Лиценз за убиване

62.

Клаудия се беше надвесила над клавиатурата и се питаше дали не си е изгубила ума. Първото писмо й беше достатъчно. Отговорът, макар и рискован, беше очакван. Следващите й действия си бяха направо глупави. И ето сега тя съчиняваше четвъртото си писмо до директора на Централното разузнавателно управление. Това разкаяние влизаше в рязко противоречие с предишната й конспиративна подготовка, но засега то печелеше битката. Разбира се, тя взимаше предпазни мерки: сменяше сървърите и обикаляше виртуалното пространство, писмата се изпращаха от различни места. И все пак си имаше работа с шефката на най-мощната шпионска служба в света. Никой не знаеше какви скрити козове държи в ръкава си тази жена.

Първото съобщение, което беше изпратила преди близо двайсет и четири часа, представляваше кратко прочувствено извинение за случилото се. „Ана Райли загина по грешка, извинявайте. Дълбоко съжалявам, че се захванах с тази работа. Ако искате да разберете кой ме е наел, ще съм на ваше разположение.“ Клаудия дълго мисли дали да подпише писмото от свое име и от името на Луи, но в крайна сметка реши, че не си струва да споменава Луи, тъй като той не беше показал никакво съжаление и дори в момента се опитваше да довърши задачата. Да го включи в извинението, означаваше да продължи да залъгва самата себе си. Изпрати писмото и си легна да спи. Беше събота късно вечерта и Кенеди едва ли щеше да й отговори преди понеделник. Събуди се изгладняла в неделя и си поръча закуска в стаята. Изяде всичката храна, което прие за добър знак. Затова излезе навън и предприе дълга разходка по плажа. Мислеше за родителите си. Стараеше се да избие Луи от главата си. Хрумна й да се обади на родителите си. Когато се върна в стаята си, вече беше взела окончателно решение.

Първо провери всичките си електронни пощенски кутии и видя, че Кенеди й е отговорила. Писмото гласеше: „Откъде да знам, че вие сте необходимият ми човек, а не някой самозванец?“

Клаудия беше очаквала подобна реакция. Помисли около минута върху отговора си и написа: „Ние поставихме проследяващи устройства и микрофони в колата й. Така разбрахме, че той има насрочена операция на коляното за сутринта. Когато тръгнаха за болницата, ние сложихме бензина и зачакахме да се върнат. Моят партньор се беше скрил в дърветата от другата страна на улицата. Тя не трябваше да пострада.“

След като изпрати съобщението, през следващите два часа тя проверяваше на всеки петнайсет минути, докато накрая отговорът дойде: „Кой ви нае и защо?“

Клаудия веднага написа: „Ерих Абел. Той е бивш офицер от ЩАЗИ и живее във Виена. Абел беше посредник. На кого аз не знам, но подозирам, че имат пръст саудитците. Никога преди не съм работила с него.“ Тя натисна иконата „изпрати“ и излезе от Интернет. Стана, задъхана и за нейна изненада, изпотена.

Бяха минали почти осем часа от последния й отговор, когато провери отново пощата. Новото съобщение от директора на ЦРУ беше кратко: „Защо се занимавате с това?“

„Уместен въпрос — каза си Клаудия. — Но отговорът не е лесен.“ Три часа обмисля отговора си. Дали не се разкриваше прекалено много? Изповяда се върху няколко страници, изливайки най-съкровените си мисли и чувства на екрана на лаптопа. Обясни, че е отвратена от себе си. Че тя и партньорът й са имали спор и са се разделили. Накрая на писмото добави имената на петте швейцарски банки, от които Абел им беше превел парите, заедно с номерата на сметките, датите и сумите в долари. Макар че тези сметки едва ли бяха на името на Ерих Абел.

Трябваше й повече от час, за да събере кураж да напише последната информация. Бори се с чувството на вина, докато накрая се предаде на гласа от младостта си — гласа на нейната съвест. Той непрекъснато се обаждаше, казваше й, че ще е трудно, но накрая ще й олекне, ще се почувства по-добре. И беше прав. В мига, в който изпрати писмото, сякаш камък падна от сърцето й.

Клаудия изключи компютъра и избърса сълзите си. Съзнаваше, че нищо не може да върне Ана Райли сред живите, но се надяваше поне, че е показала с цялото си поведение, че съжалява. Дори беше отишла по-далеч. Последното й пространно писмо разкриваше доста важна информация. То беше в противоречие с всичко, което беше научила досега, в противоречие с всичко, което й беше помагало да оцелява. На част от нея вече й беше безразлично дали ще я хванат или не. Тя се освободи от тежкото бреме и беше готова да посрещне всичко, което й беше приготвил животът. Щеше да се върне в началото, към корените си. Да отиде у дома при родителите си, да роди детето си и да започне всичко от нулата.

На вратата се почука и Клаудия замръзна на място. Веднага се приготви за най-лошото. Трябваше да смени хотела по-рано. Сигурно бяха намерили начин да я проследят, някаква нова технология, за която тя не знаеше. Беше облечена в бяло горнище и отрязани джинси. Професионалният й инстинкт се задейства веднага и тя се огледа за оръжието си. След секунда обаче размисли. Ако от ЦРУ я бяха открили, едва ли имаше шанс да избяга. Ако беше тук Луи, двамата биха си пробили път с бой, но тя не беше убиец. Клаудия си ги представи от другата страна на вратата — мъже в черно, с черни пистолети, готови да нахлуят в стаята. Погледна към терасата и басейна. До назъбените скали и вълните беше доста високо — поне десет метра.

Овладя се и избърса изпотените си длани в джинсите. Изправи се и тръгна към вратата. Ще приеме гордо неизбежното. Няма да бяга. Не си направи труда да погледне през шпионката. Отключи вратата и я отвори. Беше готова за всичко друго, но не и за това.

— Доста си трудна за откриване — каза Луи. — Знаеш ли колко хотела има в Икстапа и Зиуатанехо?

Клаудия стоеше безмълвна.

— Извинявай, скъпа. Ти беше права. — Гулд й поднесе букет рози. — Изобщо не трябваше да се захващаме с тази работа.

Тя взе цветята, обзета от противоречиви чувства. Само допреди минута беше готова да действа решително, а сега вече се колебаеше. Трескаво се мъчеше да намери правилното решение. Искаше да се увери дали наистина чувствата й са толкова дълбоки и дали Луи е искрен.

— Не мога да си представя живота без теб — продължи той. — Ще ми простиш ли? Моля те.

Именно тази молба за прошка я трогна. Беше нещо, което монахините й бяха втълпявали непрекъснато като дете. За да получиш прошка, трябва да си готов и да простиш.