Лиценз за убиване

14.

Рап спря на паркинга, изключи двигателя и слезе от колата. Отиде до тротоара и погледна към игрището. Настроението му моментално се промени. За последен път беше идвал тук преди повече от петнайсет години, но мястото му беше по-познато от което и да е друго в света. Почти нищо не се беше променило и всичко беше както го помнеше. Някои от дърветата бяха пораснали и станали по-големи, а край паркинга бяха насадени и няколко нови. Но освен тези незначителни промени кварталът от детството му беше запазил облика си.

Гледката, мирисът, времето — всичко това му навя спомени. Някои от тях бяха приятни, други — не. Тук си беше счупил ръката на седем години. Тогава изтича вкъщи разплакан, но баща му набързо го скастри, че мъжете не хленчат. Той набързо го прегледа и отсече: „Ще ти мине, само си я навехнал.“ Когато малкият Мичъл се събуди посред нощ, целият плувнал в пот и с подута ръка, се намеси майка му и на господин „Ще ти мине“ беше наредено незабавно да заведе сина си в болницата. Това беше последното ходене с баща му до рентгена. На следващата година той почина от инфаркт и остави млада вдовица с две деца: Мич и по-малкия му брат Стивън.

Рап рядко се сещаше за баща си и съжаляваше, че не са могли да се опознаят по-добре. Бяха живели заедно само осем години, като от първите четири Мич нямаше никакви спомени, а последните четири си спомняше съвсем смътно. Баща му, като повечето мъже през седемдесетте години на миналия век, не се задържаше много вкъщи. Той беше юрист и работеше до късно. В събота сутрин ходеше да играе голф и неделя беше единственият му ден в седмицата, който прекарваше със семейството. Рап си спомняше, че баща му беше строг, но справедлив и честен човек. Майка му, дълбоко религиозна и оптимистично настроена жена, беше обяснила ясно на синовете си колко много е направил баща им за тях — и приживе, и след като си отиде. Тъй като имаше репутацията на добър адвокат, всичко при него вървеше по мед и масло, докато сърцето му за зла участ един ден спря да бие. Къщата им беше напълно изплатена, а баща им си беше направил доста солидна застраховка „Живот“, за да се погрижи за тях. Ипотечният заем беше изплатен навреме и останалите спестени пари отидоха за колеж. С две думи, що се отнася до парите, майка им не трябваше да се притеснява за нищо.

Мич почти никога не чу баща му да им повиши тон. Само няколко пъти, когато той или Стивън бяха правили големи пакости. Като когато Стивън едва не изгори къщата им или когато Мич извади стълбата от гаража и двамата с брат си се качиха на покрива. Тогава Мич скочи отгоре и за щастие падна в купчина листа. Брат му, който беше с година и половина по-малък, но значително по-дребен на ръст, нямаше този късмет. Бедният Стиви, както му викаха в квартала, се приземи право на тротоара и оттам го закараха в спешното отделение със счупени крака.

За тази си нелепа постъпка Мич отнесе няколко плесници отзад по главата и дори го наплескаха по задните части. Това беше единственият път, в който баща му вдигна ръка срещу него, и дори сега, след толкова години, той още изпитваше угризения. Не защото баща му го беше ударил, а защото той го беше подвел. Стивън беше оживял по чудо след раждането си. Роден пет седмици преждевременно, той прекара първите три месеца в болницата, борейки се за живота си. Що се отнася до умственото развитие, по-малкият брат на Рап беше вундеркинд. Но физическите му умения и рефлексите му куцаха. Той беше изключително дребен на ръст за възрастта си и сякаш това не стигаше да привлича всички погледи върху себе си, природата го беше дарила със светла руса, почти бяла коса. Той и Мич бяха пълни противоположности. Докато Мич имаше черна коса и смугла кожа, кожата на Стивън беше бяла и нежна и порозовяваше само след петнайсет минути стоене на слънце. Лятото Мич ходеше с шорти или плувки, а брат му беше облечен с дрехи в светли цветове. Мич се беше метнал на баща им, а Стивън — на русата им и синеока майка.

Рап погледна към бейзболното игрище и си спомни как Стивън отброяваше след всяко хвърляне на топката и как тичаше след това. За дребно хлапе той имаше необичайно плътен и силен глас и използваше това си предимство винаги когато можеше. Дори още тогава малкото генийче имаше склонност към числата. Тъй като никой не го искаше в отбора си, той се превърна в постоянен брояч на точките. Освен дарбата му да помни числа, беше идеален за този пост, защото не умееше да лъже. Когато броеше, никой от отборите не можеше да разчита на по-благосклонно отношение.

