Лиценз за убиване

28.

Тя се събуди преди него и тръгна към банята. Веднага щом се изправи, забеляза, че нещо не е наред. Зрението й беше замъглено, виеше й се свят. Подпря се на вратата и после веднага изтича в тоалетната. Започна да повръща. Седна за няколко секунди, подпряна на стъклената стена на душ-кабината. Над горната й устна бяха избили капчици пот, но иначе почти веднага се почувства по-добре. Значи това е то прословутото гадене, каза си тя.

Клаудия се изправи и се погледна в огледалото. Беше пребледняла. Не можеше да го скрие. Кога да му каже? Толкова пъти й се искаше да го стори, дори снощи се опита, но винаги в последния момент изникваше нещо. Сега се притесни, че ще отвлече вниманието му от задачата и че ще застраши съвместното им щастливо бъдеще. Луи трябваше да запази концентрация и да приключи със задачата колкото се може по-скоро. Тя се погледна отново и беше обзета от мъчителна дилема. Налагаше се да го стори. Завъртя крана на чешмата и наплиска лицето си със студена вода. Реши да изчака, докато свършат със сегашната задача. Тогава вече можеше да му каже.

Изми си зъбите и си взе душ. Почувства се почти като преди, с изключение на това, че изпитваше вълчи глад. След като си сложи един от меките хавлиени халати, отвори вратата и веднага долови миризмата на кренвирши и канела. Спомни си, че Луи беше попълнил картата за закуската и преди да легнат, я беше закачил отвън на вратата. В момента той седеше на канапето пред телевизора с голяма чаша портокалов сок в ръката. Клаудия веднага седна до него и взе другата чаша със сока. Изпи половината и веднага се почувства по-добре. Намаза с масло препечената филийка, а после се зае със сиропирания сладкиш. Така се беше съсредоточила в храната, че не забеляза как Луи се беше втренчил в нея.

По телевизията вървяха местните сутрешни новини на Ен Би Си. Луи също беше с хотелския хавлиен халат. Кестенявата му коса беше разрошена, а на скута му лежеше „Вашингтон Поуст“. Беше го прочел, а в момента изобщо не слушаше какво говореха по телевизията. Цялото му внимание беше насочено към обекта на неговите чувства. Най-накрая Клаудия забеляза това. Остави вилицата на масата и избърса устата си. След като отпи от сока, тя се обърна и се усмихна. Усмивката й беше леко измъчена.

Луи подозрително присви очи и я попита:

— Бременна ли си?

— Какво? — Примигна недоумяващо.

Лу забеляза, че реакцията й е по-скоро отбранителна.

— Попитах те дали си бременна.

Тя се загърна по-плътно с халата.

Той разбра, преди да е чул отговора. Нежно хвана ръката й. Моментално от ума му излезе обидата, че тя го беше крила от него, и вместо това каза:

— Ако наистина е така, аз съм най-щастливият мъж в света. — Наклони глава и се вгледа в лицето й. Долната й устна едва забележимо трепна и очите й се напълниха със сълзи. — Но ако детето е от мен — добави Гулд.

Сълзите потекоха по страните й. Тя издаде нещо като вик — полусмях, полуплач — и го плесна.

— Да бе, сигурно е от другите мъже, с които спя. Понеже са много, трябва да се установи от кого е. Разбира се, че е твое, глупчо.

Гулд се засмя и я придърпа към себе си. Целуна я по челото. На лицето му грейна усмивка. С тих, почти извинителен тон я попита:

— Защо не ми каза?

— Не исках да те разсейвам. Искам да свършим с това и после цялото време на света ще е наше. — Тя избърса сълзите си с ръкава на халата. — Как разбра?

Той се усмихна.

— Някои неща те издадоха.

— Като например?

— Ами… забелязах, че като правихме секс снощи, гърдите ти изглеждаха…

— По-големи.

— Да, точно така. Вчера, когато те взех от летището, ти направо сияеше. Казах си, че сигурно е от краткия ти престой на Карибите, но пак не беше много логично. Ти си била там и за доста по-дълго. Накрая обаче се издаде, когато веднага хукна към тоалетната. Не те бях виждал да повръщаш от години. И после седна и омете половината закуска.

— И видя всичко това? — изненадано го попита тя.

