Лиценз за убиване

63.

Кенеди имаше известни съмнения за първото писмо. Вярно, успя да привлече вниманието й, но в ЦРУ се получаваха хиляди електронни писма месечно. Пишеха какви ли не откачалки и любители на теорията на конспирацията. Рядко ги пращаха лично на нея, но когато се зачете в съобщението, първото, което й мина през ума, беше, че и то е написано от някой луд. Второто я заинтригува. В пресата само бегло беше споменато за операцията на коляното на Мич и нито дума за това, че убиецът се е бил скрил от другата страна на улицата, срещу къщата. И изобщо за медиите случаят си оставаше трагичен битов инцидент.

Кенеди получи третото писмо на път за Кемп Дейвид. Обаждането й до Ленгли потвърди, че Ерих Абел е работил за източногерманското разузнаване. Вероятната саудитска връзка съвпадаше с информацията, получена от йорданците. Тя се обади на своя заместник по разузнаването и му нареди да изрови всичко за този Абел. Искаше пълен доклад по случая в неделя, след като се върне от президентската резиденция.

Съвещанието се проведе в нейния кабинет в четири часа и петнайсет минути следобед. Присъстваха заместникът по разузнаването, началникът на отдел „Анализи — Русия и Европа“ и заместник-директорът на Центъра за борба с тероризма или ЦБТ. Четвъртият човек пристигна по-късно. Това беше Маркъс Дюмонд, щатният компютърен хакер и гений на ЦБТ. Той информира Кенеди, че усилията му да проследи мистериозния подател на електронните писма са завършили с неуспех. Кенеди предполагаше, че изходът ще е такъв.

Показаха й снимка на Абел отпреди шестнайсет години. Изложената в продължение на над двайсет минути информация не беше по-нова. Съобщиха й, че главният експерт на Ленгли по Източна Германия и ЩАЗИ се е пенсионирал преди шест години и сега живее в Аризона. Били се опитали да го открият, но той не си бил вкъщи — играел голф и щял да се върне най-рано след час. Местожителството на Абел във Виена беше потвърдено и хората от Управлението в американското посолство бяха поставени в готовност да чакат инструкции от директора.

Последната новина не задоволи Кенеди. Тя искаше да не се шуми много по този въпрос. Хората й можеха да подплашат този Абел и той да си плюе на петите. Тя се обади на шефа на резидентурата във Виена и изрично заповяда, че иска да се проведе само пасивно наблюдение. Това означаваше подслушване на мястото с параболични микрофони и минаване с коли от време на време. Никакви статични от по двама души пред апартамента му. При никакви обстоятелства не трябваше някой от Управлението да установява пряк контакт с Абел. В Австрия наближаваше полунощ. Абел сигурно вече си беше легнал, а до понеделник сутринта Кенеди имаше намерение да изпрати там един от екипите на Дирекцията по операциите.

Даде нови заповеди. Информацията беше стара. Искаше да разбере дали този Ерих Абел е действал на „тихия“ фронт през последните десетина години. Данните трябваше да са на бюрото й до шест сутринта. Преди да си тръгне от кабинета, тя изпрати последно писмо. Не очакваше да й отговорят, но трябваше поне да опита и да продължи диалога. Въпросът й към мистериозния подател беше ясен и точен: „Защо се занимавате с това?“

Айрини имаше известни подозрения. Всичко се развиваше така, както беше измислил Коулман. „Кажете на медиите, че Рап е мъртъв. Убийците ще си получат парите и после, когато обявим, че е жив, онзи, който ги е наел, ще настоява или да си свършат работата докрай, или да му върнат парите.“ Кенеди усещаше, че те вече се хващат за гушите. Този Абел беше посредникът. Ако се вярваше на автора на писмата и наистина саудитците бяха поръчителите, Абел щеше да бъде подложен на силен натиск да им върне парите. Той на свой ред щеше да поиска от убийците да изпълнят задачата или да върнат парите. Тя се питаше дали убиецът или убийците не я използват, за да елиминират Абел.

Прибра се у дома, за да види как е Томи и да поспи няколко часа. Стивън Рап се беше върнал в Ню Йорк. Майка й беше при Томи заедно с дванайсет тежко въоръжени мъже от Службата за сигурност на ЦРУ. Синът й беше уморен, тъй като предната нощ беше спал не повече от шест часа. Въпреки това не преставаше да задава въпроси за Мич. Кенеди му отговори, както правеше винаги в подобни случаи, че не може да му каже подробности, но е говорила с Мич и той е добре. Томи заспа в ръцете й малко след осем часа и тя го занесе в леглото. След като поговори с майка си около половин час, тя провери електронната си поща и също си легна.

Когато започна да чете дългото писмо, се разсъни напълно. Това, което беше написано на двете страници, я изненада. Кенеди го прочете на един дъх, без да спира. По принцип се отнасяше към всичко със силна доза скептицизъм. В нейната професия информацията се проверяваше по няколко пъти, преди да бъде обявена за достоверна. Тази изповед беше изпълнена с факти, чието потвърждение щеше да е мъчително трудно, но дори мнителната Кенеди вече беше готова да повярва в автентичността на написаното.

