Лиценз за убиване

50.

Колата, черно „Инфинити Кю 35“, принадлежеше на приятел на един от служителите от посолството. Беше малко тясна за високия метър и осемдесет и седем Таиб, но отговаряше идеално на мисията му. Колата го чакаше на паркинг на няколко пресечки от киносалона. Таиб и трима други служители на посолството я бяха оставили там петнайсет минути преди да започне филмът и се бяха наредили на опашката за билети, пуканки и освежителни напитки. Трийсет минути след началото на филма на Таиб му подадоха ключовете и листче хартия. Той излезе от салона под предлог, че отива до тоалетната, и повече не се върна.

Американското и саудитското правителства имаха неофициално споразумение да не се шпионират едни други. Таиб, както и всеки друг сериозен офицер от разузнаването, добре разбираше, че е наивно да се вярва в подобно споразумение. Той изискваше от хората си да държат под око служителите на американското разузнаване, когато те идваха в Саудитска Арабия. Навярно и американците постъпваха по същия начин с неговите колеги, независимо че американците бяха загрижени много повече да не обидят саудитското кралско семейство, отколкото саудитците за американците.

От тази операция зависеше много, за да си позволи да претупа нещата. Затова обикаля из улиците повече от час, за да е сигурен, че никой не го следи. Накрая, в 9.47 часа потегли към мястото на срещата. Досега беше прибягвал до услугите на този човек само веднъж. И той беше оправдал очакванията му. Един саудитски поданик беше арестуван във Вирджиния и срещу него беше повдигнато обвинение за контрабанда на хероин за десет милиона долара. Саудитецът чакаше съдебния процес във федерален затвор, когато до Таиб стигна мълвата, че той е готов да сключи сделка с федералните прокурори. В замяна на по-малка присъда този човек беше съгласен да даде доказателства, че саудитското разузнаване пряко е подпомагало със средства подготовката на „Ал Кайда“ за атаките на единайсети септември. Обвинения, подкрепяни само от показанията на един наркотрафикант, едва ли биха издържали в съда, но този човек беше един от подчинените на Таиб офицери. Той знаеше прекалено много и щеше да нанесе големи поразии, ако проговореше пред американците. Когато Таиб уведоми за това принц Мухамад бен Рашид, принцът даде ясни инструкции какво трябва да се направи.

Най-полезното качество на Таиб беше неговата находчивост. В младостта си той беше жесток и груб. Освен че от време на време се счепкваше с братята и братовчедите си, рядко повишаваше глас. За него беше характерно изключителното спокойствие и самообладание. Дори на футболното игрище, където ръстът и бързината му биха накарали всички да се боят от него. Беше израснал в Рияд, град с около три милиона жители и в който престъпността беше рядко явление като дъжда. Но той разбра защо саудитците спазват толкова стриктно законите едва когато започна да работи в разузнавателната служба. Законите в Саудитска Арабия бяха изключително жестоки. Полицията измъкваше признания чрез бой и изтезания, съдиите рядко се отнасяха милостиво към съдените, а затворите бяха под всякаква критика.

И в Саудитска Арабия, и в Съединените щати затворите бяха много опасно място, но по различни причини. В Саудитска Арабия затворникът трябваше да се пази и бои най-вече от пазачите, а в САЩ — от другите затворници. Таиб го знаеше, тъй като беше участвал в секретна програма за американски затворници. Години наред мюсюлманските благотворителни организации подпомагаха с пари, други средства и напътствия затворниците в САЩ, приели ислямската вяра зад решетките. Това, което повечето хора не знаеха, беше, че служители от саудитското разузнаване тайно се интересуваха от тези нови правоверни с надеждата, че ако се наложи, те ще се присъединят към тях в борбата. Тези мъже бяха следени след пускането им от затвора и насочвани право към джамиите, където продължаваше индоктринацията им в уахабитския ислям.

