Лиценз за убиване

40.

Рап се огледа. В стаята цареше мрак, а таванът беше облицован с шумоизолиращи плочи. „Къде, по дяволите, се намирам?“ — запита се той. Понечи да надигне глава, но тялото му не слушаше. Дълго лежа неподвижно. Не разбираше какво се е случило. Накрая с невероятни усилия успя да обърне глава наляво. Имаше прозорец със спуснати щори. От прозореца не проникваше никаква светлина и той предположи, че навън е вечер или нощ. В стаята имаше празен стол, а леглото беше с рамки отстрани. Всичко му се струваше смътно познато. Примигна и погледна ръката си. Във вената му беше вкарана система. „Значи съм в болницата“ — каза си. Спомни си за операцията на коляното и всичко придоби смисъл. Но после го обзе странно чувство. Та нали си беше тръгнал от болницата.

„Тогава защо, по дяволите, отново съм тук?“

Обърна главата си на другата страна. Дясната му ръка беше гипсирана. Сви вежди. Не, нищо от това не му се струваше смислено. Погледна към вратата и паметта му се проясни. Беше си тръгнал от болницата. Спомни си пътуването с жена му към къщи. Спомни си, че влезе в къщата, не се чувстваше добре. Беше с патерици и си спомни как тръгна към задната веранда, защото си каза, че малко свеж въздух ще му се отрази добре. Тъкмо отвори вратата и излезе на верандата и… после не си спомняше нищо. Погледна отново към тавана. Дали не беше изгубил съзнание. Опита се да си вдигне дясната ръка, за да се почеше по лицето, но нищо не се получи. Спомни си за гипса. За част от секундата му мина през ума, че може да е парализиран, но после размърда пръсти. Навярно беше изгубил съзнание. Това беше единственото разумно обяснение.

Върна се към последния си спомен. Беше застанал на верандата, подпрян на парапета, и вдишваше морския въздух. Не го отричаше: от храната, която беше поел в големи количества, му прилоша. В съзнанието му изплуваха стръмните стълби, водещи към пристана, и патериците.

„Сигурно съм загубил равновесие и съм паднал. Така съм си счупил ръката.“

До вратата нещо се размърда и Рап се обърна да види какво е. И само от това малко усилие главата му запулсира от болка. Пое си дълбоко дъх и изпита такава болка, сякаш някой го беше наръгал в хълбока. На вратата се появи някаква фигура. За секунда си помисли, че е жена му, но когато фигурата излезе от сянката, той видя, че е Айрини Кенеди. Когато се приближи, забеляза, че е плакала. Осъзна, че травмите му явно са доста тежки.

Кенеди докосна лицето му и каза:

— Доста тревоги ни създаде.

— Къде съм? — прошепна Рап.

— В „Джон Хопкинс“.

В стаята влезе втори човек, мъж. Той не го позна.

— Къде е Ана?

Айрини понечи да отговори, но не успя. Очите й се напълниха със сълзи.

— Мич, избухна експлозия.

— Къде е Ана? — повтори той по-високо. Внезапно в стаята влязоха още двама души. Едри мъже с хирургически екипи. Рап погледна уплашено към Кенеди. Сълзите се стичаха по страните й, а сега и долната й устна се разтрепери.

— Мамка му! — изкрещя той. — Къде е Ана?

Айрини наведе глава и отвърна:

— Тя загина.

Цялото му тяло се сви и той нададе отчаян вик. През него едновременно като електрически ток преминаха гняв, шок, страх и мъка. Той успя да се надигне от леглото, но двамата едри санитари и лекарят го натиснаха да легне обратно.

Кенеди беше предупредила лекаря, че вероятно ще се наложи да обуздават Рап, когато му съобщят трагичната вест. Лекарят й беше изброил травмите: две счупени ребра, счупена дясна ръка, дълбоко пукване на дясната тазобедрена кост, влошаване на състоянието на току-що оперираното ляво коляно и оток на задния дял на мозъка, и я беше уверил, че пациентът няма да е в състояние да стане от леглото за доста дълъг период.

Когато санитарите го притиснаха към леглото, лекарят му би инжекция в бедрото. След секунди Рап се укроти. Санитарите го пуснаха и отстъпиха назад. Той остана неподвижен, вторачен в тавана. Само една самотна сълза бавно се спусна от дясното му око.

