Лиценз за убиване

22.

Старият бар на Пенсилвания Авеню се намираше само на няколко пресечки от една от най-известните сгради в света — Капитолия. Седалището на американската демокрация, издържано в неокласически стил, граничеше на юг с Индипендънс Авеню, а на север — с Конститюшън Авеню. Офисите на Конгреса бяха на Индипендънс Авеню, а на Сената — на Конститюшън Авеню. По принцип конгресмените утоляваха жаждата си в заведенията на юг от Ийст Кепитъл Стрийт, а сенаторите вечеряха в по-изисканите ресторанти на север. Някои конгресмени имаха склонност да мигрират на север в надеждата си някой ден да се присъединят към по-елитния клуб — Сената на САЩ. За сметка на това сенаторите рядко идваха на юг. Беше под достойнството им.

Всичко това щеше да остане тайна за Рап, тъй като се стремеше да отделя колкото се може по-малко време за политиката и политиците. Неговият източник, който щеше да му помогне да следи сенатора, обаче беше човек, въвлечен в политиката и проявяващ изключителен интерес към споменатите културни навици. По стечение на обстоятелствата този човек беше собствената му съпруга. Тя не можеше да проумее факта, че сенатор ще обядва сам в „Хоук енд Дав“, но така й беше казала секретарката. Винаги склонна да проверява фактите, Ана искаше да разбере защо Рап следи именно този сенатор. Той за малко да й отговори, че не може да й каже, но тогава тя нямаше да му помогне. Напоследък свикваше да й се доверява. Тя искаше всичко да знае, но също така му беше доказала, че може да пази тайна. Рап й каза, че не може да говори по телефона и че ще й обясни по време на вечерята.

И така, за втори път тази седмица Мич се озова в онази част от центъра на града, в която стъпваше много рядко. Той автоматично огледа наоколо, заключи колата си и бръкна отзад на кръста си, за да провери на място ли е неговият „Хеклер и Кох-П2000“. Въздухът беше тежък и Рап погледна към небето. Облаците бяха надвиснали ниско и всеки момент щеше да завали. Времето подхождаше на настроението му.

Барът веднага се забелязваше. „Хоук енд Дав“ беше институция на Капитолийския хълм. Той беше идвал тук три пъти като колежанин преди много, много години. Влезе през тесния вход и огледа салона. Заведението беше пропито с дух на старинност, какъвто можеше да се придобие само с много разлята бира, пържени храни и кълба цигарен дим. Тухленият под беше изкъртен на места и неравен. Някога белият цимент беше станал черен като асфалт. Беше истински бар, а не някаква си верига за хамбургери, в която служителите носят крещящи цветни облекла.

До три часа оставаха няколко минути и заведението беше почти празно. В другия край на бара Рап откри неговия човек. Той се набиваше на очи със смешната си прическа и големите уши. Рап не се изненада, че той беше седнал с гръб към вратата. Тръгна из стария дървен бар и кимна на бармана, който се беше вторачил в него.

Сенаторът седеше на последното високо столче и четеше книга. Мич се спря и силно ритна столчето.

Сенатор Хартсбърг се вкопчи в барплота, за да се задържи, и се обърна назад с гняв в очите и пържен картоф, увиснал от устата му.

— Какво ти става, по дяволите? Инфаркт ли искаш да получа заради теб?

„Идеята не е лоша“ — каза си Рап.

— Трябва да поговорим.

Постоянно намръщеното лице на Хартсбърг стана още по-мрачно.

— Обади се в кабинета ми и си уговори час със секретарката ми. — Отново му обърна гръб.

На Мич му хрумна да перне мъжа по голямото му ухо, но размисли.

— Няма да стане, искам да говорим сега.

Търпението не беше сред достойнствата му. Затова беше прекосил целия град. Кенеди не желаеше да кръстоса шпага с новия си шеф и Рап предчувстваше, че ако не разкараха веднага данъчните от Коулман, те може би щяха да му правят компания поне една година. Време беше сега той да поиска услуга от новия си партньор.

Барманът се приближи.

— Всичко наред ли е, Карл?

