Лиценз за убиване

23.

Гулд взе нощния полет Париж-Монреал и пристигна рано сутринта. Пътуваше с френски паспорт на името на Марсел Молиер. Обявената цел на пътуването му беше търговия с фармацевтични продукти. Той взе такси от летището и се насочи към хотел „Хаят“ в центъра на града. Рай за чуждестранните бизнесмени, дошли в най-големия френскоговорящ град извън Франция, „Хаят“ подхождаше на нуждите му идеално. Той беше на високо ниво, с над триста стаи и много оживен бизнес център. Клаудия в момента се намираше на няколко хиляди километра от него, на път за остров Невис, за да се погрижи да опази хонорара им от армията от хакери и шпиони, работещи за американското правителство.

Луи Гулд имаше много тайни и една от тях беше, че за кратко той беше работил във Френската генерална дирекция за външна сигурност или ДЖСЕ. ДЖСЕ беше главната служба на Франция за промишлен и икономически шпионаж, както и за внедряване в терористични организации. Навремето Гулд си беше отслужил стажа в Легиона и търсеше нови предизвикателства. Като военен офицер и френски гражданин той беше приет в ДЖСЕ с предимство. Той беше доволен от назначението си и поради факта, че неговият баща дипломат ненавиждаше шпионската служба и всички, които я представляваха.

По време на едногодишната му работа в ДЖСЕ той се занимаваше почти изключително с промишлен шпионаж и нямаше никакъв допир с тероризма. Именно тогава осъзна две много важни неща — агентите на свободна практика получаваха повече пари от държавните служители, а освен това на последните често им се налагаше да разплитат бъркотиите на некадърни бюрократи. На Гулд му беше писнало да оправя бъркотии. Макар и в старите филми Чуждестранният легион да беше представен изключително романтично, тази военна организация нямаше нищо общо с художествената измислица. Заплащането беше оскъдно, общежитията и казармите бяха в окаяно състояние, службата често беше изтощителна. Онова, което караше легионерите да търпят, бяха сплотеността, братството и гордостта, които съпътстваха спартанското обучение. След една пълна ротация обаче на Гулд му омръзна и това. Той искаше нещо, с което беше свикнал още от детството си — пари. Твърде горд да се върне при баща си, той видя в ДЖСЕ начин да удвои приходите си и в същото време да продължи да действа на бойното поле. Обаче още от първия ден прие поста си в разузнаването единствено като етап към последващо развитие.

Гулд познаваше бивши легионери, които печелеха много пари като охранители. Макар и да звучеше привлекателно, той си даваше сметка, че би се отегчил до смърт от подобна работа. Трябваше му нещо, за което хем да получава добри пари, хем да има възможност да изпита уменията си. Откри решението веднъж, когато французите разбраха, че един от информаторите на ДЖСЕ е играл двойна игра. Заради него сирийската тайна полиция беше заловила агент на френското разузнаване и приятел на Гулд. Без съмнение сирийците бяха натикали агента в някой техен мрачен затвор и редовно го биеха с гумени маркучи. Гулд искаше да убие информатора със собствените си ръце, но неговият началник, също бивш парашутист, му каза, че в подобни случаи не се постъпва така.

И тогава пред него се разкри цял един нов свят. Шефът му повика наемен агент и за по-малко от две минути уреди да се отърват от информатора. Задачата на Гулд беше да плати на агента. На път за тайника той се спря и преброи парите. Куфарчето беше пълно с двайсет хиляди франка — повече от половината от заплатата му за цяла година. И то само за убийството на един негоден и егоистичен задник.

Сега като се връщаше назад, той разбираше, че решението е дошло някак от само себе си.

Мина с колата покрай тайника и се обади в кабинета на началника си. Минаваше осем вечерта и Гулд знаеше, че шефът му вече си е тръгнал. Остави му съобщение, с което го уведомяваше, че променя професионалната си кариера и че ще му изпрати по факса молбата за напускане. Първо се отби в бара, в който информаторът обичаше да се мотае. Макар че заведението беше претъпкано с хора, Гулд лесно намери нужния му човек. Бяха се виждали десетина пъти, обикновено в тази задимена дупка. Когато информаторът го видя, той му кимна да го последва.

