Лиценз за убиване

15.

Обикновено Абел нямаше нищо против да се храни сам, но тази вечер не му се прибираше. Беше отседнал в „Балзак“ — малък луксозен хотел на две крачки от Триумфалната арка. Реши да вечеря рано в ресторанта на хотела, за да избегне навалицата. Дадоха му малка, но прилична маса. Беше се зачел в менюто, когато двойка на неговата възраст седна на няколко метра от него. Двамата си държаха ръцете и нежно си шепнеха. И дете щеше да разбере, че са влюбени. Когато пристигна основното му ястие, наблизо седна друга двойка. Те бяха малко по-млади от Абел и очевидно също бяха влюбени. Жената му напомни за неговата събеседничка с големите черни очила, с която се беше срещнал днес. Тя беше приблизително на същата възраст и със същата прическа.

Замисли се за мистериозната непозната от кафенето. Тя беше много самоуверена — нещо, което го възбуждаше повече от който и да било афродизиак. Беше разговаряла с него от позицията на силата от мига, в който той седна срещу нея. Знаеше, че я е наблюдавал. Като се сети как го бяха направили за смях, той потръпна. Тя дори беше научила името му и бог знае още какво. Цялата случка беше изпълнена с неприятни за него преживявания. По план той трябваше да е този, който преговаря от позицията на силата. Той трябваше да играе непоклатимия професионалист, който вижда всичко и не отстъпва от исканията си.

Тъй като нямаше апетит, Абел реши да се поразходи. Взе от стаята си черния шлифер и кашмирения шал, излезе от хотела и се отправи към брега на Сена. Беше доста хладно, но Абел искаше да се поосвежи. Нещо му подсказваше, че странната двойка, препоръчана му от Петров, е най-подходящата за целта, но той искаше да се увери напълно. След срещата в кафенето Абел се беше обадил от улицата на някогашния си руски началник. Няколко часа по-късно той още мислеше за разговора им.

След като си бяха разменили обичайните любезности, Абел го беше попитал:

— Ти ли им каза моето име?

— Те ми се обадиха, за да проверят дали наистина аз съм ги препоръчал — призна Петров. — Потвърдих и добавих, че спокойно могат да ти имат доверие.

— И нищо друго?

— Нищо. Защо? Какво има? Струва ми се, че си притеснен.

— Проследиха ме до срещата — призна с известно неудобство германецът.

— Друго?

— Знаеха името ми.

— Казах ти, че са добри. — Руснакът се изсмя. — Наеми ги и ще видиш. Няма да те разочароват.

Абел остана с впечатлението, че той се забавлява с неговото неудобство.

— Малко са неотстъпчиви в исканията си.

— Като един мой познат германец.

— Е, да, но аз съм работодателят.

— А те са онези, които ще рискуват кожите си. Казвам ти… наеми ги и ги остави да свършат работата.

Абел беше готов да му разкаже за непознатия мъж и как е заплашил да го парализира за цял живот, но в последния момент размисли. Петров само щеше да му се изсмее.

— Какво знаеш за жената?

— Срещна ли се с нея?

— Да.

— Ха. Чух, че била красива. Много загадъчна. Така ли е?

— Тя е доста привлекателна — съгласи се германецът, но внимаваше да не се издаде, че е заинтригуван. — Какво можеш да ми кажеш за нея?

— Избий си я от главата. Чух, че те са повече от бизнес партньори. И повярвай ми… не е добре да се захващаш с човек като него.

— Ясно. Откъде е той?

— Не знам и не ме интересува. За последен път ти казвам, поръчай задачата на тях и приключвай. — С тези думи руснакът затвори.

