Лиценз за убиване

11.

Кортежът от коли сви от магистралата и мина покрай самотната бяла будка на охраната, която беше сложена през 1993 година, след като загинаха няколко служители на Управлението. Двата събърбана и черната бронирана лимузина „Кадилак“ продължиха по тесния трилентов път и оттам по рампата, без да забавят скоростта. По всичко личеше, че бързаха. Щом преминаха рампата, отпред се показа застрашително контролно-пропускателен пункт. Големи знаци с ясни и кратки надписи отклоняваха всички коли вдясно. Други знаци предупреждаваха неканените гости, че това е последната им възможност да се върнат обратно по пътя си, без да рискуват да бъдат арестувани и съдени. И ако случайно някой не забележеше знаците, мъжете в черни бойни комбинезони от номекс, въоръжени с автомати, служеха като допълнително предупреждение, че това място не е в списъка на туристическите забележителности. Колоната продължи да се движи в лявата лента и рязко спря пред боядисаната в жълто стоманена барикада. Наоколо гъмжеше от мъже с оръжие, а зад матовото зеленикаво бронирано стъкло на сградата те бяха дори още повече. Трима от пазачите, които разговаряха, преди да пристигнат неочакваните посетители, веднага излязоха и се разпръснаха. Никой не трябваше да им заповядва — беше част от обучението им. Скупчилите се хора бяха лесна мишена. Тук не беше Холивуд, нямаше сваляне на предпазители и издърпване на затвори. Когато бяха на дежурство, тези мъже бяха „горещи“ — с патрон в цевта. Единственият предпазител беше техният показалец.

Кортежът веднага беше отклонен от четирима от мъжете в черно. Въпреки мрачното и облачно утро носеха тъмни очила за стрелба, за да скриват очите си. Дулата на оръжията им останаха насочени надолу, но пръстите им леко галеха спусковите скоби, докато се опитваха да зърнат кой пътува в колите с тъмните стъкла. Подобни кортежи бяха обичайно нещо, но винаги ги предупреждаваха предварително за идването им. За сегашното посещение не знаеха нищо, а служителите от охраната на този обект не обичаха изненадите.

От КПП-то излезе видимо раздразнен капитан и доближи пътника до шофьора на водещата кола. Тъмното матово стъкло се смъкна и се показаха тъмни слънчеви очила. Капитанът, ветеран в службата със стаж осем години, попита с не особено дружелюбен тон:

— Мога ли да ви помогна?

Пътникът извади черен кожен калъф, разтвори го и показа удостоверението си.

— Сикрет Сървис. — Той посочи към лимузината и добави: — Водим директор Рос на официално посещение.

Капитанът кимна и скръсти ръце зад гърба си.

— Вие, момчета, забравихте ли добрите обноски?

— Моля? — Агентът, изглежда, не разбра добре въпроса.

— Елементарен протокол… да звъннете… да предупредите, че ще идвате. — Капитанът се залюля неколкократно напред-назад на токовете на кубинките си, докато преценяваше докъде може да стигне в критиките.

Агентът уважи претенцията му само като смъкна тъмните си очила с два сантиметра по-надолу и показа една трета от очите си.

— Директорът е зает човек, но разбрах загрижеността ви. Проблемът е, че дори ние не знаехме допреди пет минути, че ще идваме тук. Тъкмо си тръгвахме от новия център за борба с тероризма и той ни нареди да се насочим насам. Аз само изпълнявам заповеди.

Отговорът беше приемлив.

— Добре. Свалете стъклата, извадете удостоверенията си и ще свършим максимално бързо. — Капитанът посочи към водещия събърбан и от сградата излязоха трима негови подчинени, единият от които с куче. Последният с кучето започна бавно да обикаля колата, докато двамата му колеги се заеха да проверяват документите на дошлите. Капитанът се поколеба секунда, но се върна при лимузината. Търпеливо зачака пътниците отзад да отворят прозорците и да се легитимират. Преброи до три и след като никой не го удостои с внимание, почука по затъмненото стъкло.

Стъклото се плъзна надолу и капитанът видя вътре двама бели мъже да разговарят по мобилни телефони. Единият беше на петдесет и няколко години, а другия изглеждаше с десетина години по-млад. Капитанът разпозна в по-възрастния Марк Рос, новият директор на Националното разузнаване. По-младият остави телефона си и каза:

— Не можете ли да побързате, нямаме много време.

— Непременно — отвърна капитанът. — С кого ще се среща директорът?

— Боя се, че това е поверителна информация.

Капитанът вече предчувстваше колко забавно щеше да е с този костюмар.

— Трябва да видя удостоверенията ви и да проверим багажника. После ще можете да продължите.