Преди Хартсбърг да отговори, Рап го изпревари:

— Аз искам бира.

Барманът погледна въпросително към сенатора, той промърмори нещо и отново се зачете в книгата.

— Да е „Гинес“, ако обичате — добави Рап с усмивка.

Барманът се поколеба за секунда, но накрая отиде да налее бирата. Рап надникна над рамото на Хартсбърг и попита:

— Какво четеш?

Той прочете заглавието. „1984“ от Джордж Оруел. Странно.

— Впечатлен съм.

— Недей. Чета я отново, за да разбера как мислят хората като теб.

Рап се засмя:

— Е, тогава прочети и „Животинската ферма“, за да разбереш как мислят хората като теб.

Сенаторът затвори книгата.

— Би ли ме оставил на мира. Аз съм дошъл тук, за да ям, да пия и да бъда сам. Ако искаш да говориш, обади се в кабинета ми.

Мич хвана съседното столче.

— По-кротко, Карл. — Каза си, че щом барманът може да се обръща към сенатора на малко име, тогава и той може. — Повярвай ми… не би искал да звъня в кабинета ти.

Извади електронния си секретар, натисна няколко бутона и го постави на бара.

Устройството, изглежда, привлече вниманието на сенатора. Хартсбърг избута настрани чинията си и попита:

— Защо дойде тук? Наистина не искам да ме виждат с теб на публични места. И как изобщо ме откри?

Рап наведе глава.

— Занасяш ли ме?

Нямаше намерение да му разкрива, че Ана го е открила тук. По-добре да го остави да си мисли, че е задействал значителни ресурси от ЦРУ, за да го намери.

Хартсбърг отпи от чашата си и погледна към монтирания на стената телевизор. Рап не беше очаквал, че ще се чувства толкова неудобно при срещата им.

— Сенаторе, ти искаше да проведем среща на четири очи, а не аз. Ти предложи споразумението. Ако искаш да се оттеглиш, ще си тръгна още сега. И повярвай ми, ще бъда много доволен, ако никога не те зърна отново.

Настъпи неловко мълчание и Хартсбърг отговори:

— Само моля те, не тук. Не ме притеснявай тук. Това е мястото, където идвам да се разтоваря от всичко.

В тона му имаше някаква странна меланхолия.

— Добре — кимна Рап.

Барманът се появи с бирата.

— Пишете я на сметката му — каза Рап, но бръкна за портфейла си. — Само се шегувам. — Извади двайсетачка и я остави на бара. — Оправете цялата сметка и донесете на сенатора още едно.

Хартсбърг кимна в знак на съгласие и барманът отново се отдалечи. След като погледна за миг към книгата, той попита:

— Какво толкова важно има?

Рап отпи от бирата си и отвърна на въпроса с въпрос:

— Каза ли на някого за новото ни споразумение?

— Да не си си изгубил ума?

— Сигурен ли си? — Рап отпи отново от чашата си. Самият той се съмняваше, че Хартсбърг е проговорил някъде, но искаше да го изплаши.

Своенравният сенатор се обърна към събеседника си:

— Не обичам да повтарям.

Мич го изгледа изпитателно.

— Ами сенатор Уолш?

Хартсбърг направи кисела физиономия, сякаш беше ял лимон.

— Не, Бил е като гроб. Той пази тайна по-добре от който и да е друг на Капитолия. Затова е председател на Комисията по разузнаването.

— И никой от вас не се е консултирал с по-горни звена от командната верига?

— Чия верига?

— Моята.

— С доктор Кенеди, разбира се.

— И с никого другиго? — настоя Рап.

Барманът донесе новото питие на Хартсбърг. По цвета Рап разбра, че е уиски.

Като повечето сенатори Хартсбърг беше адвокат по образование и обичаше той да задава въпросите, а не другите на него.

— Престани да шикалкавиш, ами ми кажи какво те тормози.

Мич се впечатли от непоколебимостта на този човек.

— Марк Рос ме тормози.

— Новият директор на Националното разузнаване. — Сенаторът сбърчи чело. — Защо?