По предложение на Мич бяха решили, че Стиви не трябва да тича след противниковия играч. Достатъчно беше само да хване топката и да докосне плочата. Така се избягваха сблъсъци с момчета два пъти по-едри на ръст. Всичко вървеше без особени усложнения до онова злощастно лято, през което Бърт Дюзър, дебелият тартор на квартала, не се стовари върху дребничкия кечър. Мич беше хванал топката в полет, тичайки към центъра на бейзболното поле. Дюзър беше на трета позиция и се опита да го докосне. Заради теглото си Дюзър беше много бавен. Тъй като разбираше, че ще „изгори“ от играта, той блъсна с лакти малкия Стиви. Рап още си спомняше как очилата на брат му изхвръкнаха във въздуха и как ситният белокос кечър отлетя на метри.

Онова, което последва, се превърна в една от легендите на квартала. Мич беше на десет години, а Дюзър — на дванайсет. Дюзър беше с половин глава по-висок и поне с десетина килограма по-тежък. Затова никой не смееше да му се изпречва на пътя. Но през онзи слънчев летен ден всичко се промени. След смъртта на баща му Мич се беше заклел да пази и да защитава малкото си братче с цената на всичко. Обзет от гняв, той се втурна срещу Дюзър с всички сили. По пътя си хвърли бейзболната ръкавица. Самият той не помнеше точно какво се е случило, но по-късно му го разказаха в подробности. Не си спомняше и как е издавал боен вик като индианец, но така твърдяха приятелите му. Спомняше си само, че скочи и връхлетя върху Дюзър като ракета. След това последва канонада от юмруци и ритници, всичките нанесени от Мич. После имаше и кръв — все на Дюзър.

Накрая разплаканият Дюзър побягна към къщи. Мич отнесе конско, когато госпожа Дюзър дойде с окървавения си син да се оплаче на майка му. Рап не се противи много на майка си, нито спори с нея. Спомняше си само, че беше казал нещо от сорта, че ако беше жив баща му, щеше да постави на мястото й госпожа Дюзър. Майка му обаче беше различна — вярваща в словото господне, лютеранка до мозъка на костите си. Баща му беше потомствен католик. Майка му беше олицетворение на Новия завет, а баща му — на Стария завет. Мич спадаше повече към лагера на баща си и вместо да понесе незаслуженото наказание, предпочете да избяга от къщи. На следващата сутрин полицай от окръг Феърфакс го намери заспал в местния парк и го върна у дома. Когато разбра какво е преживяла майка му след неговото изчезване, той се засрами и никога не се отдалечи от къщата им чак до завършването на гимназията.

Рап замислено поклати глава. Този ден остана знаков за него — първият му бой и първото опълчване срещу по-висшестоящ. Запита се какво ли е станало с Дюзър, дали е излязъл свестен човек от него, или си е останал негодник. Погледът му се насочи към съседните игрища, където той се беше учил да играе ръгби и лакрос и където за пръв път зърна Морийн Елиът „Мечтата“. Той сериозно беше хлътнал по нея и в крайна сметка тя беше причината Рап да се запише в университета в Сиракюз със стипендията по лакрос, вместо да избере Университета на Северна Каролина. Морийн искаше да стане телевизионна или радиожурналистка, а университетът в Сиракюз се славеше с добрата си подготовка по журналистика. Сега като се замисли, му се струваше доста глупаво, но тогава и двамата вярваха във вечната им любов. Рап беше сигурен, че ще се ожени за нея. За зла участ на плановете им не беше писано да се осъществят. Заради 21 декември 1988 година. В този ден самолетът с двеста петдесет и девет пътници на борда избухна в небето над Шотландия, на път за Щатите. Морийн беше сред трийсет и петте студенти от Сиракюз, които се връщаха от студентски обмен в чужбина. Тогава Рап не знаеше, че този терористичен акт ще промени живота му.