— Клаудия, скъпа, нали с това си изкарвам хляба. Наблюдавам хората, следя ги, изучавам ги.

Тя обърна глава към прозореца и кимна. „И после ги убиваш“ — мислено добави. Помълча, но после го погледна в очите. Как тези очи можеха да принадлежат на човек, способен на такава жестокост? Трябваше да прочисти тази част от него. Той не винаги е бил такъв. Със сигурност навремето е бил мило и добро момче. Дори и сега, в ролята му на наемен убиец, в него пак имаше известна доза жалост и нежност. Баща му го беше тласнал към Легиона, а там го бяха превърнали в убиец. Нейната задача беше да изтрие от мозъка му онези животински инстинкти, да му върне отново нормалния човешки облик.

Тя го докосна по лицето.

— Сега разбираш ли защо това трябва да е последната ни поръчка?

Той кимна и я прегърна.

— Да, разбирам. — Прегърна я по-силно и се замисли как щеше да се промени животът му. Но почти веднага се върна към настоящето. Бебето можеше да почака. Трябваше да почака. Трябваше да се съсредоточат върху задачата и да я изпълнят успешно.

Той погледна часовника и попита:

— Ще се оправиш ли за двайсет минути?

— Защо?

Гулд й посочи телевизора.

— Искам да отида до Белия дом и да хвърля едно око на госпожа Рап.

Тя се обърна към телевизора, после отново към Луи. Част от нея искаше просто да вземат парите и да избягат. Но знаеше, че подобен разговор само ще го ядоса и ще го разстрои. „Цялата останала част от живота ще ни принадлежи — каза си тя. — Само да мине тази седмица и всичко ще се промени.“

Утрото беше спокойно, нямаше никакъв вятър. Температурата се колебаеше около плюс десет, но постепенно се покачваше. Луи каза на Клаудия да си облече спортните дрехи, които й беше купил. Той също се премени с новия анцуг „Найк“. Двамата бяха с бейзболни шапки и слънчеви очила „Оукли“. Приличаха на господин и госпожа Американски фитнес. Преди да вземе Клаудия от летището, той се беше отбил в един магазин в покрайнините на Балтимор и беше купил от там цифров фотоапарат „Канон-10Д“ и обектив с двайсеткратно увеличение. Преметна ремъка на фотоапарата така, че той да застане от лявата страна на гърба му. Слязоха по стълбите, вместо да ползват асансьора. Хотелът им се намираше на Фарагът Скуеър. Близо до станцията на метрото имаше заведение за бързо хранене и те се наредиха на опашката. Луи си поръча малко черно кафе, а Клаудия — билков чай.

С чашите в ръце те се насочиха на юг за кратка разходка до Белия дом. Беше октомври и нямаше много туристи като през лятото, но все пак беше оживено. Натъкнаха се на група азиатски туристи. Те вървяха в същата посока и бяха заели почти целия тротоар. На ъгъла на Седемнайсета и Първа улица азиатците се спряха да снимат някаква сграда. Луи се възползва от възможността да ги заобиколи и да ги изпревари. Не искаше да закъснява. След още една пресечка стигнаха до Лафайет Скуеър и минаха покрай статуята на барон Фон Щойбен. Фон Щойбен беше германски офицер, бил се на страната на Джордж Вашингтон по време на Гражданската война. Белият дом и впечатляващата неокласическа фасада на Хазната оттук се виждаха в пълен план. Луи си погледна часовника и забави крачка.

— Когато бях малък, баща ми ме водеше тук за неделните пикници. — Продължи да върви и да се оглежда. — Той много харесваше този парк.

Клаудия доста се учуди на думите му. Луи рядко говореше за баща си.

— И защо?

— Лафайет… знаменитият французин, сражавал се заедно с американците във Войната за независимост. Паркът е кръстен на него. — Посочи на югозапад. — Ето това там е генерал Рошамбо, френският герой от битката за Ню Орлийнс, а онзи в края е самият генерал Лафайет.

Клаудия погледна в центъра на парка, където се извисяваше великолепна статуя на конник. Конят беше поставен върху голям къс гранит, застинал във времето, изправил се на задните си крака. Ездачът стискаше с една ръка юздите, а с другата махаше с шапката си високо над главата. Основата на статуята беше оградена от четири оръдия.

