Лиценз за убиване

51.

Физическите травми и душевният гняв водеха до други проблеми, всеки един от които не приличаше по нищо на останалите. Физическата травма обездвижва човека, докато психичната го лишава от чувството за страх заедно с желанието му да продължи да живее. Взети поотделно, и двата типа проблеми са достатъчно мъчителни, но събрани заедно, те оказват опустошителен ефект върху характера на човека. Последните два дни бяха най-лошите в живота на Рап. Той се мяташе непрекъснато между отчаянието и желанието да отмъсти. Колкото и да искаше да излезе от тази къща и да се впусне в лов, толкова силна беше и несигурността му за бъдещето. Физически се нуждаеше от възстановяване, но душевно беше развалина. Действал години наред сам, в уединение, Рап владееше майсторски изкуството на самооценката. Кипящата омраза, която напираше вътре в него към убийците на Ана, щеше да го заведе дори накрай света, за да ги открие. И макар да разбираше добре необходимостта от мотивацията, той също така добре си даваше сметка за опасността да се оставиш чувствата да те ръководят. Подобна грешка караше хората да поемат глупави рискове, които изобщо не оправдаваха целта. Трябваше да подходи максимално трезво и мъдро. Понякога беше необходимо да се упражни брутално насилие, но понякога трябваше ясно да се прави разграничение и да не се престъпва чертата.

Скоро тялото му щеше да оздравее. И преди беше раняван, и то много по-тежко. Основното притеснение беше съзнанието и душата му. Никога досега не се беше страхувал така да остане сам с мислите си. Черната бездънна дупка, в каквато се беше превърнал животът му, го ужасяваше. Беше ставал свидетел и беше вършил ужасни неща, но нищо не можеше да го изкара равновесие както смъртта на жена му. Беше се стигнало дотам, че сам поиска да му дадат успокоителни. Само така можеше да изключи съзнанието си, да избяга от ужаса на нейната гибел и на безкрайните „ако“.

Но когато се събуди, всичко се върна като потоп. Отново го разтърсиха колебания и чувства, вариращи от омраза до отчаяние. В един миг се кълнеше, че няма да се спре пред нищо, докато не отмъсти за смъртта й и не накара негодниците да си платят. В следващия миг се свиваше в агонизираща мъка, копнеещ да докосне отново лицето й. И тогава дойде неизбежното — започна да обвинява себе си за смъртта й. Емоционалната нестабилност, парализата и неспособността му да осмисли логически събитията — ето какво го безпокоеше най-много. Ако не успееше да овладее чувствата си, щеше да се провали. Провал в неговия случай беше неприемлив. Само мисълта, че ще се измъкнат безнаказано, че колкото по-дълго седи затворен в тази стая, толкова по-вероятно беше убийците да изчезнат, го спираше да се потопи в бездната на мрака и депресията. В крайна сметка обаче мисълта за това колко жалък изглежда, свит на кревата и хленчещ, го подтикна да захвърли чаршафите, да стисне зъби и да преодолее болките, да свали краката си и да стъпи на пода.

Но щом се изправи, силна болка прониза слепоочието му. Навярно беше от успокоителните. Време беше да извърши обстоен оглед. Беше с шорти. Откъде ли се бяха взели? А, да, вярно, той вече нямаше никакви дрехи. Къщата, колата, всичките му вещи, всичко беше хвръкнало във въздуха и изгоряло. Сигурно и кучето му Шърли беше загинало. В сравнение с мъката по Ана загубата на домашния любимец беше дреболия. Огледа тъмнопурпурната синина на дясното си бедро и малките белези от хирургическата интервенция върху лявото коляно. Бедрото изглеждаше много по-зле от коляното. Счупената дясна ръка не го болеше, за разлика от ребрата. Стана от леглото. Първата крачка беше несигурна. Лявото му коляно беше заздравяло по-рано отколкото очакваше. На вратата беше закачен халат, и той докуца и го взе.

Бавно слезе по стълбите и осъзна, че десният му крак определено е в по-лоша форма от левия. Спря се до външната врата и погледна през прозореца. Небето беше сиво и наоколо не се виждаше жива душа. На стената имаше огледало и той се обърна, за да се огледа. Гъстата му черна коса беше разрошена, а лицето му — покрито с четина. В цялата къща беше необичайно тихо. Рап, свикнал да бъде сам, сега почувства необходимост да бъде сред хора. Искаше информация. Искаше да разбере какво се случва. С усилие стигна до кухнята. Краката му започваха да го държат по-добре. Часовникът на микровълновата фурна показваше 9.53 часа сутринта. В шкафа намери чаша и си наля кафе.

Забеляза някакво движение. Добра се до мивката и погледна през прозореца. Във вътрешния двор седяха двама души. Айрини Кенеди беше с осемгодишния си син Томи. Момчето се беше прегърбило на стола и изглеждаше отегчено. Майка му говореше по телефона. Рап си пое дълбоко въздух и бавно издиша. Томи му беше като племенник. Момчето обожаваше Ана. Рап внезапно се почувства глупаво, че разсъждава толкова егоистично. Ана щеше да липсва на много хора.