Абел не обичаше да го правят на глупак, но в момента, докато обикаляше из улиците на този стар град, се чувстваше именно така. Когато стигна реката, той беше решил, че най-вероятно ще наеме двойката, но ще изчака още малко. Петров вече беше стар и водката беше притъпила острия му ум. Залогът беше твърде голям, за да ги наеме, без да има право да им нарежда как да действат. Въпреки това мисълта го изкушаваше. Чакаха го още десет милиона и той щеше да си ги получи веднага щом Рап гушнеше букета. Двайсет милиона минус хонорара за убийците. Абел вече беше решил колко да им даде. Трябваше да се обмислят всички варианти, но по принцип убийството на офицер от разузнаването се оценяваше в шестцифрени числа. В случая обаче не ставаше въпрос за какъвто и да е офицер от разузнаването, а за Мич Рап — шпионинът на шпионите, човекът, който имаше отвратителния навик винаги да отвръща на удара. И те трябваше да го издебнат. Ако имаха късмет, щяха да го хванат по време на път. Ако това станеше извън територията на Щатите, щеше много да им помогне. Малцина бяха наемните убийци, склонни да работят в Америка, заради засилените мерки за сигурност и системите за разпознаване, инсталирани буквално на всяко летище, пристанище и граничен пункт. Цената щеше да е двойно по-висока, ако трябваше да се работи в Америка.

Той зави на изток и тръгна към Лувъра, като в същото време се опита да се сети за подходящи хора за контакт във Франция. Трябваше да изпрати на двамата послание, че си имат работа с професионалист, да не го разиграват и да го плашат като аматьор. За съжаление не се доверяваше достатъчно на познатите си във Франция, за да ги посвети в плана си. От друга страна, имаше неколцина унгарци, които бяха отлични в проследяването. И услугите им не бяха скъпи. Всъщност те бяха цяла фамилия на цената на един — баба и дядо, родители, деца, дори няколко вуйчовци. Щом се върнеше в хотела, щеше да им се обади и ако може, да ги задейства още утре сутринта. Щеше да изчака един ден, за да види дали жената ще се свърже с него. Ако ли не, щеше да й изпрати писмо по електронната поща, с което да поиска среща. Надяваше се да не се стига дотам. Не искаше да изглежда отчаян.

Абел се отклони от реката и тръгна към хотела. Когато излезе на Шан-з-Елизе, задуха студен вятър. Каза си, че след като напусна срещата по собствена инициатива може би все пак е запазил някакво достойнство и те ще го потърсят сами. В края на краищата ставаше дума за бизнес и той съвсем ясно се изрази, че хонорарът ще бъде доста тлъст. Когато му се обадят, ще е готов. Ще постави унгарците по местата. Те със сигурност ще направят снимки и дори може да успеят да вземат пръстови отпечатъци от чашата й от кафе, ако отново се срещнат в кафене. Унгарците щяха да я проследят и да запишат адреса, което щеше да им даде повече информация. Мъжът несъмнено също щеше да се навърта наоколо и може би щяха да засекат и него. Трябваше му само една-единствена нишка, от която да започне да разплита кълбото. Щеше да разбере всичко за тях, после да ги шокира с разкритията си и да ги накара да го зачитат като равен.

Абел се прибра в хотела освежен и с нови сили. Имаше план и се надяваше те да му се обадят и да подновят преговорите. Качи се с асансьора до апартамента си и след като свали шлифера и шала си, влезе в спалнята, за да отвори сейфа и да извади оттам електронния си секретар. Включи лампата на масата и набра четирицифрения код. Вслуша се в едва доловимия шум на ключалката и накрая отвори малката тежка вратичка. Сейфът беше празен.

Абел бръкна в сейфа и пипнешком провери вътрешността. Не намери нищо. Сигурен беше, че остави малкия портативен компютър в сейфа, преди да излезе за вечеря. Но след днешния неудачен ден той вече започваше да се съмнява и в паметта си. Може би го беше забравил в куфарчето. Обърна се към хола и тогава му се стори, че забелязва с крайчеца на окото си някакво движение в сянката. Застина на място, когато видя чифт обувки. Веднага разбра, че не са негови. Погледът му се плъзна към тъмния силует на седналия на стола мъж. Поради някаква необяснима причина първото, което му мина през ума, беше, че в стаята му е проникнал Мич Рап. За втори път днес го обземаше ужасното чувство.

