Лиценз за убиване

77.

Двамата саудитци бяха легнали по гръб, а глезените и китките им — вързани с бели пластмасови белезници. На очите й и устата им беше залепено дебело тиксо. Раната на лакътя на по-едрия от тях беше превързана — не защото бяха загрижени за него, а защото не искаха да оставят след себе си много кървави следи. Само за да почистят кървавата локва, останала от главата на третия мъж, трябваше да използват цял плик с перилно вещество. Минути след кратката престрелка те се разтичаха да купят прахосмукачка, почистващи препарати, абсорбиращи миризмите вещества, рула дебел найлон, количка-двуколка и дори телевизор. Телевизорът беше оставен в една уличка недалеч от магазина, от който беше купен. Нужен им беше кашонът от него.

Типът, когото Рап застреля, беше увит в найлон и поставен в големия кашон от телевизора. Никой от тримата не носеше в себе си документи, но той беше готов да се обзаложи, че са саудитци. Едрият беше оставен на пода, а другият беше приспан с инжекция ксанакс в бедрото и хвърлен в кашона, направо върху мъртвия си приятел. Хората на Милт опаковаха отново кашона с прозрачно тиксо и го откараха с двуколката. Трупът щеше да бъде насечен на парчета, а те на свой ред щяха да бъдат хвърлени в съдове със силно разяждаща промишлена киселина. С втория тип не знаеха какво да правят, но след като жената им разказа как е била брутално пребита и изнасилена, на Рап му се прииска да му отреже тестисите, да му ги набута в гърлото и да го остави да се задави до смърт с тях.

Коулман и Сара бяха в другата стая и се опитваха да успокоят жената, за да я разпитат. За целта й бяха дали много малка доза ксанакс, но тя вдигаше прекалено много шум. Разказа им как предната нощ е отворила вратата на апартамента си и пред нея стоял едрият мъж. Следващото нещо, което си спомняше, беше как се е събудила в някакво мазе и после започнал боят. Искали да знаят къде е шефът й. Коулман и Сара също искаха да знаят, но те не бързаха. След всичко, което беше преживяла жената, тя нямаше да реагира добре дори и на най-малкия натиск. Те я изслушаха и й зададоха няколко любезни въпроса, за да я насочат в нужната им посока. Кога за последно е разговаряла с шефа си? Виждала ли е някой от тези тримата преди?

Тя им отговори, че шефът й се е обадил предния четвъртък и й е казал да не идва на работа за известен период от време. Тя решила да замине на екскурзия. Трябвало да тръгне сутринта, но през нощта тези мъже дошли в апартамента й. В този момент тя отново изпадна в нервна криза и трябваше да й дадат още малко ксанакс, за да се успокои. Единият от тях тя познала. Сигурна беше, че е саудитец. Шефът й имал доста активен бизнес със Саудитска Арабия и няколко други арабски държави. Тя обясни, че във Виена се намира една от трите щабквартири на ООН, както и седалището на ОПЕК. Коулман леко я притисна с въпроса какво точно са вършили. Най-вече лобиране и оценка на риска. Той я попита дали знае, че шефът й е бивш офицер от източногерманската тайна полиция. Тя каза, че не е знаела, и той беше склонен да й повярва.

В това време Рап преглеждаше съдържанието на сейфа. На човека на Милт му трябваха по-малко от две минути, за да го отвори. Вътре намериха някои интересни неща, като например книгата „Алиса в страната на чудесата“. Спомен от дните му в ЩАЗИ. Вероятно му я беше дал неговият ръководещ офицер от КГБ. Рап я отвори на първата страница. Беше посветена на Абел. Посвещението беше написано на руски и тъй като Рап не разбра нито дума, я даде на един от хората на Милт да я опакова и да я изпрати в Ленгли за по-задълбочен анализ. Това беше стар номер на КГБ — използваха книгите като ключ за дешифриране на кодирани съобщения. В сейфа имаше също деветмилиметров пистолет „Хеклер и Кох — П2000“ със заглушител. Рап огледа оръжието. Беше лъснато до блясък. С този пистолет едва ли беше стреляно повече от стотина пъти. Имаше и няколко кодирани диска. Рап ги даде направо на Милт, за да може той да започне работа върху тях заедно с Маркъс Дюмонд, веднага щом се върне в Щатите. Освен изброените предмети сейфът съдържаше също така няколко папки, десет хиляди евро в брой, фалшив паспорт и фалшива кредитна карта на същото име. С други думи, нямаше нищо, което би могло веднага да им подскаже къде се крие Абел.

Рап се беше опитал да разпита едрия саудитец, но онзи така се разпищя, че беше принуден да го фрасне с пистолета по главата, за да млъкне. Той тъкмо идваше в съзнание сега и Рап гореше от нетърпение да опита отново. Искаше да разбере за кого работи той.

От другата стая дойде Коулман и го потупа по рамото.

— Мисля, че би искал да чуеш какво ще ти каже тя.

— Какво има?

— Спомена за някаква къща, която ние не открихме при всичките ни проверки. Някаква алпийска хижа. Предполагам, че там шефът й се уединява.

— Тя била ли е там?

Той поклати глава.

— Сигурно обича да ходи сам. Но през годините е подочувала едно или друго за това място.

— Знае ли къде се намира?

— Не точно, но казва, че е в Тирол, близо до Блуденц.

Преди Рап да попита какво, по дяволите, е Блуденц, от зашифрованата радиостанция закънтя гласът на Милт Джонсън:

— Там ли си, Мич?

Рап беше свалил слушалката от ухото си, а радиостанцията беше закачена на колана му. Той я грабна и натисна бутона за говорене.

— Какво искаш, Милт?

— Казах ли ти, че нашият човек е пръснал сто двайсет и пет бона за чисто нов мерцедес само преди седмица?

— Не.

— Е, току-що го разбрах.

Рап се замисли и поклати глава.

— С какво трябва да ме впечатли това? — попита.

— Още с нищо. Няма ли да ме попиташ как го разбрах?

— Милт, как разбра?

— Благодаря ти, че ме попита. Всичките суперлуксозни коли имат монтирани Джи Пи Ес устройства. Проникнахме в базата данни на компанията „Мерцедес“, вкарахме номера на колата, който взехме от шофьорската книжка, и се натъкнахме на Джи Пи Ес-локатора на колата. Предадох данните на АНС и те сутринта направо ми поднесоха на тепсия местонахождението на колата.

— Чакай да се сетя… паркирана е на международното летище на Виена.

— Не. Всъщност беше паркирана в Цюрих, но преди шест минути потегли на път.

— Накъде е тръгнал?

— Казаха ми само, че е на юг. Извън града.

Рап добре познаваше Цюрих и се опита да си представи какво се намира на юг от града. Езерото беше точно на юг. Всичко останало се намираше на изток и на запад от него.

— Колата на югоизток или на югозапад е тръгнала?

На Милт му трябваха няколко секунди, преди да отговори:

— На югозапад.

Това означаваше, че е тръгнал или към Австрия, или към Италия.

— Милт, аз тръгвам натам. Намери ми бърз хеликоптер и разбери с какви хора разполагаме на място в Цюрих.

Изключи радиостанцията и погледна към Коулман. Посочи към саудитеца на пода:

— Той идва с нас. Кажи им да върнат кашона горе и веднага да свалят него в микробуса.