Може би животът му се беше променил и преди това, още когато беше на петнайсет и видя Морийн за пръв път. Може би се беше променил още когато изпита удовлетворение, след като натри носа на невръстния тартор Дюзър. Изпитваше странно чувство, докато стоеше тук и се връщаше назад в годините, спомняйки си най-важните решения, които беше предприел. Решения, които накрая го бяха довели до днешния ден. Как ли щеше да се развие животът му, ако не беше срещнал Морийн и не се беше влюбил в нея? Веднага след трагедията хиляди пъти беше отправял към Бог един и същи въпрос: „Не можа ли тя да закъснее и да изпусне самолета?“ Той беше анализирал всички варианти, по които биха се развили събитията. Тя можеше да остане в Сиракюз и да не ходи на този студентски обмен. Само ако се бяха записали да следват в друг университет. Мислите му не се отличаваха много от тези на другите хора, сполетени от неочаквана трагедия. Питаше се защо точно на него и на любимата му трябваше да се случи. Измина почти цяла година след трагичната загуба, когато с чужда помощ преосмисли катастрофалното събитие по съвсем различен начин. Една жена от Вашингтон дойде при него и след дълги дискусии го попита:

— А дали щеше да се стигне дотам, ако някой предварително беше осуетил взрива?

Така за пръв път го бяха примамили с моркова. След първото му пътуване последва второ, на което го сюрпризираха с още по-директен въпрос:

— Би ли искал да изловиш виновниците за атентата и да ги унищожиш.

Рап разполагаше с необходимия талант и мотивация, а ЦРУ се нуждаеше от хора като него.

Едва двайсет и една годишен по това време, потънал в самосъжаление и печал, той прие идеята за възмездие като напълно справедлива. Отчаяните хора се нуждаят от кауза и това беше каузата, която Рап прегърна охотно. Седмица след като се дипломира, той се хвърли в тъмния и сенчест свят на тайните операции и борбата с тероризма. От ЦРУ не го пратиха по стандартната им учебна програма във „Фермата“ край Уилямсбърг, Вирджиния. За Рап имаха други планове. Цяла година той обикаляше едно място след друго, като понякога прекарваше една седмица, а понякога и месец. Основната част от обучението му беше поверена на инструктори от специалните части. Те го научиха да стреля, да борави с нож, да взривява и, разбира се, да убива с голи ръце. Акцентът беше поставен върху издръжливостта. Програмата му беше разнообразявана с плуване на дълги разстояния и бягане на още по-дълги разстояния. Той постоянно беше в добра форма, дори преди да го вербува ЦРУ. Но тези садисти буквално го превърнаха в машина. И между занятията по тактическа и физическа подготовка се погрижиха и за владеенето на чужди езици. Рап беше завършил университета в Сиракюз с диплома по международна търговия и с втора специалност френски език. Само за месец под вещото ръководство на ЦРУ той усъвършенства френския и се зае с арабски и персийски.

Те го научиха как да действа самостоятелно, да се слива със средата, независимо в коя държава се намира, незабелязано да пресича граници. Но най-важното, което научи, беше как да убива. Рап си спомняше какво му беше казал един от инструкторите от специалните сили. Веднъж в разговор Мич го беше попитал дали е убивал човек. Инструкторът, който се казваше Майк, се ухили и отговори:

— А ти как мислиш?

Въпросът беше възникнал, докато двамата пиеха бира в една кръчма край Форт Браг. Цял ден Майк беше учил Рап как да убива хора с всякакви подръчни средства — от химикалка до палка и нож. Майк познаваше човешката анатомия по-добре от повечето лекари и знаеше всичките уязвими точки на човешкото тяло. Последното движение, което бяха усвоили, беше как да сграбчиш човек отзад, да го промушиш с нож в основата на черепа, там, където гръбначният стълб се свързва с мозъка. Учителят настоя Мич да овладее хватката до съвършенство и с двете ръце. Важното тук беше да завъртиш рязко ножа, след като го вкараш до дръжката във врата на жертвата. Майк му каза, че това движение е известно като „разбъркване на мозъка“, но той лично предпочиташе да го нарича „издърпване на щепсела“. После с подробности му описа какво ще изпита жертвата. Да, той определено беше убивал, и то неведнъж.

Рап го попита дали не е изпитвал угризения заради убийствата. Майк замислено се загледа в бирата си и след дълга пауза отвърна:

— Виж, всеки от нас е устроен различно. Някои не стават за тази работа, но аз съм роден за нея. И доколкото виждам, ти също. Може би сме били воини в предишния си живот… Не знам, но съществува едно основно правило. Не убивай деца и жени. Убивай мъже, които искат да те убият, и тогава дори ще изпитваш удовлетворение, породено от първичния инстинкт за самосъхранение.

— Ако можеше, би ли си избрал друга професия? — попита го Рап.

Майк се засмя и отговори:

— Дума да не става. Това е най-страхотната професия на света. Държавата не само, че не те осъжда, а те поощрява да ловиш и убиваш терористи. По-добре за хора като мен и теб не може да бъде.