Лиценз за убиване

45.

Рап се събуди, надявайки се за пореден път, че всичко е било само кошмар. Но видът на непознатата стая му подсказа, че не е било сън. Беше се случило най-лошото. Жена му и нероденото му дете вече ги нямаше. Онези ужасни кошмари, които го бяха измъчвали, след като приятелката му загина над Локърби, Шотландия, сега отново се завърнаха, но този път бяха още по-мъчителни. Бяха му необходими години да преодолее загубата и трагичната й смърт. Времето и усърдната му работа постепенно бяха излекували раната. И тогава се появи Ана, и всичко отново стана идеално. Болезнената рана беше окончателно излекувана и му остана само малък белег — мимолетен спомен за жената, която беше загинала преди повече от десет години. Сега само за миг от живота му изчезна и Ана, а с нея — всичките му надежди и мечти. Старата рана беше разтворена рязко и със сила. Болката беше неимоверна, несравнима с предишната. Младежката му любов му се струваше наивна в сравнение с абсолютната отдаденост и боготворене, които беше изпитвал към жена си. Болката го беше сграбчила с кокалестите си ръце, впила беше нокти дълбоко в душата му. Тя никога нямаше да го пусне.

Рап сподави сълзите и си наложи да оцени трезво ситуацията. Смътно помнеше как през нощта го преместиха. По ужасното главоболие, замъгленото зрение и непрекъснатата му сънливост се досещаше, че са му дали успокоителни. Надигна глава достатъчно, за да се убеди в предположенията си — ръцете и краката му бяха здраво завързани. Това не му хареса никак и той веднага се зае да изпробва колко здраво са затегнати връзките. След кратка борба се отказа. Стаята беше тъмна, но успя да забележи, че не се намира в болница. Повече приличаше на хотелска стая или спалня в нечия къща.

Единственият му ясен спомен от времето, прекарано в болницата, беше как Кенеди му съобщи за смъртта на Ана и как после някакви много едри мъже го хванаха и го притиснаха към леглото. След това смътно помнеше пътуване с линейка. Сигурно Кенеди го беше преместила на по-безопасно място. Рап обмисли възможностите и накрая прошепна на себе си: „По дяволите, как можа да се случи това?“

Той долови движение някъде из сградата. Някой затвори тежка врата. После чу стъпки. Извърна глава и се вторачи във вратата. Дръжката бавно се завъртя. Навярно го наблюдаваха с камера. Вратата се отвори почти безшумно и в стаята влезе тъмна фигура. Рап не можа да различи лицето, но в начина му на движение имаше нещо познато. Мъжът внимателно доближи леглото и Рап за кратко беше обзет от чувството, че е в опасност.

— Как се чувстваш, приятелю?

Беше Скот Коулман. Той си отдъхна и отвърна:

— Къде съм?

— В тайна къща на Управлението.

Рап изгледа бившия командос.

— В коя?

— Тази до Лийсбърг. — Коулман заобиколи леглото и дръпна завесите на прозорците.

Стаята се изпълни със светлина и Рап стисна очи.

— Кое време е? — попита.

— Почти обяд.

Доста неприятно беше, че не можеше да закрие с длан очите си.

— Развържи ме.

Коулман се поколеба. Кенеди беше издала заповед да го държат вързан и на успокоителни, докато не се убедеше дали се е успокоил. На Коулман не му харесваше да го гледа вързан, сякаш е затворник. А и след всичко, през което бяха минали двамата заедно, не смяташе, че ще е честно да се отнася така с него. Дръпна края на връзката, с която беше завързана ръката му.

— Не прави нищо глупаво, Мич. Имаш счупена ръка, две ребра, рана на бедрото, а коляното ти още е подуто от операцията. — Бившият „тюлен“ стори същото и с останалите връзки, а накрая подложи зад гърба на Рап няколко възглавници.

По изгледа Рап се досети, че са на втория етаж. Лекият зеленикав цвят на стъклото означаваше, че прозорецът е брониран. Той беше идвал тук и преди, но никога не се беше качвал на втория етаж. За непосветения страничен наблюдател мястото не се различаваше по нищо от останалите ферми и почивни станции в провинциална Вирджиния. Изглеждаше много идилично, но подземните етажи под основната сграда съдържаха ревниво пазена от ЦРУ тайна. Мястото беше толкова тайно, че дори нямаше име. Шепата хора, които знаеха за съществуването му, го наричаха „Обектът“.

„Обектът“ не беше описан официално, нито дори в бюджета за тайни разузнавателни операции, който се разглеждаше тайно в Конгреса всяка година. Тук ЦРУ буквално източваше информацията от мозъците на хората. През изминалите десетилетия това бяха обикновено предатели или шпиони, повечето от които атеисти и прагматици. Наскоро започнаха да докарват гости, които се отличаваха с по-голям религиозен плам и фанатизъм. Мястото се намираше близо до Лийсбърг, Вирджиния, и се простираше върху двеста и петдесет декара живописна земя, закупена от Управлението в началото на петдесетте години. „Обектът“ беше необходимо зло в понякога бруталните и с висок залог битки на „тихия“ фронт.

Рап мислеше да попита Коулман за Ана, но се отказа. След като овладя чувствата си, го попита:

— Какво се случи?

— Помниш ли експлозията?

Рап поклати глава.

