Лиценз за убиване

21.

Той не положи почти никакви усилия, за да я уговори да приемат поръчката. Знаеше, че подобни опити няма да доведат до нищо, а само ще я амбицират повече. В онази нощ просто замълча и я остави да премисли. Правиха любов и за миг забравиха за убийствата и за Мич Рап. Когато свършиха, никой не спомена за германеца, за Рап или за когото и да било друг. Просто заспаха прегърнати. На сутринта седнаха на кафе и пресни плодове, като отново не споменаха нищо. Четоха вестник, пушиха цигари. Той си даде ясна сметка за положението: Клаудия не си играеше игри, а искаше той да направи първия ход. Просто обмисляше нещата много внимателно.

Такава си беше тя, Клаудия Морел. Тя беше генералът, маршалът, тактикът. Луи беше добър в лова и убиването. Той беше надарен с безпогрешен инстинкт и знаеше кога да притисне противника и кога да се оттегли. Имаше представа за цялостната картина, но като цяло смяташе себе си за непобедим супермен. Силата на Клаудия беше в детайлите. Тя по-добре анализираше риска, докато Луи смяташе, че всякакви пречки могат да се преодолеят с необходимите умения и решителност. Тя знаеше кога да се откаже, докато понякога той биваше изкушен от предизвикателството. Преди да научи името на мишената, дяволът в него се надяваше германецът да му поръча да убие американския президент. Той не изпитваше никакви чувства към президента, добри или лоши. Просто предизвикателството за него беше голямо — начин да изпробва уменията си, нещо, за което щеше да се говори стотици години по-късно. Да убиеш най-охранявания човек в света и да се измъкнеш невредим, щеше да е най-изключителното изпитание, за което си мечтаеше. Мечтаеше си, като наближи краят на живота му, да се изповяда в църквата. Да разкаже подробности, които само той е знаел. Може би дори да разкаже къде е скрил пушката. Това беше единственият начин да убиеш толкова силно охраняван човек. Пушка с оптически мерник или бомба. Но бомбите бяха грубо оръжие и от тях загиваха много невинни хора. Бомбите бяха по-лесният начин, но не подхождаха на един талантлив ликвидатор.

Рап обаче беше съвсем друго нещо. Въпреки тревогите на Клаудия Луи знаеше, че има огромно предимство — изненадата беше на негова страна. Знаеше и че ако си разменяха ролите, той най-вероятно не би имал никакви шансове срещу човек с квалификацията и способностите на Рап. Всички неудобства, че ще трябва да работи в задния двор на Рап, се компенсираха от обстоятелството, че Луи беше учил в Щатите, докато баща му беше посланик. Американският му английски беше перфектен. Въпреки резервите на Клаудия той беше оптимист за изпълнението на тази поръчка и впоследствие за оттеглянето им от бизнеса. Е, що се отнасяше до оттеглянето, той не беше много сигурен, но не го беше споделил с нея.

След като изпи две чаши кафе, тя затвори вестника.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля? — попита.

— Цяла сутрин те чакам.

— Германецът работи със саудитците. Там са му връзките. Не обичам саудитците, но идеята за нашето „пенсиониране“ ми харесва. — Замълча и го погледна много сериозно. — Но не съм сигурна, че и на теб също.

— Не е вярно.

— Какво ще направиш? Ще лежиш на слънцето всеки ден и ще пиеш бира… — Поклати глава. — Не те виждам.

— Клаудия, ние ще сме много богати. Ще правя каквото си поискам.

Тя го изгледа скептично.

— Искам сериозно да се замислиш върху това. Искам деца и искам да загърбим целия си досегашен живот. — Посочи с ръце към мръсните стени на апартамента. — Никакви поръчки повече, никакво местене. Искам да се спрем на едно място.

— Аз също. — Луи съзнаваше, че важното в случая е да се съгласява с всичко. Подобно на алкохолик той също искаше да спре. Ползата беше голяма и не можеше да се отрече, но той не знаеше дали ще може да издържи, без да ловува.

Неговият отговор и нейната нужда да повярва във възможността за различен живот бяха достатъчни.

— Ето какво ще направим — продължи Клаудия. — Не вярвам на германеца. Той би ни светил маслото, без да му мигне окото. А когато опре до пари, той е ненадминат мошеник. Знаем, че действа от името на саудитците. Моето предположение е, че работи не за правителството, а за частно лице или група. И в двата случая — вдигна рамене — клиентите имат дълбоки джобове.

— Съгласен съм.

— Тогава ще се обадя на хер Абел и ще му кажа, че хонорарът ни е десет милиона.

Луи не обичаше да променя условията на сделките.

— Но аз вече му казах седем.

— Знам, но саудитците не разсъждават рационално, когато става дума за пари. Те са импулсивни. Щом са готови да платят седем, ще се съгласят и на десет… Повярвай ми.

— Тогава защо не поискаме направо петнайсет?

— Прекалено голяма е разликата. — Тя го потупа по ръката. — Ти си добър, скъпи, но не чак толкова. Ако поискаме петнайсет милиона, Абел ще си намери някой друг.

— Добре тогава, десет да са. А ако откажат?

— Няма.

Тя беше права. Докато Луи седеше и я наблюдаваше, Клаудия включи телефона си и се обади на Абел. Разговорът не тръгна гладко. Дори Луи чу виковете на германеца в мобилния телефон. Бяха сключили сделка и договорената сума беше седем милиона. Абел каза, че ще си потърси друг човек, а Клаудия му пожела късмет и затвори, след което си изключи телефона. Петнайсет минути по-късно отново включи телефона и имаше три съобщения от германеца. Тя ги прослуша и чу как Абел е преговарял сам със себе си. Първото съобщение беше за осем милиона, във второто вече се говореше за девет и накрая с третото германецът се съгласяваше с десет, но нито долар повече. Клаудия му се обади и му каза, че ще му изпрати по електронната поща инструкции за превеждането на парите. Щом получат депозит от пет милиона, ще започнат да действат по въпроса.