Остави чашата на масата и отиде до вратата. Натисна дръжката и дръпна вратата, но тя не се отвори. Спомни си, че се намира в охраняван обект на ЦРУ. Също като в неговата къща и в тази рамките на вратите бяха подсилени и направени така, че да се отварят само навън. Бутна вратата и пристъпи на площадката. Завърза си халата и бавно тръгна към тях. Томи го забеляза и престана да се върти на стола. Изправи се, но се поколеба. Кенеди се обърна настрани и каза на някого, че трябва да върви. Рап забеляза движение отляво и отдясно и се обърна последователно в двете посоки. Двама от бодигардовете на Кенеди стояха на пост. Мич се приближи до масата и малкият Томи стана. В очите му вече напираха сълзи. Рап разтвори ръце и го прегърна.

Томи избухна в плач. Между паузите, в които си поемаше въздух, промълви:

— Много съжалявам.

Рап се отпусна на стола и го притисна към себе си силно, доколкото му позволяваха счупените ребра. При вида на любим човек, който е обожавал жена му, не се сдържа и отново се разплака.

Дълго седяха под чадъра. Той се опита да успокои Томи, че всичко ще се оправи, но дори сам усещаше колко е неубедителен. Нищо нямаше да се оправи, нищо нямаше да е като преди. Единственият човек, когото беше обичал повече от всичко на света, вече го нямаше. Отново се беше озовал на ръба на пълното отчаяние. Как можа животът му да се преобърне толкова ужасно?

Чу лай и вдигна глава. Шърли, неговото коли, тичаше към него. Приятната изненада го накара да се усмихне. Остави Томи и протегна ръце към Шърли. Кучето скочи и качи предните си лапи в скута му. Рап го почеса по врата.

— Мислех, че си умряла — каза.

— Един от съседите я прибрал след експлозията — отвърна Кенеди. — Томи предложи да я вземем. — Кенеди се усмихна на сина си. — Спомена, че тази година в училището дошъл някакъв човек и им казал, че кучетата помагат на хората да се възстановят от травми.

Рап почеса отново Шърли по врата и погледна към Томи.

— Благодаря ти, приятел.

— Няма защо. — Той потупа кучето. — Ако искаш, може да се грижа за нея.

— Ще бъде много мило.

— Взех си и играта.

Рап кимна, трогнат, че момчето е толкова загрижено.

— Може да поиграем после. Ще ти помогне.

На Мич отново му се доплака, но се сдържа.

— Благодаря, Томи.

Кенеди също избърса сълзите си и попита Рап:

— Гладен ли си?

— Като вълк.

Тримата влязоха в къщата и тя направи палачинки. Съумя да избегне темата за експлозията в разговора им. После му подаде вестник и прати Томи в стаята му да си приготви играта. Докато Рап четеше вестника, Кенеди му каза, че се е обаждал брат му Стивън. Той бил тръгнал от Ню Йорк за насам. Кенеди предложи да го поканят в къщата за вечеря. Рап само кимна. И майка му, и баща му бяха починали. Двамата с брат си не се виждаха често, но независимо от това бяха близки. Добре щеше да е да се срещнат. Трудното настъпи, когато стана дума за родителите на Ана. Те бяха пристигнали в деня след експлозията и чакаха, за да разговарят с него. Трябваше да се организира погребението и те искаха да чуят неговото мнение. Рап очакваше с мъчително чувство срещата. Те щяха да го обвинят за смъртта на дъщеря им. И защо не? Той самият обвиняваше себе си.

Закусваха отвън, до басейна. Той изяде четири палачинки и три кренвирша. Томи гледаше да не изостава от него, но успя да изяде само две палачинки и два кренвирша. Тъкмо привършваха, когато дойде Скот Коулман. Влезе в задния двор през странична врата. Беше с джинси, спортни обувки, синя тениска и бейзболна шапка. На рамото си носеше голяма черна найлонова чанта. Спря до Рап и пусна чантата на земята.

— Купих някои неща от магазина. Още ли носиш най-малкия размер?

Рап остави без отговор шегата и се наведе, за да отвори ципа на чантата. Ребрата малко го затрудниха. В чантата имаше няколко тениски, елече и яке, слънчеви очила, спортни обувки, панталон, бельо и чорапи. Цветовете варираха между зелено и светлокафяво. На дъното на чантата намери чисто нов „Глок-17“ със заглушител и патрони.

Коулман погали Томи по главата.

— Как я караш?

— Добре.

— Би ли ни оставил за минута с майка ти и Мич?

Момчето погледна към майка си.

— Разбира се — отвърна и стана. — Ще отида да видя конете.

— Внимавай — предупреди го Кенеди.

Томи затича към конете и викна на Шърли. Кучето веднага скочи и препусна след него.

