Лиценз за убиване

27.

Абел седеше на бюрото си. Кабинетът му се намираше на третия етаж на сграда, построена преди Втората световна война. Тази сграда, като по-голямата част от Виена, беше произведение на изкуството. Безупречната барокова постройка беше направена от камък и мрамор. Покривът беше меден, а високите четири метра и половина тавани бяха богато украсени. В тези сгради се помещаваха офиси на бизнесмени. От своя прозорец Абел имаше изглед към парламента и паметника на Атина, богинята на мъдростта и войната. „Боже, колко се е променило човечеството за един век“ — каза си той. Никое днешно общество не би свързало мъдростта с войната, нито би издигнало статуя в чест на богинята на войната. Абел продължи да гледа към гръцката богиня с позлатен венец на главата. Накъде вървеше светът?

Великите цивилизации преживяваха възход и падение, рано или късно умираха. Египтяните, инките, маите, гърците, персите, римляните, Монголската империя, Османската империя — всички идваха и си отиваха. Австро-унгарската империя, французите, британците, руснаците и нацистите някой ден щяха да бъдат упоменати само с ред-два в учебниците по история. Какво ли очакваше американците? Другата суперсила, Съветският съюз с неговия грандиозен комунистически експеримент, беше просъществувала по-малко от сто години. Само някакъв нищо и никакъв миг в човешката история. Абел прогнозираше, че американското превъзходство на световната сцена ще продължи най-много още сто години. В страната имаше твърде много демокрация и богатство. Малцина бяха готови да се жертват. Бяха обзети от твърде много себичност и егоизъм. Цивилизациите, наложили се за дълги периоди, се отличаваха със своята бруталност и жертвоготовност на народите си, а често и с двете.

Следваща суперсила щяха да бъдат китайците. Те жадуваха промяна. Подобни дългосрочни прогнози винаги му бяха интересни, но в момента трябваше да мисли за по-важни неща.

Имаше един саудитски принц, на когото вече не можеше да има доверие. Абел отмести погледа си от статуята на Атина към документите на бюрото си. Те представляваха пълна финансова картина. Ако се съдеше по тези документи, убиецът беше излязъл прав. Авоарите на Абел не бяха достатъчно ликвидни. Недвижимите му имоти в Швейцария и Австрия струваха общо приблизително три милиона долара. Допълнително имаше милион и двеста хиляди в ценни книжа, които бързо можеше да продаде. Парите обаче не бяха достатъчни, ако трябваше спешно да се укрие и да живее с тях дълго време. Поне не и с начина на живот, към който беше привикнал. Към ценните книжа се прибавяха и пет милиона долара в брой. С тях би могъл да изчезне за известно време. Ако убиецът успееше да премахне Рап, Абел щеше да добави към богатството си още пет милиона долара. Ето това вече бяха сериозни пари. И въпреки това мисълта да се откаже от сегашния си живот не го блазнеше.

Той беше объркан. Знаеше, че трябва да се подготви за три възможности. Първата беше, ако убиецът успее и американците трескаво започнат да търсят виновника. Това беше и най-благоприятният изход. Абел беше напълно уверен, че освен ако не заловят жив убиеца, американците нямаше как да стигнат до него. Втората възможност, по отношение на която той не изпитваше същата увереност, изискваше той да убие убиеца, след като последният си свърши работата. Този вариант можеше да повлече след себе си куп неприятни последици, най-лошата от които беше убиецът да остане жив и да види сметката на Абел. До този момент убиецът винаги го изпреварваше. Нямаше логика в предположението, че ще може да надхитри този изключително способен професионалист. Третият вариант, който трябваше да предвиди, беше, че самият той вече се беше превърнал в мишена. Напълно възможно беше принц Мухамад да е наел някой друг да се погрижи за него. Забрави напълно за своята лоялност към принца. А и досега тя не беше нищо повече от професионален дълг да изпълни поетите ангажименти. Отдавна подозираше, че рано или късно ще се стигне дотук. Познаваше саудитците. За тях семейството и членовете на родното племе бяха на първо място. Време беше да се разделят с Рашид. Трудното беше да го направи и в същото време да успее да си вземе остатъка от хонорара. Освен това Абел много искаше да запази недвижимите си имоти.

Но дотогава трябваше да планира и трите развоя на ситуацията. Първо трябваше да види дали може да измъкне повече информация от някогашния си господар Димитрий. Бившият разузнавач от КГБ със сигурност знаеше повече за убиеца. Ако можеше да открие кой е убиецът, нещата щяха да станат много по-прости и лесни. Ако този човек успееше да убие Рап, той щеше да си поиска останалите пет милиона. Абел може би щеше да склони унгарците да го убият за сто хиляди, най-много двеста хиляди. Тогава щеше да прибере още четири милиона и осемстотин хиляди и без проблеми да прекъсне бизнес отношенията си с Рашид. Ако не успееше да се сдобие с повече информация за убиеца, тогава се налагаше да предприема много предпазливо всеки свой ход, докато не настъпеше кулминацията. След дълги размисли Абел взе решения как да постъпи.

Той се завъртя със стола си и се обърна към бюрото. Натисна един клавиш и започна да пише съобщението си. Даваше си сметка за способността на американците да прехващат подобен род комуникации и затова се стремеше да се придържа към обикновената лексика. Засега нямаше да предприема никакви инициативи, но щеше да е глупаво, ако все пак не вземеше предпазни мерки. Щом изпратеше писмото, щеше да изчезне за известно време. Сега беше най-подходящият момент да си вземе малко почивка.