От къщата не беше останало нищо освен армираните стоманени рамки на вратите, коминът, малка част от стълбището и няколко овъглени пирона. Всичко беше осветено от прожектори. Задвижвани с бензин електрически генератори бучаха в студената нощ, докато пожарникарите вървяха из останките, помагайки си с брадви и дълги лостове. Скип Макмахън наблюдаваше ставащото от автомобилната алея. Той беше едър мъж, висок над метър и осемдесет и тежащ близо сто и двайсет килограма. Имаше трийсет и пет години стаж във ФБР, но досега никога не се беше вбесявал така. Познаваше Рап и жена му и ги харесваше. Кенеди беше повикала Макмахън и го беше помолила да огради къщата като потенциално място на престъпление, макар и шерифът на окръг Ан Аръндел да твърдеше, че е битов инцидент.

Обикновено ФБР нямаше правомощия в случай като този, но Рап беше с ранг на федерален агент и ако се окажеше, че експлозията е била причинена умишлено, Бюрото щеше да се заеме с разследването. За момента обаче задачата на Макмахън и агентите, които беше довел от местния отдел на ФБР във Вашингтон, беше да проследят полицаите да не унищожат някоя улика. Шерифският отдел на Ан Аръндел се финансираше прилично и се състоеше от професионалисти. Макмахън често беше работил с местните сили за сигурност и знаеше, че да се изтърсиш и да се държиш като важна клечка не се приемаше много добре от местните, а само затрудняваше още повече и без това сложната ситуация. Той се подпря на правителствения си седан и отпи от изстиналото кафе. Шерифът се приближи и спря на няколко крачки от него. Макмахън го познаваше от Оперативната група за борба с тероризма на окръг Колумбия и Балтимор. Шерифът го заговори и макар че Макмахън не беше съгласен с него, търпеливо го изслуша.

— Казвам ти, Скип, знам, че е трудно да се повярва, но почти всяка година имаме такива експлозии. Обикновено в това време няма никого в къщата, но се случва и да пострада някой.

Макмахън погледна към димящата купчина руини, бившия дом на Рап.

— Пат, ще повторя само още веднъж. Хора като Мич Рап не се взривяват случайно.

— А терористите не инсценират нещастни случаи. Сам го каза. Те си падат повече по автоматите, камикадзетата и гръмките вестникарски заглавия. Не се опитват да прикриват убийствата си като битови инциденти.

Сам Макмахън трябваше да признае, че и на него му беше трудно да проумее всичките тези несъответствия. Шерифът беше прав: терористите обичаха показните убийства, които им осигуряваха челните места в новините. Макмахън нямаше задълбочени познания по взривно дело и пиротехника, но засега местните специалисти твърдяха, че всичко сочи за взрив на пропан. Той искаше да е напълно сигурен и затова се обади в централата и поиска да му изпратят специалисти по експлозиите. Те бяха най-добрите в света и ако не откриеха нищо, едва ли щеше да е в състояние да докаже, че взривът не е бил нелепа случайност. Ако наистина ставаше дума за битова експлозия на газова бутилка, ФБР щеше да си опакова багажа и да се върне във Вашингтон. Оставаше само да се погрижат за застраховката.

— Някой да е поемал отговорност за експлозията? — попита шерифът.

Макмахън поклати глава. Агентите в Обединения антитерористичен център следяха всички новинарски канали и сайтове. Макмахън се колебаеше дали да им съобщи информацията, предадена му от Кенеди, за заплахата срещу Рап. За момента обаче реши нищо да не им казва. Разследванията винаги бяха съпроводени с трудности, когато бяха едновременно в юрисдикцията на няколко правоприлагащи органа. Но най-трудни бяха, когато в тях участваше ЦРУ. По обясними причини от ЦРУ не обичаха да споделят информацията си и методите си на работа. Особено в случаите, когато съдиите им нареждаха да предоставят такава информация на адвокати, защитаващи заподозрени терористи.

Шерифът продължаваше да отстоява версията си, когато дойде един от неговите заместници. Следваха го двама мъже в цивилни дрехи.

— Шефе — обърна се към него заместник-шерифът, — тези момчета казват, че искат да видят специален агент Макмахън.

Шерифът го посочи.

— Ето го.

— На КПП е спрял микробус с телевизионен репортерски екип.

— Майната им.

