведен от десетгодишен хлапак. Принцът се беше разположил под голям брезентов навес, облечен в традиционната носия, с всичките си монархически атрибути. Това беше обичайно за него. Двама от вездесъщите му телохранители стояха наблизо.

Абел влезе под навеса и леко се поклони.

— Добър ден, принц Мухамад. На вашите услуги съм.

— Ела седни, Ерих. Имаме много да говорим. Сигурно си огладнял.

— Да, така е.

Един слуга се приближи и поднесе стол за Абел. Германецът забеляза, че столът е поставен съвсем близо до принца, което беше необичайно. Рашид явно беше излязъл от конспиративното си настроение. Двамата си побъбриха за това-онова, докато Рашид пиеше кафе, а Абел — чай с лед. След около пет минути принцът нареди на телохранителите да се оттеглят и германецът се поотпусна. Ако принцът имаше намерение да го убие, никога нямаше да пусне двамата си главорези.

Рашид предложи на госта си да си вземе от купата с плодове.

— Как вървят нещата със стария ми приятел?

Абел предположи, че става дума за Саид Ахмед Абдула.

— Срещнах се с него, както ме помолихте, и в момента му помагам да реши проблема си.

Принцът замислено кимна.

— Нали разбираш, че не е добре?

— Защо, какво му е? Болен ли е?

— Сърцето му се къса заради сина му и се боя, че заради трагичната смърт е изгубил разсъдъка си.

Абел кимна.

— Приятелят ми не е със стабилна психика, но аз съм му много задължен.

Германецът не каза нищо.

— Благодаря ти, че си се заел с неговия проблем — продължи Рашид. — Не знам точно на кого има зъб, но имам известни подозрения.

— Ако искате, ще ви кажа, принц Мухамад.

Рашид вдигна ръка и бавно поклати глава.

— Не, не искам да знам такива неща.

— Съгласен съм, че колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Посъветвах приятеля ви да не казва на никого.

— И аз изрично го предупредих, но въпреки това се притеснявам. Мъжът, когото Абдула иска да убият… ако наистина е този, за когото си мисля, трябва да си много предпазлив. Той не е обикновен човек. Ако се провалиш, ще се върне за теб и няма да се спре, докато не получи главата ти на тепсия.

Абел беше предвидил подобна реакция.

— Човекът, когото наех, е изключително добър.

— Виждал ли си го в действие?

— В известен смисъл да. Много е способен и е подходящ за задачата.

— Добре ли го познаваш?

— В моя занаят се стремим да не се опознаваме твърде добре едни други.

Принцът за миг се загледа в далечината.

— Залогът тук е много голям. Не мога да си позволя да бъда замесен в подобна афера. Нито ти. Прекалено ценен си за мен.

— Какво сте намислили?

— Бих искал да се погрижиш да не могат да стигнат до теб при никакви обстоятелства. Ако този, когото си наел, успее, някои влиятелни и могъщи личности много ще се ядосат… и ще искат да разберат кой стои зад убийството.

Абел се смяташе за специалист по оценка на риска.

— Човекът, чиято смърт желае вашият приятел… има много врагове. Без веществени доказателства американците трудно ще разберат кой стои зад този план.

— Ами ако все пак намерят доказателства, ако убиецът направи грешка или по-лошо, ако се провали и бъде заловен…

— Няма стопроцентови гаранции, принц Мухамад. Всичко е възможно, но малко вероятно. Убиецът е много добър. Шансовете са на наша страна, на страната на успеха. Никой няма да го свърже с нас. — Забеляза съмнението в очите на Рашид и за повече увереност добави: — Заметох добре следите си. Дори и ако той се провали, ще бъде изключително трудно да се доберат до мен.

— Не споделям твоята увереност.

Абел въздъхна уморено. Не знаеше какво повече да каже.

— Ако наетият от теб мъж бъде заловен, американските власти ще разберат кой му е платил.

— Той изобщо не знае кой съм и може само бегло да ме опише и да им каже псевдонима ми. — Виждаше накъде върви разговорът и затова прибягна до лъжа.

— Американците доста са напреднали в техниките за разпити. Предполагам, че този човек има някаква връзка с теб.

Германецът кимна.

— Достатъчно им е само да се докопат до телефонен номер или адрес на електронна поща. Ти сигурно си му платил с електронен превод.

— Да.

— Ще разберат от него за номера на сметката и ще проследят парите чак до Абдула.

— Използвах мрежа от банки, които са известни с това, че ревниво пазят в тайна самоличността на клиентите си. Дори и с новите антитерористични банкови закони аз съм достатъчно защитен.

Рашид се усмихна.