Тя беше изправена пред две възможности. Първата — да уведоми Държавния департамент и Министерството на правосъдието. По няколко причини изтръпваше само при споменаването на тези институции. Първо, защото това беше проблем на ЦРУ. Някой беше опитал да убие един от хората й и ЦРУ щеше да си реши само проблема. Ленгли беше по-опитен в мръсните игри, а в случая се налагаше да се действа, без да се спазват правила. Ако съобщеше за случилото се на двете министерства, техните служители щяха да прекарат следващите пет години в швейцарските съдилища и щяха да се доберат единствено до няколко банкови сметки на фалшиви имена. Нито един човек нямаше да бъде изправен пред съда и наказан за смъртта на Ана.

Втората възможност беше да се качи на самолета, да отлети за Цюрих и да се оправи със ситуацията бързо и безшумно.

Освен шестчленната си лична охрана тя взе и Маркъс Дюмонд със себе си. Отлетяха малко след десет вечерта и когато пристигнаха в Цюрих, беше десет сутринта. Кенеди не беше уведомила за пристигането си нито американския посланик, нито Рос или президента. Президентът би я разбрал, но не и Рос. На този етап на играта беше по-добре началството да се поставя пред свършени факти, отколкото да се иска разрешение.

Кенеди обаче уведоми ръководителя на швейцарското разузнаване и го помоли да й помогне да избегне паспортния и митническия контрол на летището. Тя му обясни, че има важни дела и че е по-добре посещението й да не се огласява официално. Двама от хората от Управлението, базирани в Цюрих, я чакаха на пистата на летището заедно с Август Бартоломю, ръководителя на швейцарската Служба за външно разузнаване. Кенеди се качи в колата при Бартоломю и гледаше да отклонява темата за целта на визитата й по време на сравнително краткото пътуване до хотела. Тя не знаеше дали Бартоломю е поставил подслушвателни устройства в колата или дали не носи такива в себе си, но и в двата случая не можеше да си позволи да поеме риск. Когато влезеха в хотела, щеше да му обясни какво става. Беше сигурна, че той вече предполагаше, че тя е тук във връзка с едно от двете неща, с които се славеше Швейцария. Така или иначе директорът на ЦРУ едва ли би дошъл дотук заради швейцарския шоколад.

Швейцарците се отнасяха към тяхната банкова система и към неутралитета си много сериозно. Всичко, което можеше да опетни швейцарската безпристрастност или репутацията на швейцарските банки, се смяташе за заплаха за националната сигурност. Ефектът от войната срещу тероризма беше точно такъв. След единайсети септември в Берн и Цюрих се бяха изредили армии от адвокати, дипломати, полицаи и разузнавачи, които настояваха швейцарското правителство да им предаде всички документи, отнасящи се до „Ал Кайда“ или до някои от нейните членове. За швейцарците подобно преживяване беше доста неудобно и неприятно поради немаловажния факт, че те развиваха огромен бизнес със саудитците, а „Ал Кайда“ беше почти изцяло финансирана със саудитски долари. Саудитците държаха на неприкосновеността на личните данни и категорично заявяваха, че ще си преместят парите на друго място, ако Швейцария наруши това им право.

Дипломатическите преговори се точеха до безкрай. Адвокати, работещи за американското Министерство на правосъдието, и колегите им, представящи интересите на гражданите, загубили най-близките си хора в атентатите срещу Ню Йорк и Вашингтон, задръстваха швейцарските съдилища със съдебни искове. В крайна сметка обаче почти две години след атентатите бяха предадени само документи за Осама бен Ладен.

По време на протяжната съдебна битка Бартоломю неведнъж беше казвал на Кенеди, че има и по-добро решение. И по-деликатно. Че в бъдеще е хубаво тя да му звъни директно на него, ако има някакъв проблем. И тя беше решила да постъпи точно така. Със или без неговата помощ, но Айрини нямаше да си тръгне от Цюрих без информацията, която търсеше.

Президентският апартамент в хотел „Бор о Лак“ беше резервиран за една вечер при цена за престоя пет хиляди швейцарски франка. Но Кенеди не мислеше да прекара нощта тук. Апартаментът се състоеше от три спални, две отделни дневни, кабинет, веранда с изглед към Женевското езеро. Бартоломю и Кенеди влязоха в апартамента едва след като членовете на екипа за сигурност на ЦРУ го провериха за скрити микрофони. Тя предварително се извини на швейцареца и накара един от хората си да претърси и него за микрофони. Професионален разузнавач от кариерата, Бартоломю прие молбата съвсем спокойно.

Кенеди поръча кафе на румсървиса и седна, за да обясни на швейцарския си колега какви са плановете й. Тя пропусна някои подробности, но като цяло му каза самата истина. Когато свърши, му подаде списък с имената на хората, с които нейният персонал вече беше установил контакт. През трийсет минути беше насрочена среща с всеки от тях. Първият от тези хора трябваше да пристигне съвсем скоро. Петимата мъже бяха президенти на едни от най-реномираните и влиятелни швейцарски банки. Кенеди попита Бартоломю дали би искал да присъства. Трябваха му две секунди, за да реши. Той й благодари за любезното предложение, след което се извини и си тръгна.