— Прояви внезапен интерес към мой колега.

— Не те разбирам.

— Имам един човек, когото използваме от време на време да се занимава с деликатни проблеми. Наричаме го консултант. Онзи ден този консултант дойде в Ленгли за среща с мен и доктор Кенеди, за да обсъдим нашето ново начинание. — Посочи първо към Хартсбърг, а после и към себе си. Искаше сенаторът да прояви повече съпричастност. — И точно по средата на срещата без никакво предупреждение цъфна Марк Рос. Представи се на консултанта и си тръгна. Още същия ден хората му се обадили в Пентагона и поискали личното досие на консултанта. На следващия ден данъчните почукали на вратата му с намерение да му скъсат задника от проверки.

На лицето на Хартсбърг се изписа доволна усмивка и той се замисли. След секунда отговори:

— Затова го сложих на този пост.

Отговорът изненада Рап.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Рос е педант, обича детайлите. Много е любопитен и се стреми да контролира всичко. Затова предложих кандидатурата му на президента.

Рап не можеше да схване.

— И какво му е хубавото?

— Идеята за поста директор на Националното разузнаване цели да се съберат в едно, да се консолидират всички служби. Трябва ни човек, който да е в час с подробностите и да реформира службите.

Рап поклати глава и остави чашата си на бара.

— Виж, пет пари не давам какво прави той. Просто го дръж далеч от мен и от хората, с които работя.

— Не виждам как бих могъл да ти помогна.

Мич не можеше да повярва на ушите си.

— Единствената причина да се съглася да седна на една маса с теб и Уолш беше, че вие сте готови да предложите сериозно финансиране и да ме предпазвате от нежелани неприятности. Аз и така имам достатъчно врагове, за да ме предават и хора от моя лагер. Ако не можеш да озаптиш клоун като Рос, по-добре да прекратим сътрудничеството си още сега.

Хартсбърг продължи да се усмихва и махна на бармана.

— Чарли, още една бира за моя приятел.

„Моя приятел? — каза си Рап. — Аз не бих се изразил така.“

Сенаторът го накара да му разкаже по-подробно какво се е случило, когато Рос е цъфнал без предупреждение в кабинета на Кенеди. Когато пристигна втората му бира, Рап вече беше приключил с разказа си.

— Предполагам си гледал филма „Патън“ — каза Хартсбърг.

— Разбира се.

— Помниш ли сцената, в която празнуват и руският генерал вдига тост, а Патън отказва да пие.

— Да.

— Тогава руснакът го нарича негодник, а Патън се разсмива и отвръща: „Добре, от един негодник на друг… пия за това.“

Рап отпи от бирата.

— Това е една от най-добрите сцени в целия филм.

— Е — Хартсбърг вдигна чашата си, — ти си един от най-големите негодници в град, пълен с негодници. Така че… от един негодник на друг, наздраве.

Двамата чукнаха чашите си и пиха.

— За да няма недоразумения — поясни Рап, — аз съм Патън, а ти — комунистът.

Сенаторът прихна.

— Точно това ми е мисълта. Ти си Патън — онзи политически арогантен воин, който е добър само в едно нещо — борбата срещу тероризма. Ти си спасявал живота на президента и имаш голяма заслуга този град да не бъде изпепелен от ядрена експлозия. Никога не съм одобрявал тактиката ти, но след като миналата година бяхме толкова близо до апокалипсис, мнозина от нас се пробудиха от летаргията си. Времената станаха опасни и изискват драстични мерки. Трябва да изолираме радикалите и да настроим собствените им хора срещу тях. Това трябва да стане тайно и неофициално. Ти — сенаторът посочи с пръст Рап — си идеалният човек за тази задача.

— Моят проблем обаче все още остава нерешен.

— Може би трябва да посветим Рос в плана ни?

Рап поклати глава.

— Изключено. И сега прекалено много хора са замесени.

— Тогава остава само една възможност.

— И каква е тя?

— Да действаш като Патън.

Той го погледна озадачено.

— Ще ти обясня как действа Марк Рос и ще ти кажа как да подходиш към него.