Мъжът го изгледа така, сякаш казваше: „Ти майтапиш ли се?“

— Повтарям, ако не сте чули: бързаме и нямаме време за такива неща.

Капитанът запази спокойствие.

— Ако се бяхте обадили предварително, щяхте да си спестите част от неудобството, но за съжаление не се обадихте. Документите, моля. — Протегна ръка и зачака. Взе удостоверението на по-младия и се запита да настоява ли за директор Рос или не. Реши да не си усложнява живота, когато разбра, че Рос разговаря с президента. Затова занесе единственото удостоверение в сградата, за да направи копие и бърза проверка на данните, докато хората му продължаваха да претърсват останалите коли. Макар и да не му харесваше, новият директор на Националното разузнаване фактически се явяваше неговият нов шеф. След минута се върна, хвърли поглед към лимузината, след което се обърна към агента във водещата кола:

— Момчета, да не сте в повишена готовност или нещо такова?

— Защо питаш?

— Доста внушителна група сте. Четирима души във всеки събърбън и още двама в лимузината. С такава охрана се движи само президентът.

Агентът отново смъкна леко очилата си и отвърна:

— Аз не задавам въпроси… разбираш ли?

Капитанът се усмихна:

— Напълно. Събърбъните ще трябва да изчакат тук на паркинга, а лимузината може да продължи.

— Става.

Кенеди запази каменното си изражение. Рап беше ставал свидетел как поведението й често изнервя подчинените й, особено по-младите — онези, които постоянно се нуждаеха от наставление и съвети. Той не се нуждаеше от наставления. Той и Кенеди работеха заедно от доста време. Обикновено шефката му беше малко по-приказлива, но Рап беше взел със себе си записващото устройство и тя запази строго делови тон.

— Пентагонът, Държавният департамент… всички пилеят пари. Като моряк в публичен дом. Ние трябва да направим същото.

Кенеди хвърли поглед към другия присъстващ на срещата — морски офицер в оставка — и после отново насочи вниманието си към Рап.

— Като разгонен моряк ли?

— Абсолютно. Колкото повече пари, толкова по-добре — продължи Мич. — Така на Сметната палата и останалите контролни институции ще им е по-трудно да проследят за какво и къде отиват парите.

— Би ли предложил някое по-различно сравнение от това с моряка?

— И аз съм на същото мнение — намеси се морският офицер.

— Какво ще кажеш за морски пехотинец в публичен дом? — Рап се обърна към русия мъж до него. — Харесва ли ти?

— Напълно. Морските пехотинци са свине. — Скот Коулман се засмя. Бившият военноморски „тюлен“ беше в необичайно добро настроение и причината беше в плана, който Рап им разясняваше в момента.

Кенеди подмина без реакция грубоватия смях и продължи с неудобните въпроси:

— Значи, с две думи, предлагаш да вземем компанията на Скот и да я използваме като логистична база за новия и разширен екип „Орион“?

— Да.

— Опитвали сме го и преди и цялата афера накрая се обърна срещу ЦРУ.

— Кога.

— По време на Виетнамската война. Със сигурност си чувал за компанията „Еър Америка“.

— По това време съм бил още с пелени. Друго време, друга война, друг свят.

— Не съм съгласна напълно.

— „Еър Америка“ се е провалила, защото е била твърде голяма и шепа генерали-шапкари в Пентагона не са искали ЦРУ да има собствен въздушен флот. Тези причини плюс нагласата на медиите и на Конгреса, както и обществените настроения срещу войната… са довели до разконспирирането на компанията.

— И кое точно се е променило оттогава? — попита Кенеди.

— Всички държавни институции и особено Пентагонът вече наемат цивилни служители. И не само инженери, които да строят мостове, училища и болници. Те наемат частни фирми за охраната на дипломатическия персонал, за готвачи, чистачи, превозвачи… за каквото се сетиш. За всичко с изключение на бойните действия Пентагонът наема цивилни изпълнители.

— Ти какво мислиш, Скот? — попита Кенеди.

— Бизнесът ми се разрасна от два милиона долара годишен оборот до над двайсет.

— Кажи й за „Блекуоч“. — Рап имаше предвид частната фирма за сигурност, която беше основана от бивш „тюлен“, приятел на Коулман.

— Само тази година те имат договори с правителството за над двеста и петдесет милиона долара. В Северна Каролина имат двайсет и четири хиляди декара, които са превърнали в Дисниленд за стрелци. Оборудвали са полигон за управление на автомобили в екстремни ситуации, последна дума на техниката, открито стрелбище за снайперисти, сграда за трениране на тактически екипи, собствени самолетни писти, самолети, хеликоптери, бронирани коли… какво ли не. Техните служители работят из цялото земно кълбо. Дори са си построили изкуствено езеро, за да обучават „тюлените“ да боравят с подводни транспортьори.

