Лиценз за убиване

6.

Рап им се обади в уговорения час и им каза, че е от другата страна на улицата. Това, изглежда, ги обърка и двамата или ги подразни — ефекта, който целеше Рап. Най-трудната част беше да склони да седне на една маса с тях. После трябваше да се спрат на място, където и тримата биха се съгласили да се срещнат. Те поискаха от него да дойде в един от техните офиси. Бяха свикнали винаги всичко да става по тяхному. На всичкото отгоре той нямаше доверие нито на единия, нито на другия. Заяви им го право в очите. Срещата беше поискана от тях, което означаваше, че той щеше да определи условията. Колкото по-скоро свършеше, толкова по-добре. Просто вършеше услуга на Кенеди и нищо повече.

Човек лесно би се досетил, че поне един от тях щеше да се опита да запише разговора им. Тайното подслушване и записване беше неизменна част от живота на политиците във Вашингтон. Проблемът на Рап беше, че вече дотолкова не зачиташе силните на деня, че можеше да каже в разговора каквото му хрумне. Към единия от тях беше абсолютно равнодушен, а другия презираше. Даваше си сметка, че вероятността разговорът им да се разгорещи беше твърде голяма, но нямаше какво да губи. Всъщност с удоволствие би им споделил някои от мислите, които го измъчваха, би свалил няколко камъка от плещите си. Но това беше на втори план. Основната причина, поради която се беше съгласил да се срещне с тези мъже, беше Кенеди. След като се върна, той й звънна в неделя сутринта и й остави съобщение. Проблемът вече не съществуваше. Нищо по-конкретно.

До неделя сутринта нямаше никакви вести за трупа на Халил. Но до неделя. Днес вече беше понеделник и всички медии тръбяха за случая. Кенеди не беше много доволна, но не можеше да направи нищо, докато той не се явеше пред нея в просторния й кабинет в Ленгли. Подобни дела не се обсъждаха по телефона, без значение колко защитени срещу подслушване бяха комуникациите. И за да подготви почвата за този сблъсък на характери, както и да й даде малко време да се охлади, той първо реши да се обади на двамата мъже. И ето го, сега се намираше в част от града, в която рядко идваше, готов да се срещне с двама души, към които не изпитваше никакво уважение.

Всичко в Рап говореше за суровост. Лицето му излъчваше решителност, а тъмнокафявите му очи — заплаха. На тези очи не убягваше нищо и те показваха само на наблюдателните, че принадлежат на изключително опасен човек. Гарвановочерната му коса беше започнала да се прошарва, а лицето му беше загрубяло от дългите часове на открито. По лявата му буза се спускаше тънък белег и продължаваше по протежение на челюстта. Този белег постоянно му напомняше за опасностите, които криеше неговата професия. Беше висок метър и осемдесет и тежеше осемдесет и пет килограма — почти всичките само мускули. Притежаваше рядкото съчетание от сила и бързина, каквито обикновено имаха състезателите по ръгби. В случая обаче тези качества принадлежаха на хитър и пресметлив убиец.

Рап не се срамуваше да си го признае дори и тези около него да не го искаха. Противно на очакванията на хората нощем спеше като къпан. Работата му беше да убива терористи. Кратко и ясно. Злодеи, които или бяха избивали невинни хора, или се бяха заклели да го сторят. Той не беше мечтал от малък да бъде точно такъв. Не беше късал крилата на пеперудите или измъчвал малки котета. Животът му беше нормален като на всички — семейството, училището, приятелите, футбола и умерена доза религия, което означаваше, че ходеха на църква два пъти в годината — на Коледа и на Великден. Мисълта да убие себеподобен не му беше минавала през ума, докато самолетът не беше взривен над небето на Локърби, Шотландия. В онази студена сутрин двеста петдесет и девет невинни души напуснаха завинаги този свят. Трийсет и пет от тях бяха негови състуденти от университета в Сиракюз. Сред тях беше и любовта на живота му. Скоро след трагедията и тайно от него започна вербуването му в загадъчния и измамен свят на международния шпионаж.

Рап беше със сив костюм, бяла риза и раирана вратовръзка. Жена му ги беше избирала. Както винаги беше въоръжен. Беше обиколил помещението със своето „Блекбъри“ — портативно електронно устройство, съчетаващо миниатюрен компютър за сърфиране в Интернет и мобилен телефон. Служителите от Научния отдел в Ленгли се бяха потрудили над него и бяха вградили малка черна кутия, която засичаше подслушвателни устройства и заглушаваше сигнала им. Стаята с размери два и половина на три и половина метра беше чиста. Рап седна на един от шестте дървени стола, качи краката си на масата и сплете ръце зад тила си.

Двамата пристигнаха с пет минути закъснение, което беше поносимо, защото ги беше предупредил, че ще ги чака само десет минути. Щом чу вратата да се отваря, скочи от стола и небрежно пъхна лявата ръка под сакото. За нетренираното око този жест би изглеждал като обикновено поправяне на вратовръзката. Движението му беше станало като безусловен рефлекс и нямаше нищо общо със страха. В неговия занаят човек никога не знаеше кой може да се окаже на вратата. Освен това много по-лесно беше да извадиш пистолет прав, отколкото седнал.

