Лиценз за убиване

30.

Денят не мина точно по план. Веднага щом Ана Райли приключи с репортажа си на живо, Клаудия беше обзета от нов пристъп на гадене. Луи едва успя да я преведе през улицата, преди жена му да повърне цялата си закуска, и то буквално в нозете на Жан-Батист Донатиен дьо Вимьор Рошамбо. Бащата на Гулд щеше да остане много разочарован, че не е успяла да стигне поне до статуята на Андрю Джаксън. За Луи беше важно само да избягат по-далеч от десетките охранителни камери около Белия дом. Когато на Клаудия най-сетне й олекна, той й помогна да се върне в хотела. Тя почти успя, но само на половин пресечка от хотела пристъпите отново започнаха. Луи пазеше, докато тя, подпряна на уличния стълб, повръщаше върху автомат за вестници. Когато един минувач я загледа, Луи я погали по гърба и се усмихна глуповато. Една възрастна жена дори се спря. Луи й обясни, че Клаудия е бременна и че гаденето е започнало точно сега. Жената прояви съчувствие и се зае да му разказва какви мъки е изпитвала тя с нейните четири деца. Всяка сутрин без изключение пристъпите й са били два-три. Мислела да има и пето дете, но не могла да понесе мисълта да изпита сутрешното гадене. Посъветва го да накара жена си да лежи повече време и да си почива достатъчно. Луи благодари на жената за ценните съвети и помогна на Клаудия да се качат до стаята. Този път обаче използваха асансьора. Тя седна на леглото, а той свали обувките й. Клаудия не си направи труда да си съблече дрехите. Пъхна се под завивките и се зави. Разтрепери се и лицето й пребледня. Луи стоеше безпомощно и се чудеше какво да стори. Не искаше да изглежда безчувствен, но, от друга страна, имаше много работа и честно казано, не беше сигурен дали е необходимо да остава до нея. И веднага, сякаш прочела мислите му, Клаудия му каза да тръгва. Успокои го, че ще се оправи и сама. Само трябваше да поспи.

Гулд се преоблече с бяла риза, вратовръзка и тъмносив костюм. Отключи куфара си и извади от тайника нов комплект лични документи, които пъхна в джоба си. На бюрото имаше малък будилник-радио. Той го обърна нагоре и отвори капака на фалшивото дъно. Отвътре изпаднаха два предмета с формата и размера на колоди карти за игра, както и малък диск, подобен на монета. И трите предмета бяха черни. Той ги прибра в джоба и преди да излезе, провери още веднъж как е Клаудия. Тя спеше. Луи слезе по стълбите и когато излезе навън, си сложи черните очила. Тръгна на запад, покрай едната страна на Фарагът Скуеър. На Кънектикът зави надясно и след две пресечки намери това, което търсеше. Разгледа подробно витрината отвън и провери дали вътре няма охранителни камери. Имаше една, монтирана зад продавача. Гулд се поколеба. Едва ли щеше да открие подобен магазин без никакви камери.

Поправи вратовръзката и очилата си и влезе.

Хлапето зад щанда го погледна и се усмихна.

— Кво става?

— Трябва ми телефон за дъщеря ми. Тийнейджърка е.

— Добре. Имате ли предпочитания към някаква марка… „Моторола“… „Нокиа“…

Гулд поклати глава.

— Телефонът трябва ли да има камера?

— Предполагам.

— Колко минути на месец ще й плащате?

Гулд се замисли. Най-вероятно телефонът щеше да му трябва за пет, най-много десет минути.

— Ще бъде предимно за крайни случаи, така че няма да са много.

— Вие клиент ли сте на мобилен оператор?

— Не.

— Искате ли да станете. Имаме много изгодни планове за група и фамилия.

Гулд поклати глава.

— Моят е служебен.

— Добре. — Младежът бръкна под стъклото и извади един от телефоните. — Съветвам ви да си вземете ето този. Има камера с разделителна способност два мегапиксела. Освен това дъщеря ви ще може да си записва мелодии и…

Продавачът се впусна да рекламира достойнствата на модела, но Гулд нямаше време да го слуша. Той извади от портфейла кредитната си карта.

— Колко струва?

— Двайсет и четири и деветдесет и пет на месец плюс ДДС и таксите за разговорите. А ако подпишете едногодишен договор, телефонът е безплатен.

— Може ли да се запише на кредитната ми карта?

— Разбира се.

— Тогава го взимам.