— Те са от филиал на Ен Би Си от Балтимор. Знаят, че жената е загинала. Казват, че от канала са ги изпратили да заснемат кадри, които да пуснат в репортажа утре сутринта.

— Какво мислиш? — обърна се шерифът към Макмахън.

Единият от новодошлите погледна агента и поклати глава. Макмахън не се учуди, че колегата му не искаше никакви камери. Обърна се към димящата къща и после към заместник-шерифа.

— Кажи им, че проверяваме за течове на газ и че ще се забавим още около час.

Шерифът кимна одобрително и заместникът му се отдалечи.

— Шерифе, ще ме извиниш ли за минута? — каза Макмахън. — Трябва да говоря с тези господа.

— Ще отида лично да проследя репортерският екип да не се промъкне.

— Добра идея.

Когато шерифът тръгна, агентът погледна двамата мъже. Познаваше русия, но другия не беше виждал досега. Но само от вида му можеше да отгатне с какво се занимава. Беше с джинси, кубинки и дебело черно яке. На ръката си имаше голям черен водолазен часовник, а косата му беше черна и разрошена. Макар и да беше с поне трийсет-четирийсет килограма по-лек от агента на ФБР, той не се съмняваше, че малкият негодник можеше да го очисти, без да му трепне окото. Този определено беше от специалните части.

Беше лесно да се досети, тъй като със сигурност знаеше, че другият наистина е служил в специалните части. Макмахън се обърна към по-високия от двамата:

— Скот Коулман. Ти си последният човек, когото очаквах тук, но като се замисля, беше логично да се появиш.

— Айрини ми се обади — отвърна бившият „тюлен“. — Помоли ни да огледаме мястото.

Макмахън се замисли. Не можеше да прецени дали решението на директора на ЦРУ беше уместно.

— Кой е приятелят ти?

Коулман понечи да отговори, но той го прекъсна:

— Няма значение. По-добре е да не знам. Нали?

Коулман сви рамене.

— Не че щях да ти кажа истинското му име.

Макмахън поклати глава и се обърна към къщата.

— Бил ли си тук и преди?

Коулман кимна.

— Предполагам, че с Мич сте доста близки.

— Да. — Коулман се обърна към спътника си и леко му кимна с глава. — Знаеш какво да търсиш.

Мъжът огледа пътя, също кимна и изчезна.

— Пропан — изрече Макмахън.

— Кой каза?

— Шерифът и началникът на пожарната.

— Мога ли да говоря с шефа на пожарната?

— Разбира се, ела с мен.

Изминаха двайсетина метра по алеята и откриха шефа на пожарната да рови с крак в руините. Беше свалил якето си, но беше оставил тежките ботуши, шлема и огнеупорния комбинезон. Макмахън ги представи набързо един на друг, като каза на пожарникаря само малкото име на Коулман.

Началникът на местната пожарна посочи лявата стена на овъглената къща.

— Ето там, където е бил гаражът и където е била газовата бутилка, открихме следи от запалимо вещество.

— Видя ли, а аз какво ви казах — реагира веднага Макмахън. — Значи в крайна сметка не е битов инцидент.

— Не бих казал.

— Нали сте открили следи от запалимо вещество?

— Да, но е нормално да открием подобни следи около гаража. Виждам, че има две лодки и голяма морава с трева за косене… Сигурен съм, че е държал бензин в гаража. Дори може да е зареждал и с маркуч. Тези устройства са много популярни тук. Спестяваш по около десет цента на литър, ако си купиш бензина от бензиностанция, а не от яхтено пристанище.

Коулман кимна.

— Какво представляват тези устройства? — попита Макмахън.

— Ами… те са нещо средно между двуколка и голяма туба за бензин. — Пожарникарят показа с ръце очертанията и размера на въпросния подвижен резервоар. — Обикновено побират между сто и двеста литра. На цвят са червени, снабдени са с ръчна помпа, маркуч и дюза. Можеш да пренасяш бензина с тях, но ти се налага да ги сваляш по стълбите чак до пристана. Достатъчно е да издърпаш маркуча и да заредиш моторницата.

— Можете ли да определите дали веществото е бензин? — попита Макмахън.

— До голяма степен.

— До каква степен?

— Деветдесет процента.

— А можете ли да определите количеството?