— Тяхната философия е — намеси се Рап, — че могат да правят всичко, което прави федералното правителство, но по-добре и на по-ниска цена.

— Предполагам, че не е много трудно.

— Е, те са първите, които са възприели тази стратегия, и определено имат успех.

Кенеди знаеше за „Блекуоч“. ЦРУ вече ги използваше за охраната на някои обекти в чужбина. Във Вашингтон имаше едно много либерално и антивоенно настроено малцинство, което смяташе компанията за група обикновени алчни за пари наемници, които рано или късно щяха да обърнат гръб на Америка. Според Кенеди тези хора имаха доста наивни възгледи за живота и света. За тях всеки, който носеше оръжие, беше лош. Дори полицаите.

— Та значи, като се заема с това — продължи Рап, — ще започнем да използваме групи от компании, за да… — Не успя да довърши, защото вратата се отвори и влязоха двама мъже.

— Не ставайте — каза новият директор на Националното разузнаване Марк Рос. Той беше висок и слаб, добре облечен и излъчваше власт и солидност. Закрачи из дългия кабинет, следван от по-ниския си помощник.

Рап погледна назад, като не скри раздразнението си. Досега беше присъствал на безброй съвещания при закрити врати и щом срещата беше с ограничен кръг от хора, значи си имаше причина. Особено това важеше за сегашната. Подобно нещо му се случваше за пръв път. Никой не нахлуваше така безцеремонно на съвещание на директора на ЦРУ без предупреждение.

— Извинявай, че те прекъсвам, Айрини, но бях в района и реших да намина. — Рос се приближи до тях и погледът му се спря върху Рап. — Мич. — Сложи ръка върху рамото на Рап, а другата протегна за поздрав. — Радвам се да те видя.

Той кимна. Беше се срещал с новия господар на разузнаването само два пъти — и двата пъти, докато Рос беше в Сената. Кенеди го беше предупредила да се държи по-дружелюбно с новия шеф. Тя се държеше необичайно предпазливо с бившия сенатор.

Айрини му беше обяснила, че причината не е в самия Рос, колкото в неговия нов пост. Никой във Вашингтон не знаеше как ще сработи новата длъжност на директор на Националното разузнаване и тази несигурност беше довела до започването на нов кръг от политически пазарлъци. Но Рап не пожела да я слуша, щом стана дума за политика. За него беше по-важно да разбере кой в действителност е Рос и откъде произхожда. Ако новият шеф имаше намерение да политизира разузнаването, двамата неминуемо щяха да кръстосат шпаги.

Ценното в Рос беше, че познаваше проблемите на националната сигурност и умееше да мотивира подчинените си. Друго негово преимущество беше, че след дипломирането си в Принстън той беше работил в ЦРУ, в Дирекцията по разузнаването. Беше се прочул с това, че малко преди да напусне Управлението, за да вземе дипломата си по право от Йейл, той беше изготвил доклад за иранския религиозен водач, станал известен по-късно като Аятолах Хомейни. Рос беше прогнозирал, че религиозният фанатизъм на Хомейни и нарастващият брой на неговите последователи ще провокират революция в Иран. Рос беше един от малцината, които бяха разчели тенденциите вярно. Външно той се държеше приветливо и свойски с хората, което едни тълкуваха като самоувереност, а други — като арогантност. Рап предполагаше, че като повечето бивши или настоящи членове на най-елитния клуб в Америка — Сената на САЩ — и той притежаваше по малко и от двете и ги проявяваше различно в зависимост от конкретната ситуация. И ето в момента Рап седеше неудобно на стола, а Рос продължаваше да го държи за рамото. Дали бившият сенатор съзнаваше колко мрази да го докосват? Погледна ръката и за миг си представи как чупи един по един всичките пръсти.

— Гледам красивата ти съпруга по телевизията всеки ден — продължи директорът. — Ти си щастливец. — Свали ръката си от рамото му и се обърна към третия човек в стаята. По ъгловатата челюст и атлетичното телосложение на мъжа можеше да се познае, че не е като останалите средностатистически бюрократи в Ленгли. Приличаше по-скоро на някаква скандинавска версия на Рап и въпросът дойде от само себе си: какво ли обсъждаха тримата?

— Марк Рос — представи се той на русокосия.

Коулман кимна. Дори и да беше впечатлен, не го показа с нищо.

— Скот Коулман.

— В Ленгли ли работите?