По време на среща с представител на една от тези благотворителни организации Таиб научи за група, наречена „Мара Салватруча“ или МС-13. Броят на затворниците в Щатите нарастваше главно за сметка на испаноезичните. Таиб не разбираше защо за две години, откакто беше започнала програмата, не можеха да вербуват за каузата си нито един испаноезичен мъж. Човекът от благотворителната организация му обясни, че испаноговорящите в затвора изповядват предимно католическата вяра и че са много организирани и изключително брутални. И посочи два случая, в които афроамерикански мюсюлмани са били пребити до смърт, защото са се опитали да насочат към исляма членове на бандата МС-13. Таиб направи проучване и откри, че ФБР ги смята за заплаха номер едно като организирана престъпна група. МС-13 беше създадена в Салвадор и се беше разпространила из цяла Америка като злокачествен рак. Извън Ню Йорк най-силните позиции на бандата бяха във Вашингтон и областта.

Най-трудната част беше да се свърже с групата. Като повечето улични банди и те имаха свои неофициални отличителни знаци и униформи. Предпочитаха спортните блузи и якета. Синьото и бялото бяха цветовете на бандата — също като на салвадорското знаме. Обичаха номерата 13, 67 и 76. Татуировките им бяха големи, членовете ходеха късо подстригани. Таиб откри, че имат силно присъствие в Александрия и Феърфакс, щата Вирджиния. Тъй като нямаше време за губене, налагаше се да рискува. Отиде с колата в един от кварталите с лоша слава на Александрия и намери двама младежи, застанали до автосервиз. Единият носеше горнище с надпис „Северна Каролина“, а другият — с надпис „Мичигански университет“. Номерата на горнищата съвпадаха с образа на бандата, както и късо подстриганите коси, и татуировките. Таиб спря до тях, но не слезе от колата. Само им подаде плик. В него имаше десет хиляди долара и телефонен номер. Той им каза да предадат плика на техния шеф. Само час след срещата беше потърсен по телефона и се срещна с местния гангстерски водач. Още пари смениха собственика си и сделката беше сключена. Бившият подчинен на Таиб беше открит мъртъв в килията още на следващия ден. Когато отново се срещна с гангстера, за да му плати остатъка от парите, Таиб намекна, че може да прибегне към услугите му отново. Онзи веднага се съгласи и му даде име и номер, на който да го търси.

В момента Таиб се намираше в същата тази част на Александрия и се канеше да се срещне с Анибал Кастильо. Когато днес саудитецът му се обади, Кастильо поиска номера му и сам го потърси, но от друг телефон. Таиб спря на паркинга пред автосервиза и слезе от колата. На стената на сградата беше подпряна стара задна седалка от автомобил. На нея седяха двама мъже, а от двете им страни стоеше по още един. Сградата беше боядисана в светлосиньо, бяло и сребристо. Въпреки хладната вечер момчетата бяха само по шорти и горнища без ръкави. Ръцете и вратовете им бяха покрити с татуировки. Таиб беше въоръжен, но не се заблуждаваше как ще се развият събитията, ако се стигнеше до насилие. Тук беше сам. Извади куфарчето си от багажника и влезе в сградата, без с нищо да покаже, че е забелязал четиримата мъже.

В малката чакалня имаше още четирима мъже. Те бяха препасали големи пистолети, а един от тях небрежно беше опрял на рамото си пушка с рязана цев. Във въздуха миришеше на застояло — телесна миризма, примесена с миризмата на цигарен дим. Таиб се спря. Беше облечен с джинси, бяла риза и син блейзър. Носеше четирийсет и пет калибровия си пистолет в кобур на дясното бедро. Единият от мъжете забеляза, че е въоръжен, и протегна ръка с дланта нагоре. Таиб му подаде пистолета. Изобщо не се опита да го задържи. Зад него се приближи друг и го претърси. Трети, с татуировка „МС-13“ с готически букви на челото, взе куфарчето му и му кимна да го последва. Двамата продължиха навътре из сервиза. Дори в този късен час всички боксове бяха пълни с коли, върху които се работеше.

