Лиценз за убиване

32.

Мич Рап тичаше по пътеката от чакъл. Доскоро той пробягваше този маршрут с темпо, на което биха издържали само най-добрите атлети. Но Рап беше реалист. Даваше си сметка, че не е възможно вечно да е във форма, но това не означаваше, че трябва да се примирява със стареенето. Целият му живот беше съпътстван от болката. Знаеше как да я преодолее, потисне или просто да я изтърпи. Всъщност с времето се беше научил да приема болката като естествено състояние. Тя беше добре дошла, когато го изтласкваше до финала, докато в същото време другите се отказваха. Умът контролираше тялото. Той казваше на мускулите и ставите да не обръщат внимание на предупредителните сигнали. Проблемът обаче беше, че тези предупредителни сигнали не възникваха току-така. Ако не им обръщаше внимание прекалено дълго, тялото в крайна сметка щеше да рухне.

В тази топла есенна сутрин, докато тичането ставаше все по-трудно, Рап се запита дали сегашната болка не е някакво изключение. Отново го притесняваше проклетото му ляво коляно. В продължение на близо месец беше търпял и чакал да мине от само себе си, но сега разбираше, че няма да стане. Колкото и да се опитваше да потиска болката, колкото и лед да слагаше, колкото и болкоуспокояващи да взимаше, болката само се засилваше. Тялото искаше да му каже нещо. Искаше да му каже да спре да тича.

Само на трийсет и седем години, а вече започваше да се разпада. Не биваше да го изненадва предвид десетките пъти, когато беше злоупотребявал с тялото си и го беше излагал на огромни изпитания. Но за Рап нямаше непреодолими препятствия и той смяташе, че с достатъчно воля, решителност и способности може да се постигне всичко. Още като хлапе имаше счупени кости и рани от спортните игри. После и в колежа травмите не го напуснаха, докато се състезаваше професионално по трибой. А сегашната му професия също не беше лишена от белези, физически и душевни. Четирите зараснали рани на тялото бяха причинени от куршуми. Имаше и два белега от нож. В душевен план травмите от тези рани бяха до голяма степен преодолени, но тежкото психическо бреме беше останало. Жена му обичаше да казва, че мозъкът му е като мазе, в което години наред се е трупал боклук. И ако не го прочистваше всяка година, някой ден щеше да се изправи пред невероятна бъркотия.

Той инстинктивно съзнаваше, че е права, но само човек, който е вършил същата работа, можеше да го разбере напълно. А Рап се съмняваше, че на света има психолог, който притежава практически опит като ликвидатор. Една от формите на самотерапия, към които прибягваше, беше никога да не се самозалъгва. Той не хранеше илюзии по отношение на това какво работеше и кой беше. В средите на националната сигурност го приемаха като оперативен офицер по борбата с тероризма. Мич съзнаваше, че с този евфемизъм прикриваха професията му на професионален убиец. Това не го беше притеснявало особено, но сега, след като Ана беше бременна, започна да се замисля. Краят на дните му на независим, самостоятелен и самоуверен мъжкар наближаваше. Така, както наближаваше и раждането на собственото му дете. В интерес на истината не се страхуваше от бащинството. Обаче се изненада от безпокойството, с което прие новината. Отначало не можеше да проумее на какво се дължи това, но скоро откри причината. Непълноценните взаимоотношения със собствения му баща. Рап не искаше и неговото дете да преживее същата болезнена загуба. Изведнъж взе да се замисля за рисковете, които поемаше, и погледна на работата си в нова светлина. Бореше се с тази мисъл още от деня, в който се влюби в Ана, но повече не можеше да отлага. Дължеше го както на нея, така и на нероденото им дете. Време беше да се оттегли от активната кариера. Нека някой друг поема рисковете.

Неприятното се случи километър преди края на маршрута му. Почувства пронизваща болка и премести тежестта си върху здравия крак. В същото време болното му коляно блокира. Сякаш беше двигател на машина, останал без масло и металът застърга в метал. Всъщност костта застърга в кост, тъй като не беше останала хрущялна тъкан, която да смекчи триенето. Той докуца отстрани на пътя и изруга. Беше сам на пътя в този ранен час, но въпреки това яростните ругатни не бяха в негов стил. След още няколко силни пристъпа на болката си даде сметка, че травмата му е сериозна.