— C’est ca que tu cherches? Това ли търсиш? — попита непознатият. От сянката се подаде ръка в кожена ръкавица, която държеше електронния секретар на Абел. Германецът погледна към лицето на мъжа. Очите му бяха свикнали със слабата светлина и установи, че непознатият носи нещо като маска на лицето си. Гласът обаче му се стори познат и спомените за кафето и топлия дъх във врата му отново нахлуха в главата му. Абел отговори:

— Виждам, че сте се принизили дотам, че да се занимавате с обикновени кражби.

Ръката в ръкавицата отново се появи и захвърли портативния компютър в другия край на стаята. Устройството описа идеална траектория и падна точно в средата на леглото.

— Нищо не съм откраднал. Човек с твоя занаят не би трябвало да се доверява с такава лекота на хотелските сейфове.

Абел се вслуша в говора и реши, че непознатият е американец, но не можа точно да определи.

— Имаш лошия навик да се прокрадваш зад хората… някой ден може и да ти върна услугата.

Мъжът подигравателно изсумтя.

— Това ще е доста глупаво от твоя страна.

— И защо? — Германецът беше доволен от себе си — тонът му ни най-малко не издаваше вътрешното му състояние.

— Ако аз се върна в хотелската си стая и заваря мъж, седнал в тъмното, моментално ще му пръсна главата.

Абел се беше срещал през годините с доста неприятни индивиди, но този биеше всички останали. До такава степен, че правеше на пух и прах всеки негов замисъл.

— Ами ако не си въоръжен?

— Аз винаги съм въоръжен.

— Но ако не си?

— Пак ще убия натрапника. Само дето ще ми отнеме половин секунда повече.

— И тогава според теб как би трябвало да постъпя аз? Връщам се в моя много скъп хотел и заварвам крадец в стаята си. Трябва ли да го убия?

Мъжът се изсмя:

— Не е възможно.

— Ако обичаш, кажи ми защо? — Абел скръсти ръце.

— За начало… ти нямаш пистолет, а аз имам.

— Откъде знаеш, че нямам?

— Наблюдавах те, докато вечеряше. Между другото, изглеждаше много самотен. Видях те как си облече шлифера и излезе навън. Мога да позная кога човек е въоръжен и кога не е. Ти не си.

Германецът само кимна в знак на съгласие.

— Продължавай.

— Аз съм обучен убиец, хер Абел, а ти не си. Макар и да знам, че насилието не ти е чуждо, ти не си от хората, които обичат да си цапат ръцете.

— Не бъди толкова уверен. Нещо друго, което съм пропуснал?

— Да, в интерес на истината, един очеваден оперативен детайл. Регистрирал си се под истинската си самоличност и си платил с кредитната си карта. Ако не дай си боже все пак ме убиеше… което е абсурд… щеше да се наложи да замиташ следите.

— Имам много връзки… — Абел замълча. — Как да ти казвам?

— Ще стигнем и дотам. — Мъжът прехвърли крак върху крак и постави ръце върху коляното си. — Та докъде бяхме стигнали?

Едва сега Абел забеляза, че мъжът държеше пистолет със заглушител.

— Имам много връзки. Лесно бих могъл да вдигна телефона и да се отърва от трупа ти дискретно.

Мъжът не отговори веднага.

— Предполагам, че е така, но не ми приличаш на човек, склонен да поема риск. Твърде импулсивно би било от твоя страна. Ти си от онези, които трябва да анализират всяка подробност, преди да предприемат някакво действие.

— А ти от кои си?

— Аз съм убиец. Това е моята професия и с нея си изкарвам хляба. За мен решението да убия или не идва мигновено, без да се налага да се замислям как би се отразило на живота ми.