Почти в дъното на гаража започваше коридор, който водеше към тоалетната и задния изход. Таиб забеляза набит мъж, стиснал с дебелите си и покрити с татуировки пръсти черен картечен пистолет. Спряха пред стоманена врата. Придружаващият го гангстер почука по вратата с пистолета на Таиб. Отвътре се чу шумът от метално резе и вратата се отвори. Една от стените беше почти изцяло покрита от широк телевизор с плазмен екран. Двама мъже, седнали в удобни кожени столове, играеха видеоигри. Зад единственото бюро в стаята с гръб към тях седеше трети мъж и говореше по телефона на испански. Той бавно се обърна и Таиб разпозна в него Анибал Кастильо.

— Здравей, стари ми приятелю — поздрави го Кастильо. — Ти се върна. — Той не си направи труда да стане.

— Да — отвърна арабинът.

— Какво мога да сторя за теб?

Саудитецът огледа стаята.

— Можем ли да говорим насаме?

Мъжът, който го беше придружил, остави куфарчето на бюрото на шефа си. Кастильо хвърли поглед към него.

— Заключено ли е? — попита.

— Да — отговори Таиб.

Кастильо му направи знак да го отвори. Саудитецът завъртя куфарчето към себе си и набра цифровата комбинация. После освободи ключалките и отвори капака. Вътре имаше хартиен плик, мобилен телефон и акуратно подредени купюри от стодоларови банкноти. Бандитът отмести плика и съсредоточи вниманието си върху парите. Когато ги преброи, свъси вежди. След дълга пауза кимна на хората си да излязат. Те се подчиниха безмълвно. Кастильо покани Таиб да седне.

— Сто хиляди?

Той кимна.

— Явно много искаш някой да умре.

— Така е.

— Кой?

Таиб взе плика и извади от него снимката на Рап.

— Познаваш ли го?

Кастильо поклати глава, а арабинът благослови наум Аллах.

— Той е пазен от федералните власти в една къща недалеч оттук.

— И искаш да го убия?

— Да.

— Какво е направил?

Таиб поклати глава.

Кастильо се ухили.

— Чудесно… Ще ти струва по-скъпо.

— Преди да продължим, искам да си изясним нещо. Добре ли са въоръжени хората ти?

Кастильо се изсмя.

— По-добре и от полицията. Гарантирам ти.

— Експлозиви?

Салвадорецът кимна.

— Какви?

— Малко C-4, ръчни гранати… мамка му, имаме дори противопехотни мини.

— Ръчни гранатомети?

— РПГ-та… разбира се. Имаме достатъчно.

Таиб остана доволен.

— Предполагам, че за вас няма да е проблем убийството на федерални агенти?

— Никакъв. Но това доста ще качи цената. — Кастильо постави длани върху куфарчето. — Не съм сигурен дали тези ще покрият само разходите.

— Донесох парите само за да ти покажа, че съм сериозен.

— Е, сега вниманието ми е насочено изцяло към теб.

— Първо ще ти кажа какъв е планът, а после ще обсъдим и цената.

Двамата се изправиха и Таиб извади няколко спътникови фотографии от плика, както и карта на местността. Посочи оградата и разясни в подробности каква е охраната по периметъра на обекта.

— Колко души пазят отвън? — попита салвадорецът.

— Обикновено четирима.

— А вътре?

— Не знам. Вероятно поне двама плюс мъжа, когото искам да убиете. Най-трудното ще е да влезете в къщата.

— Четирима пазачи са фасулска работа.

— Не от тях се притеснявам. Къщата е с повишена степен на защита… армирани врати… бронирани стъкла на прозорците… ще трябва да използвате експлозиви. Ще трябва да ги ударите с целия си арсенал. Започнете с РПГ и ако те не подействат, използвайте C-4. Изгорете цялата къща, ако трябва… не ми пука.

Кастильо се усмихна.

— Ами полицията? Ще вдигнем доста шум.

Таиб беше очаквал този въпрос.

— Аз ще се заема с полицията. Вие се погрижете за къщата. За мен е без значение колко души ще убиете… само се постарайте този мъж да умре. — Вдигна снимката на Рап пред лицето на салвадореца.

— Бих го убил със собствените си ръце, ако цената е добра.