Двамата мъже бяха странна двойка. Единият — висок и слаб, с нос като ястребов клюн, а другият — нисък, със сплескан боксьорски нос. Според биографията, която беше чел Рап преди срещата, случаят с втория беше точно такъв. Първият, сенатор Бил Уолш, беше висок метър и деветдесет и пет, избран от Айдахо. Той оглавяваше Сенатската комисия по разузнаването. Рап предполагаше, че той е истинският инициатор за срещата. Макар да беше по-любезен от спътника си, той беше по-труден за разгадаване. Вторият, сенатор Карл Хартсбърг от Ню Джърси, беше под метър и седемдесет. Беше израснал в Хобокън, където по едно време беше стигнал до победител в местното първенство по бокс. Той не беше толкова добър боец, но можеше да понесе доста удари. Това обясняваше и липсващия хрущял на носа му. И двамата бяха на около шейсет и пет години, с почти трийсет години по-възрастни от Рап. Пръв заговори Хартсбърг:

— Библиотеката на Конгреса. Със същия успех можехме да се срещнем и в моя кабинет от другата страна на улицата.

Рап беше предпочел за срещата една от многото стаи за четене и конференции в библиотеката на Конгреса на Капитолийския хълм.

— Ничията територия е по-подходяща — отвърна.

Уолш протегна ръка.

— Благодаря, че отделихте от времето си, за да се срещнете с нас.

Рап се здрависа с Уолш, но отказа да удостои с тази чест Хартсбърг. След като седнаха, натисна няколко бутона на блекбърито и го остави на масата.

Хартсбърг погледна устройството.

— За какво, по дяволите, е това?

— За да съм сигурен, че не записвате разговора.

— Устройство за заглушаване ли е?

Рап кимна.

— Идеално. Аз също не искам някой да запише разговора ни. Дори се колебаех дали да дойда на тази среща — каза конгресменът.

Рап скръсти ръце и изпитателно го изгледа. Дали мрачният му тон беше само престорен, или настроението му в действителност беше такова? Той се обърна към Уолш и го попита:

— И защо две големи клечки като вас поискаха да се видят със скромна личност като моята?

Хартсбърг навъсено отвърна:

— И аз продължавам да си задавам този въпрос.

— Карл — скастри го Уолш и премина по същество: — Ние сме загрижени, Мич… загрижени, че с цялата тази риторика и разширяване на вътрешната сигурност, с новия директор на Националното разузнаване — с всичко това не правим достатъчно, за да защитим Америка.

— Нямам желание да споря с вас.

— Ние не мислим така. Затова поискахме да се срещнем с вас, за да чуем гледната ви точка. — Уолш се подпря на масата и след известно колебание продължи: — Какво е мнението ви за реструктурирането на службите на националното разузнаване и новия пост директор на Националната разузнавателна служба?

Рап се замисли дали въпросът е искрен или не. Едва ли щяха да получат от някого честен отговор.

— Мисля, че новият пост е погрешна, прибързана и пресилена реакция на шепа политици, които искат да отбият номера, че са свършили нещо — отвърна. — За да могат, като нападнат терористите следващия път, да се оправдаят, че са направили всичко по силите си, за да го предотвратят. А в действителност единственото им усилие е, че застанаха на пътя на хората, които наистина защитаваха страната.

Хартсбърг изсумтя:

— Да не мислите, че ни е лесно… на нас?

— За мен категорията „лесно“ не съществува, сенаторе. Говоря за правилно и неправилно.

— Е, бих искал да ви видя вас по националната телевизия как се изправяте срещу организациите на вдовиците на жертвите от единайсети септември. Да ви видя тогава как ще приложите вашето виждане за черно и бяло, добро и лошо. Журналистите ще ви изядат с парцалите.

— А вие направихте ли си труда да кажете на тези вдовици, че мъжете им са загинали, защото на никого от вас не му стискаше да нареди Осама бен Ладен да бъде ликвидиран? Казахте ли им, че през последните две десетилетия вашите партии изгубиха ценно време, за да се компрометират взаимно и превърнаха ЦРУ в поредната вашингтонска бюрокрация, поглъщаща ненаситно пари?

Хартсбърг погледна гневно човека от ЦРУ.

— Това са глупости. Вие, клоуните от Ленгли, пропиляхте милиарди и вината със сигурност не е наша.

— Мислите, че те загинаха, защото нямахме директор на Националното разузнаване ли? — Рап не му позволи да смени темата.

— ЦРУ… — Хартсбърг насочи заканително пръст към него — и цялата тази каша с абревиатури са пълен провал.

— И чия е вината за това? И двамата сте във Вашингтон повече от трийсет години. Работата ви е да контролирате. Нали сте полагали клетва, знаете думите… „Да защитавам и отбранявам“. Вашата работа е да ръководите и да се грижите кашата с абревиатури да действа ефективно. А не да ги критикувате, особено след като нищо друго не сте правили петнайсет години, освен да ги разсейвате с вашите политически коректни социални проекти.

