Лиценз за убиване

55.

Цялата вечер говореше най-вече Стивън, който разказваше на Айрини и Томи истории за детството на Мич. Неговото самоиронизиращо чувство за хумор помогна на всички да забравят временно за трагедията. Въпреки това по време на вечерята на няколко пъти забелязаха отнесения поглед на Мич. Очевидно беше, че си мислеше за Ана. Стивън реагираше, като започваше със: „Спомняш ли си онзи път, когато…“ — и така се впускаше да разказва нова история.

Храната свърши, виното беше изпито и Томи се прозя. Айрини се възползва да остави двамата братя насаме. Тъй като беше събота вечер, беше предложила на Стивън да пренощува тук. Той се беше съгласил.

— Май на някого му се спи.

Томи поклати глава.

— Не, утре не съм на училище.

— Но вече е късно.

— Още не съм показал на Стивън моя „Гейм Кюб“.

Кенеди погледна към часовника, останал от дядо й. Още нямаше девет и половина. Преди да отговори, Стивън я изпревари:

— Имаш „Гейм Кюб“?

Томи ентусиазирано кимна.

— Ъхъ!

— Какви игри имаш?

— „Тони Хоук Про Скейтър 4“, „Междузвездни войни“… — Изреди половин дузина заглавия.

— Колко пари имаш в себе си?

Момчето го погледна объркано, тъй като не беше сигурно дали е разбрало въпроса.

— По сто долара на игра. Ти срещу мен.

Томи се ококори и погледна към Мич, който поклати глава.

— Намерил си с кого да се състезаваш — намеси се той. — С осемгодишно хлапе.

— Ти със сигурност нямаше проблем в това отношение, когато аз бях на неговата възраст.

Мич само поклати глава.

— Добре — каза Стивън. — По долар на игра.

— Първо ще измием чиниите — настоя Айрини. — Хайде, Томас, помогни ми да раздигна масата. — Тя стана. — Някой иска ли кафе?

Братята отказаха.

— Защо не отидете в хола да си починете?

Докато Айрини и Томи прибираха чиниите, Мич взе от шкафа бутилка вино и я отвори. Напълни чашата си и предложи на Стивън.

— Защо не? — реагира брат му. — И без това няма да шофирам.

Отидоха в хола за гости. Стаята беше обзаведена в характерно женствен стил: жълти стени, бели лакирани мебели, синьо-жълти завеси с мотиви на цветя, диван с цвят слонова кост с няколко декоративни възглавнички в пастелни тонове, фотьойли в подобни цветове и бял килим. Като в повечето стаи от къщата и тук всичко изглеждаше така, сякаш не е пипано от средата на осемдесетте години. Мич седна в единия край на дивана, а брат му — в другия.

Последва неловко мълчание, нарушено накрая от Стивън:

— Имаш ли някакви планове за погребението?

Рап поклати глава.

— Родителите й са се заели с това.

— Не мислиш ли, че трябва да се чуе и твоето мнение?

— Дъщеря им загина заради мен, Стивън. Мисля, че това е достатъчно да ме лиши от всякакво право на глас.

— Разговаря ли с тях?

— Не.

— Според теб не трябва ли да поговориш?

— Утре ще ги видя. — Мич погледна чашата си и добави: — Изобщо не знам какво да им кажа. Тя беше единствената им дъщеря. Обожаваха я. — Очите му се насълзиха. — Бяха толкова горди с нея. — Помисли си за болката, която родителите й изпитваха. Тяхната красива дъщеря си беше отишла завинаги от този свят.

Стивън нищо не каза.

Мич се обърна към него с насълзени очи:

— Направо съм съсипан. Никога през живота си не съм се чувствал по-безпомощен.

— Не знам… ти беше доста зле и когато Морийн умря. — Имаше предвид приятелката му, която загина на борда на самолета в небето над Локърби, Шотландия.

— Тогава не беше нищо в сравнение със сега. Бях хлапак и не знаех какво е да обичаш истински.

— Не е вярно. С Морийн бяхте влюбени. Ти оцеля след смъртта й, ще оцелееш и след смъртта на Ана. Няма да ти е лесно, но ти й го дължиш. — Айрини беше обяснила на Стивън, че брат му е на ръба на безумието заради смъртта на жена си. Един от лекарите беше препоръчал да го поставят под непрекъснато наблюдение, за да не се самоубие. Стивън никога не беше крил нищо от брат си и нямаше да го стори и сега. — Тя най-малко би желала да се лишиш от живота си.

Мич се намръщи:

— Стивън, аз никога не бих се самоубил. Това не е проблем. Проблемът е какво ще правя, като изляза оттук.

— Какво имаш предвид?

Мич не успя да отговори на въпроса. Някакъв шум отвън привлече вниманието му. Вдигна глава към тавана и се ослуша, готов да улови и най-малкия звук. Солидната конструкция изолираше от външните шумове, но той беше прекарвал толкова много време на стрелбищата, че знаеше със сигурност какво ще последва. Приглушеният пукот на пушка.

— Айрини! — извика. Последваха още няколко изстрела и той скочи на крака. — Къде са бодигардовете ти?

Мич сграбчи Стивън за ръката и рязко го свали от фотьойла. Чуха се още приглушени изстрели. Те бързо излязоха от хола, минаха през трапезарията и отидоха в кухнята. Кенеди стоеше до мивката, Томи беше до нея. Хванала кърпата за бърсане на съдове, тя ги погледна объркано.

— Какво има?

— Отвън се стреля!

— Не съм чула нищо.

— Повярвай ми. Къде са бодигардовете ти?

— Навън.

— По дяволите!

Мич бързо избута майката напред. Кенеди се сети да вземе чантата си от масата.

— Вървете към тунела и оттам към помещенията за разпити. — Той отвори вратата към мазето и избута брат си, Айрини и Томи надолу по стълбите. — Когато стигнете, се заключете в една от килиите. Бързо! Вървете! — извика.

— Но ти какво… — понечи да го попита Кенеди.

Отвън избухна експлозия и къщата се разтресе.

— Вървете, мамка му! — извика Рап.

Той затръшна вратата и изтича към задното стълбище. Заизкачва стъпалата по две наведнъж, без да обръща внимание на болката. Когато стигна междинната площадка, се чу нова експлозия. Последва автоматична стрелба откъм задната част на къщата и той се запита дали не е сгрешил, като предпочете да остане.