Срещнаха се при задната врата и Гулд му каза:

— Те са по петите ти. Трябва да те изведа на безопасно място.

Навлезе в тясната и тъмна улица, а идиотът го последва без колебание. След като направи няколко крачки, Гулд протегна ръка, сякаш подканваше мъжа да върви по-бързо, и в следващия миг светкавично го сграбчи с дясната ръка за врата и го удари силно с лявата. Десетсантиметровото острие на ножа влезе в гърдите на жертвата. Двамата се вкопчиха един в друг за около минута. Гулд не изпита никакъв срам дори и след като онзи отслаби хватката си и се строполи на мръсната земя. Той желаеше смъртта му, искаше да почувства болката и да види омразата в очите на убиеца си.

Този спомен отново споходи Гулд и той поклати глава. Стореното от него през онази нощ беше много глупаво — и много импулсивно. Ситуацията можеше доста да се усложни, ако го бяха проследили, бяха го разпознали или най-лошото — ако информаторът го беше застрелял в гърба, докато вървяха в тъмната улица. Сякаш оттогава беше минала цяла вечност. Що се отнася до уменията му, разликата между сега и тогава беше от земята до небето. Тогава той не би издържал и минута срещу човек като Мич Рап. Но сега при положение, че елементът на изненадата беше на негова страна, шансовете му не бяха никак малки.

Таксито спря на паркинга пред „Хаят“, в центъра на Монреал, и Гулд слезе от него. Беше 9.36 часа сутринта. Той небрежно огледа наоколо, докато шофьорът подаде на пиколото куфара му. Гулд плати на шофьора, даде бакшиш на пиколото и после спокойно го последва във фоайето на хотела. Красивата жена зад гишето на рецепцията му каза, че стаята му ще е готова до половин час, и го упъти към ресторанта. Той си избра маса, от която се вижда фоайето, и попита сервитьорката дали може да му намери вестник „Вашингтон Поуст“. „Поуст“ нямаха, но имаха „Ню Йорк Таймс“. Той й каза, че може и „Таймс“.

Сервитьорката се върна след няколко минути с вестника и кана кафе. Гулд си поръча омлет и плодове и се зачете във вестника. От време на време вдигаше поглед, за да види кой влиза във фоайето. Също така огледа останалите клиенти на хотела — в ресторанта и във фоайето. Никой от тях не се открояваше сред останалите. Всички напълно се вписваха в профила на неизброимите пътуващи бизнесмени по целия свят. Яж, прочети вестниците и се приготви за изненадите, които може да ти поднесе денят.

Пиеше втора чаша кафе, когато пристигна омлетът му. Не след дълго дойде и жената от рецепцията с малък плик с номера на стаята му и магнитна карта-ключ. Тя му каза, че багажът му ще бъде качен веднага. Гулд й благодари и служителката се върна на мястото си. По средата на яденето той мина към спортната страница, където прочете, че Вашингтон играе на своя терен този уикенд. Запита се дали Рап е запалянко на „Червенокожите“. В такъв случай имаше допълнителна възможност. Изяде омлета си и тъкмо се зае с плодовете, когато служител на „Федерал Експрес“ влезе във фоайето с товарна количка. Гулд веднага позна своя кашон върху купчината от пратки. Това беше добър знак. Кашонът трябваше да пристигне в десет часа. При такъв напрегнат график на митничарите не им беше останало много време да проверят пратката по-прецизно. Ако беше на летището, служителите най-вероятно щяха да задържат кашона за проверка.

Човекът от куриерската фирма се спря при портиера и разтовари пратките от количката. Гулд не отмести очи от портиера, когато той се зае да пише нещо на компютъра. Сервитьорката му донесе сметката и той плати.

Продължи да се преструва, че чете вестника, докато в същото време държеше под око предната част на хотела за някакви необичайни действия. Извади мобилния си телефон, който беше купил с фалшива кредитна карта след кацането си на летището. Телефонът се продаваше в комплект със СИМ-карта с двеста и петдесет предплатени минути разговор. Той набра номера на хотела и вдигна сгънатия вестник пред лицето си. Отговори му женски глас, първо на френски, а после и на английски, и го попита с кого иска да го свърже.

— Ще отседна във вашия хотел и искам да проверя дали е пристигнала пратката ми — каза на английски.