— Доколкото можах да разбера, вие сте се върнали у дома след операцията на коляното ти и къщата се е взривила. По някакъв начин ти си се озовал във водите на залива. Един рибар те е извадил и после са те закарали с хеликоптер в болницата „Джон Хопкинс“.

— Ана?

Приятелят му неловко пристъпи от крак на крак.

— Тя е била намерена в предния двор. Хората от „Бърза помощ“ казаха, че е била изхвърлена от взривната вълна и се е ударила в едно от дърветата. Получила е тежка травма на главата. Те я оперираха, но — Коулман тъжно поклати глава — но тя нямаше шанс.

Рап отвърна глава и се вторачи в прозореца. Отчаяно се опитваше да се вземе в ръце, да се съсредоточи върху това какво се беше случило, а не върху загубата.

— Кой го направи?

— Още не знаем, но имаме някои улики.

— Разкажи ми набързо — нареди Рап с учудващо хладнокръвие.

— Към десет часа снощи бях при къщата ти. Там заварих Скип Макмахън с неколцина федерални, но те бяха оставили местните да ръководят парада. — Коулман направи пауза, а после добави сухо: — Командирът на пожарната команда казва, че е битова експлозия на пропан, и засега федералните са съгласни с тази версия.

Рап се намръщи.

— Не се притеснявай. Нито за секунда не повярвахме в това. Остави ме да свърша с официалната версия и после ще ти разкажа останалото. Пожарникарите откриха следи от запалимо вещество. Сигурни са, че е бензин.

— Къде?

— Между гаража и бутилката с пропан. Предполагат, че до гаража си държал бензин за моторниците.

— Аз ги зареждам в яхтеното пристанище.

— И аз така си помислих. Заявих им, че е абсурд да си оставил бензин толкова близо до бутилката с пропан.

— Прав си. Нещо друго?

— Ето тук нещата се усложняват, Мич. — Той скръсти ръце и разкрачи крака, сякаш се готвеше да изтърпи силен порив на морска буря. — Нали знаеш как хората като нас изнервят федералните?

Рап кимна.

— Снощи взех с мен Уикър и той откри някои неща, които изобщо не бяха забелязали.

Мич познаваше добре Чарли Уикър. Бяха работили много пъти заедно и от време на време бяха тренирали заедно. По-добър стрелец от него нямаше на света.

— Като например?

— Някой е стоял вчера сред дърветата, от другата страна на улицата и къщата ти.

— Продължавай.

— Айрини ни изпрати, защото беше уверена, че знаем къде да търсим. Когато пристигнахме на мястото, федералните и местните ченгета бяха съсредоточили вниманието си върху къщата. Нали знаеш колко е добър Чарли… трябваха му само две минути, за да надуши следата. Смятаме, че едно от тангата се е криело в гората, когато ти си се върнал вкъщи. Имал е велосипед. Уикър е на мнение, че този тип е проявил достатъчно предпазливост и е занесъл на ръце велосипеда в гората. Но после, след експлозията, се е развълнувал, и го е подкарал от място. Така е оставил ясна следа във високата трева отстрани на пътя. После се е насочил на юг, където свършва улицата. Чарли знаеше, че там има пътеки, и проследи с фенерче следата чак до неасфалтирания път, който минава успоредно на самолетната писта на няколко километра от къщата ти.

Рап също проследи следите, но в ума си. Стотици пъти беше минавал по този маршрут — пеша или с колело.

— Чарли откри нови следи от гуми на ръба на неасфалтирания път. Точно където следите от колелото свършват. Мислим, че този тип е метнал велосипеда в багажника на джипа или пикапа, направил е обратен завой и е изчезнал яко дим.

— Защо мислиш, че е пикап или джип?

— За щастие Скип ръководи действията на федералните и той нареди на неговите хора да направят отливки от следите от гумите. Изглежда, гумите са били нови и са оставили много ясни следи. От ФБР казаха, че гумите са произведени от „БФ Гудрич“ и се използват на много от автомобилите с повишена проходимост на „Шевролет“ — тахо, събърбани, пикапи.

— Тогава защо федералните твърдят, че експлозията е нещастен случай?

— Не всички. Скип знае, че не е, но има и такива, които биха предпочели да приключат разследването до края на седмицата.

— Защо?

— Не се ли сещаш?

— Защо? — попита отново Рап сърдито. Той знаеше отговора, но искаше да го чуе от Коулман.

— Ти караш хората да се притесняват и изнервят, Мич. Страх ги е от това, което би сторил, след като се измъкнеш оттук. А и те недолюбват хората като нас, които обичат да се пречкат на служителите на реда и закона. — Коулман отиде до прозореца. — Скип ми каза, че главният прокурор е побеснял, като е разбрал, че с Уикър сме ходили на местопрестъплението и сме душили. Бил казал, че откритите от нас улики в най-добрия случай са елементарни. Но понеже те били открити от двама шпиони, сега били неизползваеми.

Рап никога досега не се беше интересувал от мнението на главния прокурор, но в момента почувства силна омраза към него. Каза си, че това е нормално. Човек трябваше да реши към кой лагер да се присъедини.

— Да си изясним две неща, Скот. Първо, когато се оправя достатъчно, че да вървя… Когато се измъкна оттук, никой няма да е в състояние да ме спре. Второ, никой няма да бъде изправен пред съда.

Коулман погледна през прозореца и кимна.

— Само кажи какво ти трябва и ще го имаш.