Рап закуца обратно към дома си на брега на залива Чесапийк. Пееха птици, утринното слънце обливаше лицето му с топлина. Ако се съдеше по природата, утрото трябваше да е страхотно. Но не беше. Когато зави по пътя, се изненада да види двама души, застанали на петдесетина метра пред него. Мъжът беше прегърнал през рамо жената, а тя се беше навела към тревата. До тях бяха оставени два планински велосипеда. Да срещнеш хора по този път не беше необичайно, но в повечето случаи това бяха местни, които той познаваше. Господин и госпожа Грант, и двамата пенсионери, ставаха рано и се разхождаха с шоколадовокафявите си лабрадори. Госпожа Рандъл подобно на заека от рекламата на „Дюрасел“ тичаше с цели часове, без да спира. Имаше още няколко души, които познаваше по-слабо. Той винаги се държеше с тях любезно, но никога не ги заговаряше.

Рап веднага мина от другата страна на пътя, стремейки се да стъпва колкото се може по-леко с левия си крак. Междувременно посегна към чантичката на кръста си. Вътре беше прибран пистолет „Браунинг“. Рап разкопча ципа на чантичката и доближи ръката си до дръжката на пистолета. Всяко движение беше тренирано до автоматизъм. Отново погледна към двойката. Изглежда, тя повръщаше, което можеше да е както непресторена реакция, така и класически трик за отвличане на вниманието.

Преценяваше ситуацията с професионално трезвия си и скептичен поглед. Обикновено засада се организираше по три типични начина. Първият и най-разпространеният беше да легнеш и зачакаш нищо неподозиращата жертва и да я нападнеш в подходящия момент. Вторият начин беше да примамиш жертвата в капана, какъвто можеше да е случаят с тези двамата. Третият и последен начин изискваше да отвлечеш вниманието на жертвата. Да го накараш да се съсредоточи в една посока и да го удариш от друга. За този вариант Рап се притесняваше най-много в момента.

Най-вероятно двамата бяха само безобидни съпрузи, излезли на разходка с велосипеди. Но той не можеше да рискува. Хвърли поглед назад, след което започна да се оглежда наляво и надясно. Познаваше всеки сантиметър от този път. Беше минавал по него с кола, пеша, с велосипед. Умът му беше трениран да улавя всеки необичаен детайл. Засега всичко изглеждаше нормално. Насочи вниманието си отново към двойката. Беше достатъчно близо, за да чуе как жената се давеше. Ако беше клопка, тогава тя се справяше доста убедително. Мъжът хвърли поглед към него. На главата си носеше каска и слънчеви очила „Оукли“.

— Наред ли е всичко? — попита Рап. Той продължи да се движи, полагайки усилия да скрие болката в коляното. Лявата му ръка остана точно над чантичката с пистолета. Веднага прецени, че мъжът е в добра кондиция.

— Бременна е — отвърна непознатият. — Има сутрешно гадене.

Рап леко кимна, но замълча. Не беше излязъл, за да води разговори с минувачите. Огледа мъжа, после и спътничката му. Мъжът също носеше чантичка, но я беше извъртял отзад на кръста. В него имаше нещо странно. Стройно и мускулесто тяло на атлет. Широки рамене, тънка талия, добре развити крака. Всичките части на тялото му бяха в хармония. Рап беше работил с подобни хора преди. Мислите му се върнаха към предупреждението, пристигнало тези дни от Йордания. За главата му беше обявена награда. Но веднага се сети за новия директор на Националното разузнаване Марк Рос. Наистина ли този човек беше толкова глупав, че да изпрати хора да го следят?

От предположението, че Рос е решил да отвърне на удара, кръвта му кипна. Спря се точно срещу тях двамата, от другата страна на пътя. Оръжието беше готово за стрелба.

— Да ви помогна ли с нещо? — попита дружелюбно.

— Не, благодаря — почти моментално отвърна мъжът. Той крадешком погледна Рап и после отново се обърна към жената.

— Сигурни ли сте?

— Да, ще й мине след минута.

— Наблизо ли живеете? — Рап внимателно наблюдаваше всяко движение на непознатия. Нямаше да е лошо да свали очилата, за да вижда очите му.

— Не — отвърна мъжът. — Само се разхождаме.

— Аз живея наблизо. Мога да се върна за колата и да ви закарам до някъде.

— Не… не… благодаря ви, тя ще се оправи.

— Къде сте отседнали?

След кратко колебание мъжът каза:

— Не много далеч оттук. В един малък хотел нагоре по пътя.

И сякаш се бяха наговорили, жената се изправи и си избърса устата. Изплакна си устата с вода и заговори:

— Какво ли не правим за мъжете!