Уговарянето на срещи с тези мъже не беше никак лесно. Техните банки ненавиждаха публичността, а когато ти се обадят от кабинета на директора на ЦРУ и ти кажат, че е в твой интерес да се срещнеш насаме с шефката на най-прочутата шпионска служба в света, ти ще промениш графика си и ще отидеш на срещата. Кенеди не ги подценяваше. Те бяха много умни, много хладнокръвни. Тя разполагаше с богат арсенал от заплахи и щеше да внимава как ще го използва срещу тях. Тези мъже бяха банкери. Едни от най-добрите в света. Трябваше да пазят своята и репутацията на техните банки. Но в крайна сметка едно нещо щеше да натежи на везните.

Понякога решението на даден проблем е толкова просто, че човек дори не го забелязва. Първият вариант, на който се беше спряла Кенеди, беше да им каже, че Мич Рап е неконтролируем и че ако не й дадат необходимата информация, той ще им направи доста неприятни посещения. Другият вариант беше да ги заплаши, че ще подхване мащабна кампания срещу тях в медиите. Проблемът беше, че те знаеха, че Кенеди повече от тях не желаеше да дава гласност на случая. Третият вариант, който беше предназначен за някои от тях, беше да организира мащабна виртуална атака срещу техните банки и да гледа как машината за пари ще спре заедно с многобройните банкови преводи. Тази тактика щеше да използва срещу тези, които проявяха необичайно твърдоглавие.

В края на краищата предпочете да им изложи събитията, както й бяха известни на нея, и да ги помоли доброволно да й предадат информацията, свързана с номерата на банковите сметки, които й беше дал мистериозният автор на писмата. Ако се опънеха, тя беше готова да им хвърли бомбата. Щеше да им покаже списък с техните най-големи американски вложители. Самият факт, че разполагаше с подобен списък, доста щеше да ги притесни. За швейцарските банки нищо не беше толкова свято, колкото списъците на техните клиенти. Повече от десетилетие капка по капка ЦРУ събираше информация за швейцарския банков сектор, като тайно проникваше в компютърните им мрежи. И бяха натрупали огромна база данни. Мит беше, че сметките в швейцарските банки са абсолютно анонимни и се отличават само по номерата. Това беше валидно за голяма част от сметките, но имаше и доста, срещу които стоеше името на титуляра. С помощта на Дюмонд беше прегледала списъка по време на полета и излизаше, че американските фирми имат депозити в Швейцария, възлизащи на над седем милиарда долара. Планът й беше сравнително прост: или ще й дадат информацията, която търси, или лично президентът на САЩ ще се свърже с всеки един от списъка и ще го накара да изтегли парите си.

Първите две срещи минаха добре. Мъжете всъщност бяха доволни, че Кенеди е предпочела този начин, вместо да ги мъкнат в съда. Третата среща протече неуспешно. Дори заплахата й, че ще отблъсне американските вложители, не подейства. Тя помоли за извинение, отиде в другата стая и нареди на Дюмонд да срине компютърната мрежа на банката. Изчака няколко минути и се върна при госта си. Минута по-късно от банката му се обадиха и му съобщиха, че цялата компютърна система се е сринала. Не знаеха колко време ще е необходимо, за да възстановят системата. Кенеди каза на банкера, към когото веднага усети странна неприязън, че тя е заповядала кибератаката и ще продължи да бомбардира мрежата му, докато той не й даде информацията. Или това, или ще го извади от бизнеса. Тъй като беше притиснат до стената, човекът се съгласи.

Четвъртият банкер й даде информацията с готовност. Кенеди предположи, че той вече е имал възможност да разговаря с предния посетител. Последният банкер започна да й чете лекция, че поверителността била от особено значение за него и той се е клел да не я нарушава. Било също като отношенията между лекар и пациент, адвокат и клиент. Кенеди го изслуша любезно и после му връчи лист, на който беше документиран паричен превод от неговата банка към банка на Бахамските острови за сумата от един милион долара. Мъжът се запъна и отговори, че заради принципите си не може да разкрие кой е титулярът.

Тя кимна и му спомена, че най-големият вложител в банката, с авоари от близо половин милиард долара, по една случайност е много близък приятел на президента Хейс. Банкерът поиска да разбере как се е сдобила с тази информация. Кенеди естествено не удовлетвори желанието му. Само го предупреди, че ако не й предаде името на титуляра, участвал в банковия трансфер, както и всяка друга информация, имаща отношение към банковата сметка, президентът още същия ден ще вдигне телефона и ще каже на своя патриотично настроен приятел, че банката защитава терористи. Ще му каже също така, че и той, президентът, и страната ще му бъдат безкрайно благодарни, ако си намери друга банка. След това изброи още половин дузина имена и му намекна, че те също ще бъдат потърсени от президента. Банкерът веднага забрави и принципите си, и професионалната си етика. Пет минути по-късно Кенеди четеше факс, в който пишеше всичко, което я интересуваше.