Лиценз за убиване

58.

Кастильо стоеше до верандата с двама от хората си. С всяка следваща секунда объркването му нарастваше. Акцията трябваше да мине леко. Да взривят външната врата с една-две гранати, да нахлуят в къщата и да засипят всичко с дъжд от куршуми. Също като в „Лицето с белега“ — прочутия филм за Ал Капоне. Така и беше казал на бандата си. Сред хората му нямаше човек, който да не е гледал филма поне десет пъти. „Стреляйте по всичко, което мърда — беше им наредил той. — Само гледайте да не се изпозастреляте.“ Това, както и връщането в града, без да ги спрат ченгета, бяха единствените му притеснения. Разкрасените събърбани щяха да ги предпазят от неприятни срещи със служители на закона. Вече бяха измамили глупавите бодигардове. Единият от кучите синове толкова се изненада, че дори не успя да извади оръжието си. На практика оттук нататък започнаха трудностите. Трябваше да са влезли в къщата преди пет минути. Момчетата тръгнаха надъхани. Обеща да им даде по десет хиляди долара за нощния труд и им гарантира стрелба по федерални агенти.

В първата минута от операцията Кастильо предвкусваше удоволствието от тлъстия хонорар, а в следващата всичко се обърка. Нещата сега не изглеждаха никак лесни. Отказал се от вратата, след като стреля с РПГ по нея четири пъти, той изстреля последната граната по прозореца. Стъклото си остана цяло-целеничко.

Кастильо посочи с узито към прозореца и попита:

— Готови ли сте?

Двамата мъже вдигнаха автоматите си „Кар-15“ и кимнаха. Тримата откриха огън едновременно и бързо изпразниха пълнителите. Кастильо им извика да презаредят и в това време огледа напуканото стъкло. Когато всички бяха готови, обсипаха прозореца с нов залп олово и стомана. Гилзите осеяха цялата площадка заедно с парчетата мазилка от падналата част от портика. Самите те бяха обсипани със ситни парчета стъкло. По стъклото не беше останало неуцелено място, но въпреки това то беше непокътнато.

— Мътните да го вземат! — извика Кастильо. Узито му засече. — Къде, по дяволите, са онези идиоти? — Беше пратил двама от хората си да се върнат за още няколко гранати. От целия този шум не можеше да прецени със сигурност, но можеше да се закълне, че беше чул една експлозия откъм гърба на къщата. — Дайте ми лоста! — извика.

Кастильо остави узито си на стола и хвана с две ръце еднометровия стоманен лост тип „кози крак“. Замахна и удари силно няколко пъти прозореца. Стъклото изпука. Той удвои усилията си и с цялата си тежест се хвърли напред. Горният ляв ъгъл накрая започна да се рони. Тъкмо беше окуражен от успеха си, когато един от хората му изруга силно. Кастильо се обърна и разбра защо гангстерът се беше развълнувал толкова. Един от хората му лежеше на земята, а главата му плуваше в локва кръв.

— Какво, по дяволите…

— Мисля, че вие го убихте.

— Какви ги говориш, бе?

— Куршумите! Рикошираха от прозореца.

Кастильо се замисли за секунда и тогава забеляза кубинките на втори човек. Той беше легнал в храстите с дупка на мястото, където беше окото му.

Още беше оглушен от продължителната канонада, а сега и главата го заболя. Изохка силно и се запита защо така внезапно късметът му беше изневерил. Щеше да е неразумно да остави труповете тук. Те бяха покрити от главата до петите с татуировки на МС-13. Обърна се към колите, за да каже на Фернандес да натовари телата в неговия събърбан, когато видя още двама от хората си да лежат безжизнени. Следващата мисъл, която мина през ума му, беше за куфарче с петстотин хиляди долара, което се изпарява във въздуха.

— Мамицата му! — Посочи към двата трупа до събърбаните. — Сигурно ще кажеш, че и те са загинали от рикошетите. — Кастильо метна лоста към един от хората си и заповяда: — Отвори този прозорец. — После се обърна към останалите двама: — Единият от бодигардовете сигурно е още жив. — Гледаше гангстера право в очите, когато лицето му буквално експлодира и го изпръска с кръв, парчета мозък и костици от черепа. Кастильо замръзна на място, мъчейки се да осъзнае случилото се. Времето за него сякаш забави своя ход за секунда-две. Изведнъж се стресна и се хвърли към узито на стола. Почти го беше стигнал, когато се сети, че проклетият автомат беше засякъл. Продължи да посяга и изведнъж нещо го плесна по китката. Погледна към нея шокиран, неспособен да приеме факта, че го беше улучил куршум. Отляво и отдясно хората му изпопадаха. Той се хвана за ранената ръка. Докато вдигне глава да види какво става, към него, от другия край на верандата, вече тичаше непознат мъж с насочен напред пистолет. Кастильо веднага позна очите му. Те принадлежаха на човека, когото беше изпратен да убие.