— Вашата камбанария не е много висока. Не можете да видите голямата картина.

— Ето тук е основната ви грешка, сенаторе. Няма по-голяма картина от националната сигурност. Ако искате да налагате социални промени чрез законотворчество… правете го в Министерството на образованието, на здравеопазването, но не се заигравайте с Ленгли.

Хартсбърг потропа с пръст по масата.

— Виждали ли сте последния бюджет на Ленгли? Става дума за милиарди долари и аз искам да знам какво, по дяволите, получаваме в замяна на тези милиарди.

— Ама вие направо ме изумявате. Оплаквате се за изхарчените пари, а в същото време решавате да вкарате повече бюрокрация… повече звена във веригата… да забавите оперативната дейност още повече. Да харчите повече пари. Да направите така, че под една разузнавателна информация да се подпишат двайсетина различни началници и директори на отдели, за да стигне тя до президента. Мислите ли, че подобен подход ще разреши проблемите ни?

— Мисля, че ЦРУ пилее парите на данъкоплатците и нещо трябва да се направи, за да се събудят от летаргичния си сън.

Лицето на Рап внезапно стана спокойно и той се облегна назад.

— Сенаторе, може да се изненадате, но съм напълно съгласен с вас.

Признанието му накара двамата политици да млъкнат. Те се спогледаха объркано и тогава Уолш попита:

— Кое най-много ви притеснява в Ленгли?

— Три хиляди души загиват за една сутрин, а никой не е уволнен… — Рап погледна първо към единия сенатор, после към другия. — Виновни или не, някои хора трябваше да се простят с постовете си. И не говоря само за ЦРУ, а също за ФБР, Пентагона, Съвета по национална сигурност, Белия дом, Конгреса, Сената… Цялата ваша култура „покрий си задника“ създаде само политически помагачи, които да ви се притекат при нужда за решаване на партийни проблеми.

— Сега е мой ред да се съглася с вас — отвърна Хартсбърг и обвинително погледна към Уолш.

— Взехме решение — каза в своя защита Уолш. — Няма да търсим изкупителна жертва за случилото се. Единайсети септември беше подготвян дълго и двете партии носят вина, че не го предотвратиха.

— Нямам предвид вашите драгоценни политически партии. Говоря за пречките, които създавате пред хората, които се опитват да си вършат работата.

— Знам. Знам също, че не обичате много политиците, но трябваше да сключим това споразумение, иначе двете партии щяха да се унищожат една друга.

— И кое щеше да му е лошото?

— Противно на това, което си мислите, господин Рап, ние сме загрижени за страната — каза Хартсбърг. — Уверявам ви, че единствено поради тази причина в момента седя тук с вас на една маса.

— Ако имахте възможност, как бихте поправили курса? — попита нетърпеливо Уолш.

Рап реагира с известно подозрение:

— Питате мен… човек без абсолютно никакъв опит в администрацията и без никакво желание да става бюрократ?

— Така е, но вие имате повече практически опит от който и да било друг във Вашингтон.

Той помисли и отговори:

— Ами, не е много сложно. Бюрокрацията е твърде голяма. Получава се обърната пирамида. По-малко от един процент от хората на щат се занимават с оперативната работа. За бога, та преди единайсети септември служителите се занимаваха повече с различията между малцинствените групи, отколкото с Бен Ладен.

— И какво е решението?

Рап сви рамене.

— Постъпете както правят Ай Би Ем, „Дженерал Илектрик“ или другите големи корпорации. Отървете се от тази ненужна тежест. Съкратете бюджета на всеки отдел с десет процента. Пенсионирайте по-рано част от персонала, на други платете по десетина заплати, уволнете ги и им пожелайте късмет. И тогава започнете да изграждате наново тайна разузнавателна служба.

— Колкото и да ми е неприятно да призная… ние с вас — каза Хартсбърг и посочи с пръст първо Рап, а после себе си — мислим абсолютно еднакво.

— Тогава какво ви спира? Вие ръководите комисията… вие държите парите.

— Работим по въпроса, но да се опиташ да промениш нещо в окопалата се вашингтонска бюрокрация не е лесна задача — отвърна Уолш. — В момента търсим някакво временно решение. Предпазна мярка, ако така ви харесва повече.

— Като например?

Сенаторите смутено се спогледаха. Уолш понечи да отговори, после отново се обърна за помощ към млъкналия си колега. Хартсбърг извади брой на вестник „Вашингтон Поуст“ и го постави на масата. На челната страница имаше статия за бруталното убийство на ислямски духовник в Монреал. Сенаторът посочи статията и попита:

— Ние имаме ли нещо общо с това?

Рап дори не трепна.

— Поне аз не знам да имаме.

Хартсбърг се приведе напред и гневно го погледна в очите.

— Това е много лошо.

Рап остана шокиран от думите на сенатора, макар и да не го показа.