— Момент, сър — отвърна жената. — Ще ви прехвърля на портиера.

Гулд надникна над вестника. Телефонът на портиера зазвъня. Мъжът вдигна слушалката.

— Добро утро. С какво мога да ви помогна?

— Ало — изрече убиецът с американски акцент. — Тази сутрин ще отседна в хотела и очаквам да пристигне важна пратка с „Федерал Експрес“. Бихте ли проверили дали е пристигнала?

— Разбира се, сър. Как се казвате?

— Джонсън… Майк Джонсън. Трябва да е голям кашон.

— Един момент.

Портиерът остави слушалката и вдигна кутиите от кашона, който беше най-отдолу. Наведе се, прочете името на етикета и се върна на телефона.

— Тук е, сър.

— Чудесно. Бихте ли го пратили в моята стая и ще ви дам десет долара бакшиш. Пишете го на сметката ми.

— Непременно, сър… благодаря ви. Още сега ще наредя да го качат в стаята ви.

— Благодаря. — Затвори и продължи да наблюдава портиера, който отиде на рецепцията. От мястото си можа да чуе само откъслечно разговора с жената. Тя каза, че господинът още не се е регистрирал, после провери в компютъра и даде номера на стаята на портиера. Той си го записа и се върна на мястото си.

Гулд прибра вестника и стана. Разходи се из фоайето и се доближи до портиера.

— Простете, случайно да имате прогнозата за времето за тази седмица? — попита го той на френски.

— Разбира се, сър. — Портиерът взе мишката на компютъра и кликна с нея няколко пъти. Някъде под гишето му затрака принтер. Когато портиерът се наведе да вземе разпечатката, Гулд крадешком прочете номера на стаята, записан на листа хартия.

— Ето заповядайте, сър. — Мъжът му подаде разпечатката.

— Благодаря ви.

Гулд се обърна и тръгна към асансьорите. Зад гърба си чу как портиерът повика пиколото. Качи се на асансьора до шестия етаж и си отбеляза къде е стаята на господин Джонсън, докато вървеше към своята.

Всичко беше планирано съвсем прецизно. Гостите, които отсядаха в хотела рано сутрин, обикновено получаваха стаите, които първи биваха освободени от предишните обитатели и почистени от персонала. И тъй като чистенето ставаше от екипи, по правило се почистваше целият етаж и тогава екипът минаваше към следващия.

Гулд влезе в стаята си. Куфарът му го чакаше до широкото двуместно легло. Той го отвори и извади оттам електронния си секретар „Палм Пайлът“, къс кабел и магнитна карта. Съедини ги и изчака да чуе как пиколото оставя кашона и си тръгва. Така и стана. Пиколото дойде бързо и си тръгна само след броени секунди. Гулд отвори тихо вратата и съпроводи с поглед служителя, докато се скри от погледа му. Когато чу, че асансьорът пристигна и пиколото се качи в него, убиецът излезе в коридора и бързо отиде до вратата, която беше през няколко от неговата. Пъхна магнитната карта в процепа и изчака да светне зелената лампичка. После грабна кашона и бързо го занесе в стаята си.

Натисна силно с химикалката тиксото, с което беше облепен кашонът, и го разряза. Отвори го и бръкна в стиропорените топчета, докато не напипа чантата. Извади я, разкопча ципа и огледа съдържанието й, за да се увери, че всичко е на мястото си. После извади найлонова торба за боклук от куфара си и прибра в нея стиропора. След това намачка и накъса кашона, скъса етикета и заедно с торбата ги занесе в стаята на обслужващия персонал, където ги сложи при другите торби с боклук.

Върна се в стаята си, взе си душ, обръсна се и подреди всичко на леглото. Отляво беше старата му самоличност, отдясно — новата. По средата лежаха двайсет и пет хиляди долара. Два пъти провери всички документи, според които той беше Молиер, и ги прибра в кафяв плик. Първата му работа, преди да стигне границата, беше да изгори плика. Гулд опакова отново всичките си принадлежности и ги подреди до вратата. След като разбърка леглото, за да изглежда все едно е спал в него, остави ключа от стаята на тоалетката и напусна хотела от страничния изход. Ако не възникнеха непредвидени обстоятелства, привечер щеше да е в Америка.