— Не, прекалено висок коефициент на интелигентност имам. — Той разкри трийсет и два каратова усмивка.

Рос се засмя.

— Едва ли в този град има хора с по-висок коефициент от този на доктор Кенеди. Но ще повярвам на думите ви. От кой род войски сте?

— Флота.

— „Тюлен“?

— Това е секретна информация.

Рос се поколеба за секунда и на Рап му се стори, че улови мигновен изблик на гняв зад маската. Но директорът на разузнаването се овладя и погледна към Кенеди.

— Определено е „тюлен“. Никъде другаде при военните не възпитават подобно неуважение към началството.

Само Рап се засмя на тази шега. Кенеди никога не показваше открито емоциите си, а доколкото Рап го познаваше, в момента Коулман вътрешно се двоумеше кое е по-важното: сляпо да се подчиняваш на висшестоящия или да уважаваш само водача, доказал се в реална ситуация.

Преди Коулман да отговори, Рос посочи спътника си и добави:

— Това е Джонатан Гордън, новият ми заместник. Той ще координира взаимодействието между Ленгли и Националното разузнаване.

— Приятно ми е да се запознаем, Джонатан — поздрави го Кенеди. Тя свали очилата и ги постави върху кожената папка пред нея.

Гордън беше с половин глава по-нисък от шефа си и беше на не повече от четирийсет и пет години. Рап се опита да го прецени, но напразно.

— Отново ме извинете за прекъсването — каза Рос и плесна с ръце. — Гледам да навляза в час колкото се може по-бързо. Ще ви оставя да си довършите разговора, за каквото и да е той. Ще се отбия при няколко мои стари колеги от разузнаването и след около половин час отново ще дойда. — Той си погледна часовника. — Става ли така, Айрини?

— Ако ми дадеш няколко минути да си довършим работата, аз сама ще дойда при теб.

— Не, не си прави труда. Още помня как да се ориентирам в сградата. И освен това твоето време е твърде ценно, за да се разхождаш напразно. — Тръгна към вратата и преди да излезе, добави с по-тих глас: — Искам да обсъдим някои неща.

Когато вратата се затвори, Рап се обърна към Коулман:

— Защо толкова трудно понасяш по-висшестоящите от теб?

Кенеди поклати глава.

— Присмял се хърбел на щърбел. Да оставим празните приказки. Докъде бяхме стигнали?

Рос, Гордън и двамата бодигардове приближиха асансьорите. Рос спря, скръсти ръце и замислено погледна към кабинета на Кенеди. Щом вратата на асансьора се отвори, Рос прошепна на Гордън:

— Искам да се поровиш и да ми намериш всичко за господин Коулман. — Той влезе в асансьора.

— Още сега ще започна. — Гордън извади своя Палм Пайлът от сакото си и се зае за работа.

Рос се вторачи в гърбовете на бодигардовете с дебели вратове и отново прошепна на помощника си:

— Когато Рап е наблизо, винаги ме обзема неспокойствие. Едва ли в този град има човек, който да го контролира.

— Дори президента ли?

— Особено пък той. Рап му е спасявал живота два пъти. Помниш ли Валъри Джоунс, шефката на президентския кабинет? Миналото лято си подаде оставката.

— Да.

— Рап имаше пръст в тази работа. Той и Джоунс бяха като куче и котка… Не можеха да се гледат. Рап накара президента да избере. Или той, или Джоунс. И президентът избра Рап.

Гордън видимо се впечатли.

— Чувал съм, че е много добър в професията си.

— Добър е. Не ме разбирай погрешно, най-добрият е. Но хора като него трябва да бъдат държани изкъсо. Не, трябва да бъдат държани в клетка в мазето и да ги пускаш на свобода само когато в къщата ти е нахлул крадец или убиец.

— Не ми прилича на човек, който би ви позволил да го пъхнете в клетка.

— Ето тук се крие проблемът, приятелю. Трябва да държим юздите на всичките тези агенции и управления, повечето от които не могат да се понасят едни други, и да ги накараме да си сътрудничат. Искам да изпълняват заповедите ми. Искам всеки да се подчинява на палката ми, защото аз съм диригентът. Не мога да позволя на Рап да се шляе наоколо, да бие бойните си барабани и да си разиграва коня. — Асансьорът спря и вратите се разтвориха. — В този град, Джонатан, има хора, които биха дали мило и драго, за да видят как се провалям. Затова не искам Рап да ме притеснява. Ако не успеем да го вкараме в клетка, поне ще трябва да измислим как да го вържем на каишка. — Двамата слязоха от асансьора и тръгнаха по коридора. — И открий кой е и за какво се бори този умник, Коулман. С Рап едва ли са намислили нещо добро.