— Носят се разни слухове. Американците вече не си правят труда да подават искове до швейцарските съдилища. Просто проникват в банковите бази данни и си взимат нужната им информация. Влизат и излизат безнаказано, а банките дори не подозират за намесата.

— С цялото ми уважение, принц Мухамад, тези слухове са силно преувеличени.

— Ти си имаш твои източници, аз — мои. — Принцът се усмихна ехидно.

Бяха стигнали до патово положение. Абел не знаеше какво да отговори, за да успокои принца, и затова премина към неизбежното:

— Какво искате от мен?

— Искам да заличиш следите.

— Казах ви… вече го сторих.

Принц Мухамад погледна сурово германеца, подобно на мъдър баща, уморен от спор със сина си.

— Ще повторя само още веднъж. Искам да се погрижиш американците по никакъв начин да не могат да направят връзката с теб или с Абдула.

Абел извърна глава настрана и се загледа в блестящата повърхност на смешния басейн с форма на камила. Много добре знаеше какво имаше предвид принцът — той не искаше американците да стигнат до него. Абел се беше озовал в трудна ситуация. Ако продължеше да настоява, можеше да свърши на дъното на смешния басейн. В момента нямаше друг избор, освен да се подчини. Щом излезеше от Саудитска Арабия, щеше да оправи нещата. Засега обаче трябваше само да се измъкне от неприятната ситуация.

Отново се обърна към принца.

— Може да стане, но няма да е евтино.

— Колко?

Истината беше, че не е сигурен дали може да стане, но Рашид нямаше да остане доволен от този отговор. Абел нямаше представа кой е убиецът. Освен това го беше предупредил, че ще го убие, ако Абел се опита да разбере самоличността му. Може би Петров знаеше повече за странната двойка. Може би щеше да подкупи стария комунист и да му развърже езика. Пресметна набързо какво ще му струва и отговори:

— Пет милиона… може би и повече.

Рашид го погледна, лицето му беше безизразно като на играч на покер. За разлика от Абдула, който беше готов на всичко, за да отмъсти за смъртта на сина си, Рашид нямаше намерение да отвори ей така хазната си и да му даде купчина пари.

— За глупак ли ме смяташ?

— Не.

— Пет милиона е прекалено много.

— С цялото ми уважение, принц Мухамад, дори може и да не стигнат, ако ми се наложи да наема малка армия, която да се заеме с този човек. Освен това ще трябва да подкупя много чиновници, за да ми дадат информация за неговото местонахождение. Пет милиона е минимумът.

Рашид дълго мълча. Очите му останаха приковани към германеца. Абел също не се предаваше. Не гледаше принца в очите, което само щеше да провокира саудитеца, а седеше със затворена уста — правило номер едно при пазаренето.

След като мина цяла минута, Рашид отстъпи:

— Добре, но нито пени повече.

— Ще направя всичко по силите си — отвърна Абел.

— Разбира се. Ти винаги се стараеш.

— Предполагам, че ще искате да се захвана веднага.

— Да. С моя самолет ще заминем където поискаш.

Абел помисли за секунда и отвърна:

— В Москва.

Принцът се усмихна цинично.

— Значи продължаваш да работиш със старите си приятели, руснаците? Хубаво. Те са като проститутките — биха сторили всичко за пари.

Абел реши да не коментира. Запита се обаче дали принц Мухамад знае какво е отношението на руснаците към саудитците. Изкуши се да му каже, но размисли. В края на краищата, не искаше да свърши на дъното на басейна. Изправи се и се поклони.

— Благодаря за вашето гостоприемство, принц Мухамад. Ще ви информирам за всичко.

— Ще наредя да качат парите ти на самолета. Никакви електронни трансфери повече.

— Както пожелаете.

Един от многобройната прислуга сякаш изникна изневиделица и направи жест на Абел да го последва. Щом двамата се отдалечиха достатъчно, мрачен мъж, облечен в бяла роба, със скръстени ръце, излезе иззад завесата и се приближи до принц Мухамад.

— Какво мислиш? — попита принцът.

Мъжът се озъби и отвърна:

— Не му вярвам. Никога не съм му вярвал.

Принцът се усмихна. Полковник Науаф Таиб беше служил на Мухамад, когато той още беше министър на вътрешните работи. Таиб работеше в саудитското разузнаване и беше един от най-доверените офицери на принца. Беше изключително добър и не се боеше да прибягва до сила, за да постига резултати.

— Какво да правя с него? — попита Мухамад.

— Мисля, че е най-добре да ме оставите аз да се заема с него.

Принцът кимна. Очакваше този отговор.

— Дръж го дискретно под око. Когато му дойде времето, знаеш какво ще предприемеш.