Рап се усмихна. Тя говореше с лек френски акцент. Доста добра артистка беше, ако наистина се преструваше. Кожата й беше придобила бледозеленикав оттенък. Не, тези не работеха за Рос.

— Дано се оправите по-скоро — пожела им Рап и продължи по пътя си. Болката в коляното му се усилваше с всяка следваща крачка. Май той повече се нуждаеше някой да го закара с колата. Погледна назад. Непознатият явно не го очакваше и бързо извърна глава настрани. Сигурно беше чел за него преди няколко години, когато се беше превърнал в медиен герой. Двамата се качиха на велосипедите и потеглиха в обратната посока.

Когато стигна до къщата, вече не беше в състояние нито да свива, нито да изправя коляното си. Извади ключа от чантичката си и се огледа. Пъхна ключа и отключи. Беше направил вратата да се отваря навън вместо навътре. Външните врати на къщата заедно с рамките бяха изработени от стомана, облицована с дърво. Ако някой се опиташе да ги разбие, доста щеше да се озори. Всичките прозорци на първия етаж бяха с бронирани стъкла. Това беше първата му отбранителна линия. Тя му позволяваше нощно време да се отпусне и да спи спокойно. Къщата беше напълно безопасна.

Влезе в антрето и Шърли веднага дотича, въртейки опашка. Той я погали по главата и изключи алармата. След като заключи, отново включи алармата и докуца до кухнята, където жена му седеше по халат, четеше „Поуст“ и пиеше кафе.

Ана забеляза необичайно измъчената му физиономия и веднага остави вестника.

— Какво има?

— Нищо. — Рап само поклати глава и продължи към мивката.

— Да, като те гледам, всичко е наред.

Рап се хвана за мивката с едната ръка и си наля чаша вода.

— Коляното ми. Малко се е схванало… това е.

Ана остави чашата на масата.

— Малко се е схванало? Скъпи, не забравяй с кого говориш? Изглеждаш по-зле, отколкото когато те простреляха в задника.

Рап отпи няколко глътки от водата и отвори чекмеджето до мивката за още болкоуспокояващо.

— Да, ама ти ме видя два дни след като ме бяха ранили. Трябваше да ме видиш как се търкалях в пръстта и пищях като момиче.

Нещо я караше да се съмнява, че е изневерил на мъжкарското си поведение.

— Добър опит, но несполучлив. А сега ми кажи какво му е на коляното ти.

— Нищо му няма. — Започна да се бори с капачката на лекарството и едва не разкъса опаковката. — Малко се е схванало. Няколко таблетки и малко лед ще са ми достатъчни.

Ана скръсти ръце, подчертавайки пищните си форми. Погледа го секунда-две и го попита:

— Какъв ти е планът за днес?

Рап все пак успя да отвори капачката и глътна три таблетки.

— Все същите тъпотии. Имам няколко срещи в Ленгли и една работа, която трябва да свърша довечера… но още не е сигурно. — Познавайки добре репортерския нюх на жена си, той си каза, че бързо трябва да й зададе въпрос, преди тя да е изстреляла някой към него. — А ти? Как си планирала деня си?

— Сутринта ми е свободна. — Тя отметна коса назад, погледна го с прелъстителните си смарагдови очи и се усмихна. После тръгна към него, разхлабвайки колана на халата. Рап не помръдна. Мозъкът му се мъчеше да разреши дилемата „болка или удоволствие“. Ана допря тялото си до неговото и го приклещи към кухненския плот. Обви ръце около врата му и го целуна по ухото.

— Защо не се качим горе да се позабавляваме? Бременността само ме прави по-страстна.

В първия момент Рап се поддаде на онази част от него, която копнееше за удоволствия, но след това отново се обади болката. Коляното много го болеше. Затова само се усмихна виновно и я отблъсна леко.

— Няма да имам време. Трябва да си взема душ и да тръгвам.

Ана отстъпи и завърза халата си.

— Ти си лъжец, Мичъл. — Усмихна се и го попита: — Да се обадя ли на лекар или ти сам ще го сториш?

— Аз ще се погрижа.

— Не, пак ще ме излъжеш. Ще се обадя на Лиз. Тя и Майкъл познават най-добрия ортопед в града. — Вдигна слушалката. — За сутринта или за обяд да се уговоря?

Рап погледна коляното си. Започваше да се подува.

— Най-добре ще е, ако може да ме прегледа още тази сутрин.