— Не съм сигурен дали изобщо е използван такъв резервоар — предпазливо отвърна шефът на пожарната. — Само казвам, че е доста разпространено хората да складират бензин в гаража си, особено по тези райони. А когато стане подобна експлозия, бензинът изгаря като всичко останало.

— Покажете ми къде открихте следите — намеси се Коулман.

— Елате с мен. — Пожарникарят го поведе покрай овъглените останки от колата и посочи земята. — Ето тук е била външната стена на гаража. Вижда се къде е плочата. — Ритна с ботуша бетона.

— Къде открихте следите от запалителното вещество?

Пожарникарят направи няколко крачки и каза:

— Концентрацията е била ето тук. От външната стена на гаража приблизително дотук.

Коулман се опита си спомни къде беше монтирана бутилката за пропан.

— Моето предположение е — продължи пожарникарят, — че той е имал малка барака за инструменти ето тук. И в нея е държал бензина. Смятаме, че експлозиите са били две. Първата е била причинена от бензина, който е протекъл в къщата. Малко по-късно е гръмнала и цистерната с пропана.

— Други опасни точки?

— Открихме следи и в гаража, но те са малки в сравнение с тази.

— Благодаря ти, шефе — каза бившият „тюлен“ и кимна. Той хвана Макмахън под лакът и го поведе към пътя. Когато се отдалечиха, му каза: — Мич никога не е имал резервоар за бензин. Поне аз не съм виждал такъв. Освен това ти гарантирам, че той никога не е съхранявал бензин в бараката до гаража — само на метри от цистерната с пропан.

— Сигурен ли си?

— Знам как разсъждава той. Беше много внимателен. За нищо на света не би държал бензин в открита барака, да не говорим пък толкова близо до бутилка с пропан.

— За какво намекваш?

— Мич не е оставял бензин извън гаража. За останалото можеш да се сетиш и сам.

Когато излязоха на улицата, той се обърна и погледна към къщата и към залива. В далечината светеха няколко навигационни фара.

— Айрини ми каза, че някакъв рибар е извадил Мич от водата.

— Да. — Макмахън измъкна малък бележник от сакото си. — Местен е, от Шейди Сайд. Харълд С. Кокс. — Той посочи на север. — Бил е само на неколкостотин метра от брега, когато е видял как тялото на Мич буквално е излетяло във въздуха. Мич се е ударил в пристана и е паднал във водата. Ако не е бил този човек, вероятно е щял да се удави.

Коулман мислено се постави на мястото на евентуалния убиец. Като бивш „тюлен“ го влечеше водата.

— Други лодки имало ли е?

— Две. Собствениците са повикали веднага спешна помощ и са помогнали на Кокс да направи изкуствено дишане на Мич.

— Проверихте ли ги добре?

— Работим по въпроса.

— Някой от тях забелязал ли е нещо необичайно?

— При първия разпит не излезе нищо. После ги предадохме на шерифа.

От дърветата се появи спътникът на Коулман. Той вдигна показалец и каза:

— Един. Бил е с велосипед и не е стоял много.

Макмахън загуби ума и дума.

— Къде? Покажи ми!

Колегата на Коулман отиде до ръба на пътя и включи малкото си фенерче, което се оказа изключително мощно.

— Виждаш ли тази ивица? Тревата е наклонена към улицата. Това са гуми от велосипед. Следите вдясно са отпечатъци от крак. Следите от гумите завиват натам. — Мъжът посочи на юг. — Улицата свършва там, но в гората има пътека ето там. — Той погледна към Коулман. — Тичал съм с Мич и преди. След около километър и половина пътеката се раздвоява — на изток към брега и на юг, където стига до неасфалтиран път. Пътят граничи с малка въздушна писта и стига до едно от местните шосета.

— Чакай малко — намеси се Макмахън. — След експлозията тук е настъпило голямо оживление. Когато пристигнах на мястото, си спомням, че видях поне един човек с колело и бог знае още колко са дошли и са си отишли. Откъде да знаем, че не е бил някой съсед?

— Посочи ми една основателна причина защо съседът ще носи велосипеда си на ръце десет метра в гората, ще го постави да легне на земята и после самият ще залегне до него?

— Умът ми не го побира.

Непознатият отново се обърна към Коулман:

— Ще огледам пътеката. Може да намеря още нещо. Ще ти звънна след петнайсет минути.

— Искаш ли да дойда с теб?

Той поклати глава.

— Тангото отдавна си е тръгнало — бяха единствените думи на мъжа и той затича надолу по улицата.