— За онази статуя ли говориш? — попита го тя.

— Не, това е президентът Андрю Джаксън. Баща ми много се възмущаваше, че в парка, предназначен да увековечи славата на онези, подкрепили Америка в първите съдбоносни години от историята й, в центъра те са издигнали статуята не на Лафайет, а на американски президент.

— Ако толкова го е ядосвало, тогава защо те е довел тук?

— Уместен въпрос. — Луи не отговори веднага. Двамата вървяха така известно време, хванати за ръце. Накрая, когато наближиха южния край на парка, той каза: — Може би майка ми е обичала да идва тук. Тогава аз и сестрите ми бяхме малки. Беше по време на първия мандат на баща ми във Вашингтон. Телевизията беше много силна в Америка… дори още тогава. Майка ми не обичаше телевизията, за разлика от мен и сестрите ми. Нямаше по-добър начин да усвоиш американския английски.

Клаудия кимна. Луи й го беше казвал и преди.

— А паркът какво общо имаше?

— Водеше ни на разходки, за да ни откъсне от телевизора. В съботите излизахме с образователна цел. Бяхме обиколили всички музеи в града, всеки парк и всяка статуя. В неделя, ако времето беше хубаво, идвахме тук… Баща ми обичаше и едновременно с това мразеше Америка. Често повтаряше, че американската мечта не би била възможна без притеклите се на помощ французи, без френската морска мощ и французите като Лафайет и Рошамбо.

— А ако не беше американската революция, ние във Франция още щяхме да сме управлявани от монарх.

Луи се засмя.

— Веднъж, като бях в гимназията, му казах същото. Той така почервеня, че се уплаших да не ме удари.

Стигнаха до южния край на парка. От Белия дом ги делеше само Пенсилвания Авеню, тежката черна ограда от ковано желязо и тежко въоръжената охрана. Пред Западното крило на Белия дом се бяха разположили телевизионни камери и се тълпяха хора. Луи я разпозна почти веднага.

— Ето. — Той даде на Клаудия да държи чашата с кафето му и взе фотоапарата. Устройството беше последна дума на техниката, с обектив, който струваше над хиляда долара. Луи настрои апарата на автоматичен режим и свали капачката от обектива. Вдигна фотоапарата и го насочи към Белия дом. Направи снимка също като стотиците, че и хиляди туристи, минаващи оттук дневно. Насочи фотоапарата към Западното крило и направи още няколко снимки. После фокусира обектива върху репортерите и телевизионните оператори. Лесно я откри. Тя говореше по мобилен телефон и се смееше. Луи я фотографира и после погледна дисплея на фотоапарата. Несъмнено беше тя. Показа я на Клаудия, която кимна.

— Тя е. Какъв е планът сега?

— Ще се приближим още. Ще я наблюдаваме как предава за новините и после ще видим къде ще отиде.

Клаудия се огледа първо надясно, а после наляво. И в двата края на улицата имаше будки на охраната. Пред тях имаше трета.

— Навсякъде са монтирани камери и има охрана.

Луи хвърли поглед към покрива на Белия дом и забеляза двама служители от Сикрет Сървис със сини униформи. Вероятно бяха снайперисти.

— Не се притеснявай, скъпа. Няма да се бавим. Просто ще се държим като обикновени туристи. Ще позяпаме, ще пием кафе, ще проверим закритите паркинги?

— Закритите паркинги ли?

Луи си взе чашата и я хвана за ръката.

— Помниш ли онзи доклад, който ти дадох да провериш?

— Да.

— Нещо направи ли ти впечатление в него?

— Тя обича да пазарува.

— Ти също. — Той не можеше да види очите й зад тъмните слънчеви очила, но добре си представяше реакцията й.

— Аз не харча и наполовина колкото нея.

— Вярно е. Но ще те видя, като започнем да водим нормален живот.

— Свърши ли с анализа на моите потребителски навици?

— Да. Какво друго разбра от доклада?

— Тя няма ипотечни заеми, плаща си редовно сметките по кредитната карта и вноските за взетата на лизинг кола.

— Каква е колата?

Клаудия накрая разбра накъде биеше той.

— А… ама ти си добър.

— Благодаря ти, скъпа. Хайде да вървим да гледаме новините.