Гулд си тръгна с телефона в джоба и една пресечка по-късно хвърли кутията и опаковката в най-близката кофа за боклук. Зави по Осемнайсета улица и тръгна обратно към Белия дом. Знаеше къде да търси. Сутринта беше изучил добре картата, преди Клаудия да се почувства зле. Особено беше отделил внимание на района около Белия дом. Улицата, която очертаваше западната страна на Белия дом, се казваше Уест Екзекютив Драйв. Тя беше блокирана от двете страни с тежки портали и охранявана от служители на Сикрет Сървис. Местата за паркиране бяха ограничени, вероятно само за хората от най-близкото обкръжение на президента. Гулд огледа мястото, но не видя никакви беемвета. Това не го спря. Удобството и логиката бяха на негова страна. Жената на Рап отиваше на работа рано, което означаваше, че можеше да си избере къде да паркира и в същото време не й се налагаше да върви много пеша.

Първият паркинг в списъка му се намираше до ъгъла на Седемнайсета и X. Служител с черен панталон и червено яке стоеше на входа към подземните гаражи, точно до знака, указващ цената за престой на час или ден. Гулд отиде направо при него и извади новите си документи.

— Аз съм агент Джонсън от данъчната служба. Тази сутрин някой да е паркирал синьо беемве?

Онзи сви рамене и погледна към колегата си надолу по бетонната рампа. Двамата си размениха няколко думи на език, който Гулд не можа да разбере. Другият се качи бързо по рампата.

— Вие ли питахте за синьо беемве?

Гулд предположи, че човекът вероятно е сомалиец.

— Да, пета серия. Познавате ли ги?

Мъжът кимна.

— Паркирах едно сребристо преди половин час, но сини не е имало. — Мъжът го изгледа изпитателно. — За какво става въпрос?

— Разследвам данъчен измамник, който работи в този район. Търсим автомобила, за да го конфискуваме. — Беше прочел тази история направо от Интернет сайта на данъчната служба.

— Има ли награда за информация? — попита първият.

— Сто долара.

— Как да се свържем с вас?

— Ще се върна преди обяд. Някой друг работи ли с вас?

— Не.

— А възможно ли е да сте пропуснали колата? Да не сте я видели?

Двамата уверено поклатиха глави.

— Добре. Благодаря ви за помощта. До скоро.

Следващият паркинг много приличаше на предния, но служителите тук бяха трима. Единият от тях не можа да си спомни дали е паркирал синьо или черно беемве, но се сети, че е било преди около час. Мъж или жена, попита го Гулд. Служителят отговори, че е бил мъж. Той им благодари и им каза, че може да се върне пак. За третия паркинг имаше най-силни подозрения, че тя паркира в него. И се оказа прав. Този път не попита за конкретен автомобил, а просто им показа удостоверението си и каза, че провежда разследване и трябва да огледа колите. Те предложиха да му помогнат, но той любезно отказа. Слезе долу и откри синьо беемве пета серия на първото ниво. Огледа се, леко изненадан, че наоколо няма охранителни камери. Тогава се сети, че клиентите нямат достъп дотук. Служителите поемаха колите още отвън и сами ги паркираха. Късметът му се усмихна още веднъж, когато забеляза ключовете на колата.

Отиде и застана до друга кола в случай, че се появеше някой от служителите, и извади новия си мобилен телефон. По памет набра номера. Една жена отговори след второто позвъняване.

— Диспечерски център.

— Обажда се детектив Джонсън от Пети отдел — каза Гулд с престорено уморен тон. — Трябва ми справка за автомобил с регистрация в окръг Колумбия, ехо, ехо, фокстрот, едно, осем, три.

Полицейските служби си приличаха по целия свят. Жената, седнала в диспечерско-информационния център на полицейския отдел на Вашингтон, беше длъжна да го попита за номера на полицейската му значка, но не го стори, защото беше затрупана с работа, защото й плащаха малко и защото гласът на човека звучеше като на всички останали ченгета, които се обаждаха по стотици пъти дневно.

— Автомобилът е регистриран на името на Ана Райли.

— Беемве пета серия ли е?

— Да.

— Колата да е обявявана за открадната?

— Не.

— Добре… благодаря. — Гулд затвори телефона и го прибра в джоба си.

Бавно се качи до рампата и провери какво правят служителите. И двамата разговаряха. Гулд бързо се върна при колата на Райли и си сложи гумени ръкавици. Отвори колата и измъкна малко устройство от джоба си. Миниатюрният микрофон имаше тънък слой залепваща се повърхност на гърба си. Гулд свали хартията от него и го залепи под таблото. После натисна бутона за отваряне на багажника. Отмести настрани одеялото и дамската чанта, след което издърпа малкото лостче за отваряне на отсека с резервната гума. Провери дали и двете по-големи устройства работят и ги постави във вътрешността на отсека. Внимателно затвори капака и върна чантата и одеялото на мястото им. Накрая затвори багажника, сякаш нищо не се е случвало. Свали ръкавиците и ги хвърли в кошчето за боклук, преди да се заизкачва нагоре по рампата. Благодари на служителите за съдействието и си тръгна усмихнат обратно към хотела. Досега всичко вървеше както го беше планирал.