На Абел започваше да му харесва. С лека усмивка попита:

— И какво е да водиш такъв живот, и да вземаш такива решения мигновено?

— По всички стандарти аз съм богат, но за разлика от теб не притежавам нищо. Не съм прикрепен към нищо. Ти, от друга страна, притежаваш недвижими имоти в Швейцария и Австрия. Ако ти се наложи да бягаш, имуществото ти ще бъде конфискувано… банковите ти сметки ще бъдат блокирани. Имаш прекалено много скрупули и пречки да убиеш човек, докато аз нямам никакви. Аз съм като вятъра. В един миг съм тук, в следващия ме няма.

— Взел съм известни мерки — възрази Абел.

— Не се съмнявам, но по-голямата част от състоянието ти е в трайни активи, които се водят на твоето име. Освен това си много педантичен и старателен. Никога не би се отказал с лека ръка от плодовете на дългогодишния си труд.

Абел мразеше да го поставят натясно. Отново кимна и заяви:

— Трябва да пийна нещо. — Обърна се и тръгна към съседната стая, като попита: — Ти искаш ли нещо?

Мъжът го последва.

— Не, благодаря. Никога не пия по време на работа.

Германецът отвори минибара.

— Толкова сантиментални са само американците. Ти американец ли си?

— Аз съм американец, англичанин, канадец, французин, германец, руснак… какъвто ми се налага, такъв съм.

Абел извади бутилка „Реми Мартин ВСОП“.

— Как си с немския? — Наля си от коняка в чашата, докато слушаше как непознатият поде разговор за времето на перфектен немски език с лек рейнски акцент. Взе чашата и се обърна. Всъщност сега за пръв път успя да се доближи повече до мъжа, но за съжаление не можа да види много. Главата му беше покрита с черна качулка с прорези за очите и устата. Прецени, че е висок около метър и седемдесет и пет, но не беше сигурен, тъй като непознатият отново беше седнал, този път на облегалката на канапето.

— Ами руски?

Този път мъжът се впусна в яростни критики на Ленин и Сталин. Говореше толкова бързо, че Абел едва успяваше да следи речта му. Въпреки това остана доволен, че събеседникът му също споделяше омразата към най-големите злодеи и масови убийци на миналото столетие. Абел се усмихна и вдигна чашата.

— Пия за това. — Отиде до другото канапе и седна. — Предполагам, че не би се съгласил да свалиш маската.

Мъжът поклати глава.

— Повярвай ми… за твое добро е.

„Чудесно — каза си Абел. — Рано или късно ще разбера как изглеждаш.“

— Как искаш да ти казвам?

— Ти как предпочиташ?

Германецът взе да възвръща предишното си спокойствие.

— Хайде де, не може да нямаш поне псевдоним.

— Никога не използвам един псевдоним два пъти. Предложи някакъв.

Абел вдъхна от аромата на коняка и се замисли за нещо по-характерно. Реши да си поиграе с него.

— Какво ще кажеш за Хектор?

Мъжът помисли и отвърна:

— Не е подходящо. Той е бил убит от Ахил.

— Тогава Ахил. — Абел се усмихна, горд със себе си, че за пръв път е поставил събеседника си натясно.

Убиецът поклати глава.

— По-добре да не е гръцко. Прекалено много трагизъм има при тези гърци. Да започнем отначало. Кой е мишената?

Германецът енергично поклати глава.

— Трябва да науча малко повече за теб, преди да преминем към това.

— Добре. Достатъчно е само да ми назовеш неговата или нейната националност, града и държавата, в които той действа.

Абел остави чашата си на масата.

— Както казах, трябва да знам повече за теб, преди да ти съобщя детайлите.

Мъжът се поколеба.

— Аз съм в бизнеса с убийствата. Отклонявал съм поръчка, но не заради някаква морална дилема, че ще отнема човешки живот. Отказвал съм поръчки, защото съм преценявал, че човекът, с когото съм си имал работа, не е достатъчно искрен с мен.

