Лиценз за убиване

34.

Саудитската делегация пристигна с четири огромни авиолайнера „Боинг-747“. Самолетите бяха проектирани да превозват по над четиристотин пътници. Но тези самолети не бяха обикновени. Всеки от тях беше лично притежание на член от саудитската кралска фамилия. Благодарение на почти неизчерпаемия извор на петродолари и на склонността на саудитците постоянно да се състезават по разкош и богатство, всяка от машините беше обзаведена с възможно най-голям лукс. Мраморни душ-кабинки със златни кранове, огромни легла и джакузита — всичко това бяха стандартни екстри в самолетите. Както и фитнес салоните, сауните и залите за хазартни игри. Почти във всяко помещение имаше телевизор с плазмен екран и всичко останало, свързано с развлеченията.

Към всеки самолет бяха прикрепени готвач от световна величина, масажист, маникюрист и бръснар. Огромните боинги до голяма степен наподобяваха крилати яхти. Без да се броят екипажът и обслужващият персонал, на всеки от самолетите се возеха не повече от петдесет души.

Поддържането на подобно охолство не беше никак лесно. Два други великана „Джъмбо Джет“, натоварени с хора от охраната, протокола, дипломати и прислужници, бяха пристигнали по-рано през седмицата. Бяха резервирани цели петзвездни хотели, като в някои случаи последният етаж се запазваше само за един човек. Поръчваха се цигари в промишлени количества. Хотелите се зареждаха с най-скъпите коняци, най-изисканите марки тютюн и най-редките вина. Докарваха момичета-компаньонки от Чикаго, Маями, Ню Йорк и Лос Анджелис. Когато саудитците пристигаха в града, те даваха сериозен тласък на местната икономика, сравним само с мащабно спортно събитие. Но в това събитие не участваха десетки хиляди, а по-малко от хиляда.

Служителите на протокола бяха обсъдили всеки един детайл от държавната визита. Първият въпрос се отнасяше до настаняването. Когато президентът предложи резиденцията си „Блеър Хаус“ на краля, по всичко личеше, че нещата започват обещаващо. Но оттам нататък всичко се обърка. Външният министър, министърът на търговията и министърът на ислямските работи искаха да отседнат в имението на саудитския посланик, разположено извън града. Имението беше голямо, но не достатъчно да побере тримата министри заедно с придружаващите ги. Хората на външния министър изтъкнаха, че неговият пост е най-важен. Хората на министъра на търговията възразиха, че посланикът е негов кръвен брат и затова правото да използва имението принадлежи на него. Хората на министъра на ислямските работи не изтъкнаха никакви аргументи, освен че такава е волята на принц Мухамад бен Рашид. В крайна сметка този аргумент натежа над останалите. Рашид беше близък с духовенството и поддържаше контакти със службите за държавна сигурност. До голяма степен той беше човекът, от когото се страхуваха най-много в Саудитска Арабия. Само крал Абдула и шепа други принцове дръзваха да му се опълчат.

Накрая другите си извадиха заключението, че са постъпили глупаво и неразумно, като не са предложили най-напред на принц Мухамад да се настани заедно с антуража си във въпросното имение. Мухамад беше единственият истински набожен член на кралската фамилия и отказваше да употребява алкохол и тютюн дори когато пътуваше в чужбина. Ако успееха да изолират принца със свитата му в имението, останалите членове на делегацията можеха спокойно да се забавляват, без да се страхуват, че някой ще ги издаде на мюсюлманските духовници в родината им. Саудитската аристокрация се придържаше към едно златно правило: „Каквото се случва в Лас Вегас, остава само там.“ Докато в кралството гледаха поне привидно да се придържат към уахабизма — тази стриктна интерпретация на исляма. Но когато бяха в чужбина, направо пощуряваха.

Останалите двама министри от делегацията трябваше да се разберат за хотел „Риц-Карлтън“ в Джорджтаун и „Риц“ във Вашингтон, през няколко улици от Държавния департамент. Накрая външният министър избра „Риц“ във Вашингтон, тъй като хотелът разполагаше с повече стаи и тъй като неговият антураж беше по-многоброен. С това обаче препирните не спряха. Оставаше да разрешат още важни проблеми. Като например в каква последователност да кацнат самолетите. Приеха кралят да се приземи последен, но за останалите три времеви интервала настъпи голяма свада. И отново хората на принц Мухамад отказаха да преговарят, което вбеси останалите два лагера. Но и след шумния спор с викове и оплаквания не успяха да надделеят над опонента. Накрая външният министър получи второто място, а министърът на търговията беше принуден да кацне едва трети.