До средата на същия ден те получиха потвърждение и от петте банки, които Клаудия беше посочила, за преведени един милион долара. Което общо правеше пет милиона. Германецът, изглежда, нямаше търпение работата да се свърши и те бяха готови да услужат. Да остават в Париж обаче, след като и Абел беше тук, не беше добра идея. Германецът беше твърде хлъзгав и не можеше да му се има доверие. А ако от някоя разузнавателна служба го следяха, лесно щяха да стигнат и до Луи и Клаудия. Затова първата им работа беше да прочистят, разглобят и изхвърлят мобилните си телефони. След като се отърваха от апаратите, събраха оскъдните си вещи и напуснаха наетия апартамент с намерението никога повече да не се връщат. Клаудия се обади на хазяйката от уличен телефон и й каза, че се налага да заминат по семейни причини и че няма да ползват повече жилището. Ако имаше късмет, жената щеше да намери нови наематели до една седмица.

Взеха метрото, кръстосаха целия град неколкократно и не слязоха в Монмартър, където се бяха срещнали с германеца предишния ден. Шест пресечки северно от знаменитата римско-византийска базилика „Сакре Кьор“ двамата се разделиха. Клаудия влезе в малко кафене, а Луи започна обхождането си. След десет минути ходене по тесните улици и след като проведе един телефонен разговор, той сметна, че ще е безопасно да отидат в другия апартамент. Двустайното жилище се намираше на последния пети етаж на постройка в стил бел епок. Лу го беше купил преди три години от името на офшорна корпорация. Той избра стълбите пред асансьора и заизкачва стъпалата по две наведнъж.

Щом влезе в апартамента, изключи алармата и отиде направо в кухнята. Хвана хладилника с двете ръце и го отмести от стената. На стената имаше голяма бяла плоча, под която имаше замазка. Луи удари с юмрук точно на правилното място и замазката се пропука с няколко сантиметра отляво. Той сграбчи ъгъла и отвори тайната врата. Вътре имаше три рафта, дълбоки по половин метър. На всеки от тях лежеше по една черна спортна чанта. Взе тази от най-горния рафт, затвори вратата и премести обратно хладилника към стената. На чантата беше изобразено логото на „Пежо“, френската фирма производител на автомобили.

Умът на Гулд беше идеално пригоден за нарушаване на правила, без да го хванат. За пръв път го забеляза още през детството си. Той имаше приятел, който сякаш като магнит си навличаше всички неприятности и вкъщи, и в училище. Колкото и пъти да му казваха, че не бива да прави еди-какво си, той продължаваше да го прави. Колкото и сурово да беше наказанието, продължаваше да се инати. Но приятеля му не обръщаше внимание на обстановката около него. За разлика от Гулд, който винаги знаеше какво става около него. Още като малко дете инстинктивно разбра, че първо трябва да разбереш правилата, за да откриеш начин как да ги нарушаваш.

Съществуваха десетки начини да се заобиколи забраната за пренасяне на оръжия през граница. Преди терористичните атаки срещу Америка през септември 2001 година всичко беше много по-лесно. Човек с професията на Гулд дори можеше да дръзне дотам, че да прекара „инструментите“ си скрити под дрехите или в куфара. Сега обаче имаше две възможности. Първата — да се сдобие с оръжията, когато пристигне в страната на действието. И това беше по-трудно след единайсети септември, но все още можеше да се направи, особено в страните от бившия Източен блок в Европа. Веднъж го беше правил и в Америка, но за тази задача Гулд искаше да бъде абсолютно сигурен, че е запазил плановете си в тайна. Още не беше решил как точно ще убие Рап, но най-вероятно щеше да е със заглушител — с пушка или с пистолет. Поради тази причина искаше да използва оръжие, което вече беше изпитвал и коригирал.

Всяка от трите чанти, скрити в скривалището зад хладилника, съдържаше по една тактическа снайперска пушка ТТР-700 със сгъваем приклад, двунога и оптически мерник, заглушител и цев. Във всяка от чантите също така имаше по един пистолет „Глок-17“ със заглушител и пълен комплект документи за самоличност, включително паспорт, кредитни карти, шофьорска книжка и пари в брой. Заради новата серия от сканиращи за експлозиви машини в чантите нямаше боеприпаси.

Гулд излезе от апартамента с чантата и каза по телефона на Клаудия, че районът е чист. Щяха да се срещнат на уреченото място в два часа. Той повика такси и каза на шофьора да кара към Северната гара. Оттам взе метрото и прекоси града с него. Беше много по-предпазлив от обикновено, но беше почти престъпление да стигне дотук и да го хванат по време на най-значимата задача в кариерата му на професионален убиец. Следващата му спирка беше в един магазин за амбалаж, откъдето купи кашон. Сложи на дъното на кашона парче стиропор, постави чантата и напълни сандъка с топчета стиропор. След това затвори кашона, облепи го с тиксо и го занесе в бюрото на „Федерал Експрес“. Попълни бланка за въздушна пратка и показа на служителката в куриерската служба фалшиви документи на името, което беше вписал в бланката. Обясни й, че изпраща мостри за един панаир в Канада, на който ще ходи. Подобно нещо беше обичайна практика и жената не се усъмни в думите му нито за миг.