Когато момчето се отдалечи достатъчно, Рап извади пистолета от чантата и го огледа по-добре на слънцето. Издърпа затвора назад и провери цевта. Оръжието беше добре смазано и почистено.

— Защо, за бога, му донесе пистолет? — Кенеди не беше доволна.

Коулман не й обърна внимание.

— Добавих нощен мерник и ги накарах леко да намалят натиска върху спусъка.

Рап насочи пистолета към земята и дръпна спусъка, след което одобрително кимна.

— Благодаря ти — каза, постави кутията с патрони на масата и започна да зарежда пълнителите.

— А самобръсначка донесе ли му? — попита Айрини.

Мич се почеса по гъстата неколкодневна брада.

— Бръсненето ще почака — отвърна Коулман.

— Защо?

Бившият командир на „Тюлен — Група 6“ погледна към Кенеди.

— Имаме известен напредък — каза тя. — Човекът, който е обявил награда за главата ти, се казва Саид Ахмед Абдула.

Рап присви очи.

— Бащата на Уахид?

— Да.

— Колко достоверна е информацията?

— По очевидни причини йорданците не искат да ни разкрият техния източник, но твърдят, че той досега не ги е подвеждал.

— С какво друго разполагаме?

— Вчера АНС прехвана телефонен разговор на Абдула. Не знаем на кого е звънял, но беше доста ядосан. Каза му да довърши работата или си иска обратно двайсет и двата милиона долара.

— Двайсет и два милиона — повтори невярващо Коулман.

Дори Рап беше шокиран от сумата.

— И какво отговори другият?

— Не знаем. Абдула всъщност остави съобщението на гласовата му поща.

— Успяхте ли да разберете на кого е телефонният номер?

Тя поклати глава.

— Още не. Само са засекли разговора на Абдула.

— Мамка му!

— Работим и в няколко други насоки — продължи Кенеди. — Огромното му богатство затруднява действията ни, но сега търсим транзакции, които са направени през последния месец и които имат нещо общо с двайсет и двата милиона долара.

Рап за миг се загледа към конюшнята.

— За какво си мислиш? — попита го Айрини.

— В понеделник сутринта ще ми трябва твоя Г-5. — Имаше предвид служебния самолет.

— И къде възнамеряваш да отлетиш с него?

— В Афганистан.

Коулман се засмя.

— Още ли не си му казала? — обърна се към Кенеди.

— Не.

— Какво да ми е казала?

— Паспортът ти е отнет и освен това обещах лично на Съвета по национална сигурност, че ще те държа под моя охрана.

— Но защо? — попита сърдито Мич.

— Вицепрезидентът, държавният секретар, главният прокурор и директорът на Националното разузнаване — всички те убедиха президента, че не трябва да участваш в разследването.

— Ако изобщо се води някакво разследване — добави Коулман.

Кенеди го изгледа намръщено, все едно искаше да каже: „Така не ми помагаш.“

— Как върви разследването? — попита Рап.

— После ще се върнем на това. Сега искам да ти кажа какво сподели президентът, когато останахме насаме. Първо, той много съжалява за Ана. Знаеш колко я харесваше.

Рап не желаеше да чува съболезнования точно в този момент и Кенеди разбра по изражението му, че е по-добре да продължи.

— Официално той държи да не се месиш в разследването. Неофициално имаш неговото разрешение да ликвидираш всеки, който стои зад това.

Надигащият се гняв на Рап веднага попремина след тези думи.

— Значи да разбирам, че няма да мога да разчитам на твоя Г-5 в понеделник?

Тя поклати глава.

— Мога да ти помогна, но ще трябва да действаш „на тъмно“. Без никакви официални ангажименти на Управлението.

Рап се обърна към Коулман.

Бившият „тюлен“ се ухили и сякаш прочел мисълта му, каза:

— Имам Г-3. Не е толкова удобен като Г-5, но ще ни заведе където поискаме. От точка А до точка Б. Познавам и няколко момчета, които горят от нетърпение да се разходят до Афганистан.

— В понеделник сутринта — отсече Рап.

— Мисля, че е малко прибързано — намеси се Кенеди със загрижен тон. — Необходимо ти е още време, за да се възстановиш напълно.

Той поклати глава.

— Понеделник сутринта. Колкото повече отлагаме, толкова по-трудно ще ги открием. — Хвърли поглед отново към Коулман. — Искам да ми представиш сметката за разходите по операцията. Аз ще платя.

— Целуни ме отзад — отвърна приятелят му с каменно лице.

— Сериозно говоря.

— Аз също.

— Скот, така не е честно. Ти и хората ти ще рискувате живота си, трябва да ви се плати.

Коулман познаваше Рап достатъчно добре. Ако не отстъпеше поне малко, Мич нямаше да се укроти.

— Ето какво ще направим — предложи. — Когато хванем копелетата, ще си поделим двайсет и двата милиона.

— Цялата сума е твоя. Само гледай всичко да е готово до понеделник сутринта.

— Не се притеснявай, едва удържам момчетата да не хукнат.