Голям проблем беше и охраната, но тук думата имаха американците. Докато самолетите кръжаха над пистата, колоните от автомобили се подредиха на отредените им места, а най-отпред се строи военен оркестър. По план кралят щеше да тръгне направо към Белия дом, а принц Мухамад и външният министър имаха среща в Държавния департамент. Министърът на търговията отиваше в Кенеди Сентър, където негови домакини щяха да бъдат американският му колега и важни бизнесмени. Полицията на Вашингтон отговаряше за мотоциклетния ескорт, а от Сикрет Сървис бяха събрали агенти от цялото Източно крайбрежие, за да осигурят охраната на чуждестранните величия. Кралят и тримата му полубратя си бяха докарали предварително бронираните лимузини.

По време на дългото пътуване принц Мухамад неведнъж си беше задавал въпроса докъде ли е стигнал убиецът на Абел със задачата. Щеше да е интересно как медиите отразяват случая от американска гледна точка. Също така впечатленията от реакцията по лицата на държавните служители не можеше да се сравни с нищо. Особено на директора на ЦРУ. Мухамад знаеше, че тази жена имаше слабост към Рап и че смъртта му щеше да я засегне лично. Тя си го заслужаваше, задето се бъркаше във вътрешните работи на Саудитска Арабия.

След атентатите срещу Световния търговски център и Пентагона той научи, че тази проклетница лично е посъветвала президента да се кандидатира за нов мандат. После беше дошла в Саудитска Арабия и беше представила на престолонаследника Абдула доказателства, че саудитските служби за сигурност са осигурявали защита на някои членове на „Ал Кайда“. Пак тя беше декларирала, че американският президент заедно с водачите в Конгреса и Сената смятат, че принц Мухамад бен Рашид не е подходящ да ръководи Министерството на вътрешните работи, на което бяха подчинени службите за сигурност. И даде ултиматум, че ако той не бъде свален от този пост и на негово място не бъде назначен човек, готов да се бори яростно с „Ал Кайда“, саудитско-американските отношения ще охладнеят.

Неговият полубрат отстъпи пред искането им, но за да запази авторитета си пред народа и да продължи да подклажда враждата между принцовете, възложи на Мухамад да оглави важното Министерство на ислямските работи. По отношение на правомощия и власт този пост бледнееше пред предишния, но що се отнасяше до влиянието, нямаше равен на него. Петролът беше кръвта на Саудитска Арабия, а ислямът — нейното сърце. Кралската фамилия не можеше да управлява без подкрепата на духовниците от Мека и Медина. А духовниците от своя страна все по-критично се отнасяха към краля и неговите топли отношения с американците.

Смъртта на Рап, този пълен неверник, щеше да му достави лично удовлетворение, но в стратегически план премахването на американеца щеше да докаже не само на духовниците, а и на членовете на фамилията, че Мухамад бен Рашид е велик защитник на исляма, а не мекушав глупак като краля. Разкритието за участието му в тази акция трябваше да стане много деликатно, и то след определен период от време. Принц Мухамад беше на петдесет и девет години и в добро здраве. Можеше да протака още пет години и бавно да подронва доверието и подкрепата в краля.

Когато настъпеше подходящият момент, мюсюлманските духовници щяха да застанат зад него. Те желаеха да видят Рап мъртъв повече и от него. И щяха да са благодарни, че член на двора на Саудитите най-накрая е вдигнал меч в защита на правата вяра. Засега обаче трябваше внимателно да премисли ходовете си и да се преструва, че харесва американците.

Принц Мухамад бен Рашид излезе от самолета и веднага го огря късното следобедно слънце. Неизкушеното око трудно би го различило от неговия полубрат краля, особено когато носеше слънчеви очила като в момента. И двамата бяха високи метър и осемдесет, с черни мустаци и кози брадички. Това понякога създаваше известно объркване, включително и сега. Група високопоставени личности и фотографи чакаха на червения килим. Принц Мухамад слезе с лека усмивка на лицето, докато един от членовете на протокола на краля смутено сочеше към последния от колоната самолети, който в момента спираше малко по-назад на пистата.

Сред посрещачите беше и генерал от военновъздушните сили. Той не искаше да обиди саудитския външен министър с отсъствието си от това мероприятие. Наслаждавайки се на спектакъла, принц Мухамад слезе по стъпалата и се здрависа с командира на базата. После се впусна в хвалби за изпълнението на военния оркестър, като през цялото време не изпускаше от око служителя по протокола. Човекът направо се разтрепери. Накрая командирът на базата поведе Мухамад по килима към чакащата лимузина.