— И от колко време си в бизнеса?

— Достатъчно дълго.

— Така няма да стане. Искам да знам повече за теб. Става въпрос за договор за седемцифрена сума. Не бих наел човек, за когото не знам нищо.

Мъжът въздъхна и отговори:

— Знам, че ти е трудно да го разбереш. Ти си германец. Организиран си, обичаш всичко да ти е подредено, работил си десет години в ЩАЗИ и обичаш да си водиш за всичко записки. Но повярвай ми… така е по-добре както за мен, така и за теб.

Абел се намръщи.

— Не виждам как пълната липса на информация за теб ще ми помогне с нещо.

Непознатият вдигна пистолета и го насочи към Абел.

— Време е да привършваме събеседването. И имай предвид — ако се опиташ да разбереш кой съм, ако се опиташ да проследиш партньорката ми, ще те убия. Предупреждавам те само веднъж. Не позволявай склонността ти към подробностите да те погубва. Приеми го като просто математическо уравнение. A плюс B е равно на C. A е твоето любопитство, B съм аз, а C си ти, проснат по гръб на земята, вторачен в небето. — Той свали оръжието. — Две плюс три прави пет. Ти плюс опити да разбереш кой съм прави смърт. И двете твърдения са абсолютни в своята истинност.

Абел взе чашата си и отпи от коняка. Ръката му леко се разтрепери и той стисна чашата с две ръце, за да не забележи събеседникът му. След като се прокашля, попита:

— Как тогава да ти се доверя, като не те познавам изобщо?

— Не бива да ми се доверяваш — отвърна с равен тон мъжът. — Аз съм наемен убиец… ликвидатор. Ти ме питаш, като че съм свещеникът, на когото искаш да се изповядаш.

— И все пак, преди да се споразумеем за условията, трябва да си имаме известно доверие.

— Не се обиждай, но аз не ти вярвам. Никога не се доверявам на хората, които ме наемат. Ти искаш някой да бъде убит. Аз не питам защо, просто си изпълнявам ангажимента. Но в същото време винаги гледам що за човек е този, който ми плаща. Малка част от клиентите ми го правят от практични и рационални подбуди. Повечето имат сериозни психологически проблеми. Често това са социопати, които искат на всяка цена да бъде тяхното във всичко, което правят в живота. Искат да решават категорично и окончателно всичките си проблеми. Което за някои от тях означава да се отърват и от човека, натиснал спусъка. — Насочи пистолета към себе си и добави: — А този човек съм аз.

Абел не можеше да не се съгласи с казаното дотук.

— Значи ще работим без доверие?

— Абсолютно. Само професионализъм. Ти пази своя тил, аз ще пазя моя.

Немецът вдигна чашата.

— Пия за професионализма.

— Добре. Ето какви са моите условия. Ти ми назоваваш мишената, а аз ти казвам какъв е хонорарът ми. Ако си съгласен, ще преведеш на депозит половината от парите, а другата половина ще ми дадеш, след като изпълня поръчката.

— Ами ако се откажеш, след като ти кажа името?

Мъжът махна пренебрежително.

— Стига хонорарът да те устройва, няма да се откажа.

— Но партньорката ти днес ме предупреди, че не се занимавате с държавни глави.

— По принцип да. — Той сви рамене. — Но за достатъчно пари съм готов да убия когото и да е.

На Абел тези думи му се сториха обнадеждаващи. Сега беше мигът на решението. Ако изобщо имаше някакъв недостатък, той беше, че често прекаляваше с анализирането на ситуацията. Не успя да получи каквото искаше, но и не можеше да спори с логиката на убиеца. Сети се за останалите десет милиона, които щеше да получи, ако всичко минеше гладко. Тогава се замисли дали да не се откаже от този и да си потърси някой талантлив и умел като него. Време беше да хване бика за рогата.