— По дяволите, кой е този?

— Най-добрият снайперист, когото познавам. И следотърсач. Може да проследи всичко.

— За теб ли работи сега?

— Ъхъ.

— Чудно. Дано някой ден ФБР не почука на вратата ти.

— Дано.

Шерифът се върна при тях, мърморейки нещо под носа си. Явно нещата на КПП не вървяха добре.

— Тези репортери са много нахални. Досещат се, че ги баламосваме. Говорих с техния директор на новините и той каза, че имаме пет минути да ги пуснем или ще повика адвокат и ще накара съдията да нареди.

Преди Макмахън да отговори, Коулман се обади:

— Шерифе, дай ни още само минута-две.

Шерифът се поколеба, но се съгласи. Коулман издърпа агента настрана.

— Можеш ли да излезеш от ролята си на агент от ФБР за малко?

— Необходимо ли е да ме питаш? — В миналото Макмахън неведнъж беше доказвал, че може да бъде и друг човек.

— Залъжи журналистите. Нека шерифът им каже, че Мич е мъртъв.

— И защо, по дяволите, трябва да го правя?

Коулман го изгледа красноречиво, сякаш казваше: „Не се ли сещаш?“ Бившият „тюлен“ предпочиташе да не води подобен разговор със служител на реда и закона, но нямаше много време.

— Не е било нещастен случай, а поръчково убийство. Убиецът е бил един, може би двама.

— Сигурен ли си?

— Да.

— И защо искаш медиите да си мислят, че Мич е мъртъв?

— По принцип в този бранш се плаща авансово от една трета до половината от сумата за убийството. А после, когато убиецът изпълни поръчката, получава остатъка от хонорара. Ако не довърши поръчката, не получава останалите пари.

— Тоест?

— Ако медиите съобщят, че Мич е загинал, убиецът ще получи целия хонорар. Парите ще сменят собственика си. И вероятно сумата не е малка. Това създава за нас възможност да ги проследим.

— Ами ако му платят в брой?

— Тогава няма следи. Но според мен поръчка за убийството на Мич би струвала най-малко четири милиона долара, а може и двойно.

— И?

— Това са много пари. Трудно можеш да ги прекараш през митницата. Когато говорим за такава сума, по-добре отрано да си си открил фиктивни офшорни фирми и парите да бъдат прехвърлени по електронен път на тяхна сметка. Броят на парите, които са в движение всекидневно, остава астрономически. Ситуацията е малко като иглата в копа сено.

— Тогава как, по дяволите, ще ги открием?

Коулман се ухили.

— Ще изчакаме няколко дена… може би и повече, и ще обявим, че Мич е жив. Този, който е поръчал убийството, ще побеснее. Ще поиска от убиеца да довърши работата си или да му върне парите. — Той сви рамене. — Ако имаме късмет, те просто ще върнат парите с трансфер. Същите банки… същата сума. Първият трансфер с остатъка ще бъде направен утре или вдругиден. Връщането ще стане ден или два след като обявим, че Мич не е умрял. И тогава ще можем да ги проследим.

— А ако те решат да довършат работата?

Коулман зловещо се усмихна.

— Е, тогава ще е още по-добре, нали?

Макмахън се почувства неловко.

— Скот, по-добре си седнете на задниците и ни оставете да се оправяме сами.

Коулман се изсмя:

— Да, бе. По пътя насам говорих с Айрини. Той е дошъл в съзнание. — Бившият „тюлен“ спря и изгледа продължително агента в очите. — Казали са му, че тя е мъртва. Когато излезе от болницата, какво според теб ще прави? Ще седне отстрани като примерен ученик, а вие ще разпращате призовки насам-натам и ще се мотаете из съдилищата? И ще молите държавата да ви съдейства? В най-добрия случай разследването ви ще продължи поне две години. — Поклати глава. — Но няма да стане. Помни ми думата, той ще убие до един всички негодници, които имат нещо общо с това. И никой от вас няма да е в състояние да го спре.

Макмахън прокара ръка по лицето си и въздъхна. Знаеше, че Коулман е прав.

— Боже, нещата доста ще загрубеят!

— Дяволски си прав. Ето ти един съвет от мен, Скип. Само гледай да не му се изпречваш на пътя и кажи на познатите си, които не са ти безразлични, да сторят същото.