Абел допи коняка си и стисна зъби, когато алкохолът изгори гърлото му. Вдигна празната чаша, издиша и попита:

— Чувал ли си за американец на име Мич Рап?

Мъжът замълча за няколко секунди.

— Да — накрая отговори.

Абел се уплаши, че двамата може би се познават.

— Само не ми казвай, че го познаваш.

— Не… само съм чувал за него. — Гласът стана суров.

— Ще приемеш ли поръчката?

Убиецът се вгледа изпитателно в Абел през отворите на маската. След пауза, която се стори на немеца като цяла вечност, отговори:

— Зависи колко си готов да платиш.

Абел се поуспокои.

— Възнаграждението е значително.

— Аз ще преценя дали е или не е. Колко?

Германецът вече беше обмислил този момент поне сто пъти. Номерът беше да започнеш пазаренето с малка сума, но не и толкова ниска, че да обидиш човека срещу теб.

— Милион и половина щатски долара.

— Не ме обиждай.

Абел си погледна часовника.

— Не мисля, че милион и петстотин хиляди са обида.

— Не се и съмнявам, че ще намериш някой, който да се съгласи за милион и половина. Не се съмнявам и че мосю Рап ще убие нещастника, преди да е припарил до него.

— Доста хора биха искали да си уредят сметките с него и трябва само да им дам знак.

Мъжът се изсмя.

— Ще изпратиш нищо и никакъв убиец да се справи с човек с уменията на Мич Рап? Ти изобщо знаеш ли за какво става въпрос? Да не си луд?

Абел се почувства не на мястото си.

— Това са само преговори. Милион и половина е началната сума. Кажи ми на колко оценяваш ти поръчката.

— Защо искаш смъртта му?

— Нали не очакваш да ти кажа.

— Добре тогава. Знам как се процедира при подобен пазарлък. Предполагам, че това са между десет и трийсет и три процента от сумата, която са ти дали на теб. Като те знам, че си алчен и имаш слабост към качествените и скъпите неща, ще се съглася да оставиш за себе си една трета от хонорара си, но нито пени повече. Договорихме ли се?

— Не — излъга Абел.

— Имаш ли планиран бюджет?

— В интерес на истината, да.

Мъжът се замисли. Знаеше за връзките на Абел и лесно би могъл да предположи кой го е наел. Реши да стреля напосоки:

— Хонорарът ти е десет милиона и тъй като обичам кръглите числа, ти ще ми дадеш седемдесет процента.

Тази сума беше възможно най-високата, но в рамките на допустимото.

— Ще трябва да проверя дали са готови да платят толкова.

Мъжът стана от дивана и тръгна към малкия балкон.

— Утре сутринта изпрати отговора на електронната поща на партньорката ми. — Той отвори вратата.

Намираха се на осмия етаж и Абел искаше да го попита как ще слезе от толкова високо, но размисли. Този човек обаче силно го заинтригува. Беше по-различен от другите.

— Кажи ми… Защо се захвана с тази професия?

Непознатият се обърна и отвърна:

— Защото съм много добър в занаята.

След тези думи изчезна. Абел остана загледан в затворената балконска врата почти цяла минута, потискайки в себе си желанието да отиде и да погледне. През това време започна да се пита дали е взел най-доброто или най-лошото решение в живота си. Каза си, че трябва да пийне още. Напълни чашата си отново и остави лекият коняк да погали езика му, преди да го глътне. Този човек беше талантлив, трябваше да го признае. И беше абсолютно прав — Абел не можеше да прати един от редовите си убийци да се погрижи за Рап. В края на краищата му оставаше утехата, че ще спечели тринайсет милиона долара за по-малко от седмица работа. Усмихна се и вдигна чашата си за мъжа, който току-що беше изчезнал в нощта.

— За смъртта на Мич Рап и за тринайсетте милиона долара.

Изля остатъка от коняка в бутилката и легна да спи.